Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (20)

20.

Празно. Празно. Празно.

Думата се въртеше неспирно в главата на Сам Поук като записана на магнетофонна лента със залепени краища, представляваща затворена верига, откак беше спрял колата си на алеята. Празно. И домът му в момента беше празен — Ника го бе напуснала.

Беше й се обадил, след като полицаите се задържаха в службата му два-три часа. Тя изрази съчувствие по повод смъртта на Линда, но по гласа й той разбра, че няма да я намери вкъщи, когато се прибере.

Кой знае защо прие отсъствието й за подходящо в известен смисъл. Бележката й на масата в антрето гласеше: „Сами, съжалявам, но не мога да понеса две погребения в една и съща седмица. Всичко става много тягостно, затова реших, че няма да имаш нищо против, ако гостувам на Джейн (ти знаеш, тя живее в Купертино) за два-три дена и се опитам да облекча главата си от целия този кошмар. Можеш, ако желаеш, да ми се обадиш (номерът е записан в нашия бележник). Съжалявам за Линда“.

Съжалявала за Линда. Нищо повече. Съжалявала за Линда. Празната къща кънтеше в мрака. Няма смисъл да се запалват други лампи — тази в кухнята над печката е предостатъчна. Единственото, което му трябваше да види, беше бутилката.

Това е, значи, краят на всичко — на работата, на плановете, на потенето, спестяването и усилията. До него бе достигнал той. До една кухненска маса в празен час и празна къща — да пие сам в полунощ.

Запита се защо ли досега не беше пил често — сега бе единственото нещо, което вършеше с желание. Отпърво алкохолът предизвика болки в стомаха, но след известно време те спряха. Наля си още уиски в чашата, стана, леко залитайки, и взе шепа бучки лед от хладилника.

Върнал се на масата, той разтвори отново албума със снимки, но не можа да намери тази, която го интересуваше близо половин час. Ника я беше сложила в едно от чекмеджетата под рафтовете с книги, а не на някое открито място.

Това бе снимка на Линда. Наложи си да я погледне. Линда не беше красива, но имаше нещо привлекателно в нея, желание да се харесва. И хората я харесваха. Той не беше мислил достатъчно често напоследък и за обичта си към нея. Не че бяха разговаряли прекалено много той и тя през последните няколко години — тяхната близост имаше друг характер. Особено след като тя порасна и започна да върши някои неща посвоему — наркотици, момчета и така нататък.

Но какво би могъл да стори, за да я възпре? Това престана да бъде негова грижа, след като тя завърши средното си образование. Каза си, че е вече зрял човек.

Наля си пак, бутилката му силно иззвънтя. Защо ли дъщеря му смяташе, че той отново проявява интерес към любовта, впуснал се е да търси друга вместо нея, за да я вмести в живота си? А Линда му беше заявила недвусмислено, че вече има свой живот. Окей, тогава и той ще се погрижи да има свой живот. И бог му е свидетел, че заслужаваше това, сам бе отгледал дъщеря си и сам бе създал бизнеса си. Линда нямаше право да му завижда за това какво намира в Ника.

Телефонът иззвъня в празната къща и той усети как стомахът го присви и отново започва да го боли. Дори да му звънеше Ника, той нямаше желание да разговаря. Остави го да звъни единадесет пъти, след което престана. Поук се качи горе в спалнята си и взе чашата със себе си, а сърцето му туптеше трескаво, сега от страх. Разбра кой му беше звънял по телефона, не беше Ника.

Но такава мисъл беше глупава, би ли могъл някой да научи вече? Утре може би да, те положително ще знаят, но не сега. Седна на леглото. Беше забравил напълно за това. Или не беше го забравил, а просто беше го оставил настрана. Не би могъл да си позволи да продължи да върши това, поне не за дълго.

Обзе го безпокойство. Колко бързо се беше усложнило всичко! Само преди две седмици възникна един прост проблем с парите, който се нуждаеше от също просто разрешаване, а сега всичко беше много сложно и заплетено.

Съблякъл се гол, той слезе отново долу с празна чаша. Трябваше да се държи за парапета, но дори така стъпките му бяха несигурни.

Е, няма значение. Сам е и може да прави каквото си иска и макар да се чувства уморен и пиян, защото неговото момиче е убито, нека си се чувства така, а комуто не харесва, майната му.

