Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Irish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Мъртвият ирландец

Преводач: Христо Кънев

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща „Петекстон — ООД“

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Редактор: Дико Фучеджиев

Технически редактор: Бонка Балтийска

Художник: Симеон Кръстев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11469

История

  1. — Добавяне

29.

Дик Уилис от Агенцията за борба с наркотрафика беше сигурен, че е налице една от онези ситуации, при които името на даден човек подсказва недвусмислено какъв ще бъде той в живота. Баргън сигурно е имал прякор Молбата още от първи клас в училище.

Уилис, седнал срещу него в малката стаичка на офиса на Агенцията, погледна плочката, поставена на разхвърляното бюро, на която пишеше „П. Баргън“, и се запита дали всъщност това би могло да бъде истинското му име. Защото той не го познаваше с друго, освен като Молба.

Молбата облегна гръб на дървения стол, който се крепеше само на задните си крака. Краката на самия Молба бяха вдигнати на края на бюрото, кръстосани и той като че ли бе заспал дълбоко, подложил глава на скръстените си ръце. Беше развързал вратовръзката си, няколкото косъма на темето му не бяха сресани. Но въпреки това Молбата не беше мърляч. Тялото му беше стройно, ръбът на панталоните личеше ясно, а ризата — изгладена. Създаваше приятно впечатление с вида си.

Двамата слушаха Ейб Глицки. Уилис нямаше намерение да остава за дълго. Беше в края на деня и той беше се отбил в службата просто от галантност. Това, за което разговаряха тук в момента, се свеждаше предимно до присвоени сто хиляди долара и ако питат него, първокласен майстор по разкриването на афери с наркотици, да се полагат толкова усилия за престъпление, свързано с такава сума, е все едно да поставиш задача на криминален инспектор от полицията да поработи през уикенда за залавянето на обикновен джебчия.

Но той познаваше Ейб, познаваше и Молбата. Те и двамата обичаха да се ровят в миналото и може да се натъкнат на нещо, в случай че се ровят достатъчно дълго в задачата, която са си поставили, а може и да измъкнат наяве нещо, което води към по-значителен резултат. В края на краищата малки количества наркотик обикновено се оказват част от по-големи доставки и това може да даде началото на по-крупни разкрития.

Ейб обаче говореше всякакви глупости, които Уилис не можеше да отнесе към нищо, и накрая се наложи да вдигне ръка и да го прекъсне.

— Може би не съм достатъчно наясно, тъй като бяхте започнали разговора, когато аз дойдох, но нали говорим за случая „Поук“? А не за Алфонс Пейдж. Имаме признанието му, нали?

Молбата отвори очи и съвсем плавно се придвижи напред.

— Това е изяснено, да — каза той.

— Тогава защо са тези празни приказки за някакъв си паркинг?

— Ами защото преди седмица там е бил убит един човек — отговори Молбата и добави, като погледна Глицки: — Или се е самоубил.

— О, не — каза Ейб, — не се е самоубил.

Уилис пак вдигна ръка да ги възпре.

— Слушайте, момчета — подхвана той. — Отплесваме се в странични неща, нали? Точно чака. Чуйте, нали говорим за наркотиците? Не виждам каква връзка има другото с тях.

— Връзката е може би това, че пратката е щяла да бъде доставена на този паркинг — каза Глицки.

Уилис се втренчи в Глицки и се запита дали е чул добре. Как може такъв човек да минава за опитен инспектор? Той всмукна въздух с предните си зъби.

— Пратката? Пратката? Пратката ли казахте? — Погледна смръщено Молбата. — Той каза пратката, нали?

Молбата потвърди.

Уилис се върна на Ейб.

— Ейб, човече, няма никаква пратка на онова място. Не се касае за пратка, ловко скрита в скъп предмет на ацтекското изкуство. Касае се за две торбички, за презервативи, пълни с наркотик. Забравяте как изглежда коката, а аз съм спипвал като доказателство петнайсет тона. За такова количество наистина е необходима пратка. А за това, за което става дума тук, то се продава на някое кьоше от някого, който, ако блееш и мигаш, ще го изпуснеш, бързо ще ти избяга.

Уилис се почеса по главата, пак всмукна въздух през предните си зъби. Тези двамата се мислят за професионалисти, позволяват си такова нахалство! Това просто го изваждаше от равновесие.

— Пратка. Господи!

Молбата отърколи очи, опита се да изглежда търпелив.

— Мъдрец си, Дик, мъдрец си… — Уилис мразеше да го наричат така. — Дисертацията ти беше великолепна, но за този Поук това е била първата покупка. Може би е бил предпазлив, може би е бил нервен, знаеш.

Глицки пъхна в автомата своите два цента:

— Алфонс каза, че ще има пратка. Той употреби точно тази дума.

— Алфонс няма никакви шансове, абсолютно никакви да спечели Нобеловата награда. В каквото и да било.

— Но той казва, че Поук му се доверил, че стоката е вече в Залива. Щели да я доставят с малък кораб. Поук не е казал на Алфонс къде, макар сега Алфонс да предполага, че те ще влязат по канала с лодка и ще оставят стоката на паркинга на Крус.

— Какъв магьосник! — Това не беше отправено конкретно към никого, затова Уилис се помъчи да възприеме по-спокоен тон. — Вижте, спестете ми тази шумотевица около този паркинг. Вие, момчета, готови ли сте да свидетелствате в негова полза, ако той говори против купувача? Това е единственото, което ме интересува. — Градските чиновници имаха по-различна представа за дневния ред на сбирката, но Уилис не искаше да затъне в подобно тресавище. — Освен ако имате нещо конкретно за Поук.

Глицки стана, отиде до вратата и се облегна на рамката, загледан навън.

Молбата въздъхна.

— Поук е помия. И най-добре ще е да ти кажем, че Поук умря неочаквано в собствената си гореща вана. — Когато Уилис направи гримаса, Молбата повдигна рамене. — Потвърждава се от специалист. Така че трябва да се насочим натам. Освен това никой не е знаел откъде идват тези нари. Съпругата му — видяхме я днес — е доста правдоподобен убиец… — Млъкна. — Убеден съм, Дик. Направи си труд да я разпиташ.

Ейб се извърна, смръщен.

— Баргън — каза той.

— Да, добре. Съвсем бях забравил. Не мога да допусна, че мъжът й е имал нещо общо с наркотиците. Бил е бизнесмен, това е всичко. Както в повечето случаи — праволинеен. Не се е занимавал лично с наркотици.

— На каква възраст е тя? — попита Уилис.

— Господи! — възкликна Глицки. Направи няколко крачки в коридора. Молбата пак отърколи очи, извърна ръце с дланите напред върху гърдите си и издиша беззвучно. — Гърдите ей дотук, лицето — да умреш за него! — повиши глас. — Тя не беше кой знае колко разстроена, като изключим, че може би я безпокоеше мисълта, че няма да се докопа до парите, които е отмъкнал Алфонс.

— Не би се безпокояла, ако това са пари за наркотика.

— Ще се безпокои, ако се смятат за откраднати по нашето съдопроизводство. Те са били на Поук и Алфонс е успял да ги вземе от сейфа. — Ейб се върна до вратата и се облегна на касата. — Интуитивно го е осъзнала — каза той.

— А Алфонс не е ли знаел? Откъде са тези пари на Поук?

Молбата и Ейб се спогледаха.

— Не е имал възможност да го узнае.

Уилис потърка длани о панталоните си и се изправи.

— Значи това са пари за покупката и нищо повече, така ли?

— Така изглежда — рече Молбата. — Около триста-четиристотин хилядарки.

Тези двамата не разбираха същността.

— Дребна сделка — каза Уилис, но добави бързо, извън темпото на речта си: — То все пак може да ни доведе до някъде. — Няма смисъл да им се сърди. — Мога ли да говоря с него?

— Може.