Но тук в главата му нахълта друга мисъл. Господи, толкова неща изглеждаха несъпоставими. Но тази, новата мисъл, беше важна. По-важна и от случилото се с Линда… не, как може да допусне подобно сравнение!

Ала моментът беше съдбовен. Той беше казал на полицията, че в сейфа не е имало пари. Но ако полицията залови Алфонс и парите се окажат у него? Това ще означава ли, че тези пари не са негови, а на Алфонс? А парите положително ще бъдат у Алфонс.

От друга страна, обаче, след като е казал, че парите не са негови…

Глупости! Възможно ли е някой да забрави за сто и двадесет хиляди долара, дори и дъщеря му да е била току-що убита? Мисълта за тях ще бъде в главата му, макар на заден план.

И тъй, какво би трябвало да каже на полицията? Те са прозрели случилото се, всичко — от игла до конец — заедно с оправданията и останалите глупости ще следват дирята от тук до Сакраменто.

Ако им беше казал истината за парите, всичко щеше да бъде наред, защото, по дяволите, той бе потресен от лежащата наблизо Линда. Щяха да му зададат само няколко въпроса и всичко щеше да хване място.

… крива усмивка и признание, че играе покер на пари в брой.

… фонд за стимулиране на добрите работници, свободен от данък, докато неприятните проблеми с Крус се уредят.

По дяволите. Нещо такова беше.

Но сега съзря опасността. Те няма да купят стоката и Сам не можеше да им се сърди. Самият той не би я купил.

— Искате да кажете, мистър Поук, че сте имали сто и двайсет хиляди долара в тази каза днес сутринта и сте забравили за тях в продължение на… шест часа? Мистър Поук, за дете ли ме смятате?

Бутилката „Джак Даниълс“ бе празна. Празна. Също като сейфа, като самия него. Отиде до шкафчето и грабна друга бутилка, този път някакво френско бренди, което Ника харесваше.

Окей, той беше в опасност, но не бива да изгуби парите. Щом си ги получи обратно, ще трябва да реши как да ги оползотвори. Няма значение какво ще си помисли полицията за него. Все още не е извършил нищо незаконно и ако си го запише в главата, той ще бъде окей.

Излезе навън. Там, в центъра на града, беше хладно, но тук, само на дванадесет мили по на юг, беше топло и приятно. Усети аромата на първите гардении, долови и полъх на жасмин. Отново дишаше спокойно. Малки бели лампички водеха през добре поддържаната градина към горещата вана. Погледна ги със страхопочитание. Притежаваше всичко това. Ето какво бе придобил. Това не беше някакво си просташко пиене в кухня, а разкошно имение в Хилсбъро с паркове, ландшафт и гореща вана, имайте предвид!

Спъна се в първото плочесто стъпало, но не падна. Достигна горещата вана, вдигна термометъра и видя, че той показва 104°^[1].

Ако отприщи мисълта си, може да стигне до нещо.

Водата го жилна, но само за миг. Седна на първото стъпало, загледан в тестисите си и реши, че е още твърде студено и трябва също като Ника да използва крановете.

Ето, сега се чувства по-добре. До лакътя му стърчи бутилка с някакъв френски боклук, в ръката си държи чаша, а крановете струят и пропъждат всичкото напрежение, всичките тревоги. Хората се трепят цял живот и какво печелят — стигат до лош край.

Затвори очи и облегна назад глава върху тухлената облицовка на ваната. Отпи глътка бренди.

Може би не мисля достатъчно, каза си тя. Може би отдавна съм се превърнала в автомат.

Светеше само лампата в така наречената трофейна стая в дъното на коридора, след стаята на Стивън. Онази с многото снимки, напоследък Ерин често се отбиваше в нея.

От време на време до ушите й долиташе от съседната стая хъркането на Големия Ед, но то не я дразнеше. Наистина — и то беше странно — малко неща, които вършеше Големият Ед, я дразнеха. Може би единствено сегиз-тогиз пурите му, но и тя имаше недостатъци, които той търпеше — например честото й отсъствие от къщи, постоянното й тичане да угажда на всички, които се нуждаят от помощта й — не можеше да казва „Не“.

Погледна към стената със снимките. Тя и Ед се бяха уговорили да свалят снимките на Еди, но по-късно тя реши, че няма смисъл да го правят. То нямаше да облекчи болката им. Това беше една от идиотските идеи, които й бяха хрумнали през последната седмица.