— Е, уредете срещата за утре и ще видим какво може да направим. — Уилис се ръкува за сбогом с двамата. — Благодаря за информацията, която ми доставихте, момчета. Човек никога не знае какво ще изскочи наяве. — Отмина вратата, но след около десет секунди провря глава отново в стаята: — Жената на Поук? Какво е малкото й име?

— Ника — каза Молбата. — Ще ти изпратя доклада на полицията.

— Изпрати го — рече Уилис.

Обаче не смигна пренебрежително.

 

 

— Нон — каза Ейб. — „Не очаквай нищо.“[1]

Молбата повдигна рамене.

— Те имат по-високи цели.

Ейб се тръшна тежко върху крайчеца на бюрото на Молбата.

— Не ме интересува какво гоните вие тук, но половин милион долара не са дребна сделка.

— Всичко е относително, Ейб. Относително. Федералното правителство определя стойността, един шибан чук струва сто и четирийсет долара. Знаеш ли квотата им за ефективност? Те трябва да покрият разходите за всеки член на щаба. Един от дванайсет, осъдени на до живот, които не искат да работят и по един час на ден под най-различни предлози на тази божия земя. Затова им се налага да печелят най-малко по десет хилядарки на разкритие, за да оправдаят документите за разходите си.

— Благодаря, мистър Баргън.

Молбата забеляза белега, който се беше откроил на устните на Ейб.

— Кажи ми, Ейб, какъв е проблемът? Разкрихме всичко безпристрастно по случая с убийството на Линда Поук. Имаме по един такъв случай всеки ден, а за годината завършваме с двеста.

Глицки изкриви лице в нещо, което смяташе, че е усмивка.

— А какво ще ми кажеш за Крус? — попита той. — За случая с Кокран?

Молбата поклати глава:

— Това е съмнително самоубийство, а не убийство.

— Фактите говорят обратното.

Молбата вдигна ръка.

— Хей. Ако го докажете, аз ще го оспоря, но за пръв прът видях папката за този случай едва преди двайсет минути. Аз не изготвям материалите. Вие ме насочвате какво да предприема, нали? — Отвори папката нехайно, взря се в съдържанието й за кратко и я затвори. — Нищо тук не ме шашва, Ейб. Ако то е някъде другаде, ще го изпратиш, нали? Иначе…

— Крус е бил там. Той го признава.

Молбата кимна.

— И поради това, тъй като ти си добър полицай и умееш да искаш учтиво, ние погледнахме в него, нали? Въпреки че липсва официално становище за убийство. Нали го направихме?

Ейб не отговори.

Молбата се вгледа в сержанта. Може би той работи преко сили. Стана му жал за него.

— Получихме потвърждение за вечерята от сервитьора — каза той. — Подложихме го на детектор за лъжата. Младият му приятел — оставям момчето, настрана, Ейб — след като веднъж е бил заплашен, единствената му цел ще бъде да осигури на Крус колкото може по-сигурно алиби. Той е бил с Крус цялата вечер, за бога! Мислел си е, че момчето го отбягва. И Кокран никак не го е интересувал, то просто не е искало Крус да се вбеси срещу него, задето са го следили. — Баргън млъкна и се почеса по голото си теме. — При това няма и следа от някакво физическо доказателство. Няма начин да го обвиним.

— Изпипано престъпление, а?

— Може би, но бих казал, че той не го е извършил.

— Имаме налице мотив…

— Има мотив и за Алфонс, но и той не е извършител на това убийство, освен ако не вярваш на четирима твои колеги, които са играли баскетбол с него по същото време. Да не би да си мислиш, че те не искат да уличат един така приятен и изтъкнат гражданин на нашата страна като Алфонс? — Молбата въздъхна. — И докато ние си блъскаме главите по това, бъди сигурен, че никой, дори с най-малкия мотив, не е извършил убийството.

Глицки го изгледа недоумяващо и Молбата каза:

— Поук. Съпругата му е дала същата вечер парти. За двайсет, трийсет души. Поук е бил там през цялото време.

— Дори не си помислих за Поук.

Молбата кимна.

— Зная. Бил си твърде зает с конфекционните заподозрени. Аз обаче вникнах в този факт по-трезво и Поук ми стана повече от ясен.

— Не е виновен за убийството, така ли?

— Не е.

Глицки приближи и седна на стола на Уилис.

— Каква е твоята амбиция в случая? — попита Молбата.

— Не зная. От време на време чувството ми за справедливост страда.

— Избрал си си правилно професията. Не съществува справедливост, има само дълбане във фактите. Отхвърляне на съдебните молби или придвижването им.

— Да, разбирам.

— Защо тогава се амбицираш в този случай?

Глицки изчака малко. После отговори:

— В този случай, Молба, имаме убийство. А аз се занимавам с разследването на убийства.

— Толкова ли е просто, а?

Глицки сякаш си задаваше същия въпрос. Устните му отново се стегнаха, после се отпуснаха, после пак се стегнаха.

— Точно така — каза той и стана, — много е просто.

 

 

Децата бяха заспали. Той легна без да свали обувките си на кушетката във всекидневната, положил глава на скута на жена си, докато тя му масажираше слепоочията. Телевизорът беше включен в ъгъла, но без звук. Той единствен осветяваше стаята.

— Сякаш някой ми е бръкнал в задника. Фрацели не съвсем галантно ми намекна, че не трябва да се меся в случая „Кокран“. Грифин се занимавал с него.

— Но аз мислех, че ти ще…

Той поклати глава.

— Не. Не повече. Това бе, когато Фрацели мислеше, че разполагаме с ново доказателство.

— Но защо се дърпаш сега назад?

— Защото сега, любов моя, им внуших за не един, не два, а цели три евентуални заподозрени за едно-единствено убийство, само в дванайсетчасов интервал. Това не допринася особено за да ми вярват повече. Най-вече когато двама от заподозрените от мен определено не са извършили убийството, а за третия липсват всякакви доказателства.

— Сигурен ли си, че това е убийство? — Тя премести ръцете си от слепоочията върху челото на Ейб и започна да разтрива набръчканото чело с дланта си.

— Действа ми така приятно — каза той. Беше на крак от някое си време сутринта. — Не зная, може би поне на Харди му е ясно.

— Той сигурен ли е?

— Той е повече от категоричен в момента. Чудя му се. Ето един прекрасен човек, както знаеш, наистина добър човек — поне в миналото. Забележителен полицай, с усет за професията. По дяволите, ти го познаващ и без да ти го обяснявам! После той стана юрист и изведнъж изпадна в летаргия. Западна за може би шест-осем години и сега отново се възвръща към активност. Трябва сама да си зададеш въпроса „Защо?“. Не е наясно, че се изсилва, казвам ти.

— Но може би просто греши. Може би толкова силно желае това, че за него то се превръща в истина.

— Може би — съгласи се Ейб. — Това, което твърдо съм решил обаче, е да зарежа тази работа. Не съм изгубил интерес към случая „Кокран“, но се отказвам.

— Каза ли му това?

Глицки затвори очи под успокояващите ръце на жена си.

— Да. Казах му, че ако дойде при мен с подписано признание, ще бъда възхитен. Тогава ще избачкам работата — извинявай, исках да кажа, ще я изпипам.

— Забрави за Грифин сега, забрави цялата тази история. Никой не ти погажда мизерии, защото си черен.

— Аз съм само наполовина черен.

— Окей, те не ти пречат заради това.

Той вдигна поглед към лицето й.

— Така си мислиш ги. На мен не ми е позволен луксът да греша.

Жена му се наведе и го целуна по челото.

— Не ставай параноик.

— А ти не ми внушавай, че те не ми пречат.

Тя се усмихна и продължи масажа, белите й ръце като че излъчваха сияние в здрачната стая — те бяха в контраст с тъмната кожа на мъжа й.

Бележки

[1] Инициалите в оригинала са DEA, което Ейб тълкува като: „Доунт Експект Енитинг“ (англ.). — Б.пр.