Прокара пръст по долната страна на рамката на онази снимка, на която той се бе качил на въртележка в стария Увеселителен парк до плажа. Тогава Еди беше седемгодишен.

Малкото момче, възседнало кончето — с грива, развявана от вятъра — се бе усмихнало на майка си широко, до разчекване. Ерин помнеше прекрасно този ден. Забеляза и петното от горчица на бузата на сина си — беше вкусил за пръв път царевично хлебче с кренвирш. Нечия ръка личеше в дъното на снимката. Това бе ръката на Мик, посегнал да се качи и той на кончето.

Ерин плъзна очи по останалите снимки. Вярно, нямаше много със Стивън и нито една от последните години. Имаше снимки на Мик: как играе с топка по време на завършването на средното училище, как скача във водата от пристана на мястото, което бяха наемали няколко лета поред на езерото Бас. Джоуди пък бе снимана как получава миналата година своята награда по полемика; как е прехапала език при съсредоточаването си върху готвенето в лагера на скаутките; с първата си официална рокля на танцовата забава като ученичка първа година в гимназията в Мърей.

Отстъпи назад и се опита да намери най-прясната снимка на Стивън. Имаше една с него и Еди на сватбата преди две години, преди той да направи онова странно нещо с косата си, за което Големият Ед беше готов да го скалпира. Ето и друга, отпреди три години, която всъщност беше моментална снимка на него, баща му и Еди с богат улов риба, току-що върнали се вкъщи.

Тези двете бяха последните снимки на Стивън. Най-скорошната преди тях беше правена, когато Стивън бе на около осем години, с Джим: Стивън се е усмихнал изкуствено, заел предната седалка на колата, която Джим бе толкова обичал — неговата „Корвет“. А още по-раншна беше тази по време на първото му причастие — с бели панталонки и сако.

Как са могли тя и Големият Ед да пропуснат да забележат това, което крещящо им обявява тази стена? На нито една снимка Стивън не беше сам, не беше звезда на шоуто, през последните шест години.

Миналата нощ, след като другите си легнаха, тя и Ед седнаха в тази стая и се запитаха как биха могли да придадат различен облик на нещата. И дори тогава, при всички тези снимки, които ги гледаха от стената, не можаха да прозрат необходимото. Повторила се беше познатата картина, даде си сметка Ерин. Те просто възприеха факта, че Стивън е там на стената със своите братя и сестра, добро и добре устроено в семейството им дете като останалите. Бяха отгледали всички съвсем еднакво — една и съща среда, едни и същи качества. Разбира се, те всички се оказаха окей.

След като изстрадаха всяко свое родителско решение за Еди, после за Мик, а сетне за Джоуди, защото тя беше първото им момиче и по отношение на нея имаше много неща, които не бяха възниквали с Еди или Мик, когато вече трябваше да се заемат и с подрастващия Стивън, те решиха, че имат богат опит отпреди, нали? И смятаха, че със Стивън ще бъде същото, както с Еди или Мик.

Най-сетне Ерин щеше да има възможност да използва отдавна жадуването време за себе си, да се отърси от натрапчивото чувство на вина, задето е вършила дотогава само едно в живота си — отглеждането на деца. Не че това не беше важно, но тя можеше да предложи и нещо повече.

И Големият Ед също. Той най-после щеше да има време за риболов, което не можеше да отдели, докато децата бяха малки. И веднъж месечно за покер. Ала най-вече го блазнеше възможността да се усамотява — да си чете там в стаичката зад гаража и да си прави разходки до плажа.

Никой от тях не беше мислил да пренебрегва Стивън. Може би, каза си тя отново, може би въпросът се бе оказал доста труден за обмисляне. Трябва да се абстрахират от онова, което доказваха собствените им очи — че Стивън се отдръпва от тях, че той съвсем не е като другите им деца. Не, това беше в противоречие със свободното време, което тя, Ерин, и Големият Ед смятаха, че са си осигурили, ето защо то трябва да се игнорира. Такъв подход би се оказал ефикасен.

А сега момчето лежеше тежко пострадало и в превръзки и Ерин не можеше и да допусне мисълта, че е виновен някой друг освен самата тя.

— Благодаря ти, Боже, че е още жив — прошепна тя. Това бе истинска молитва, като разговор с Бога. Не беше постъпвала така, откак научи за случилото се с Еди, не се замисли и сега над същността на своята молитва. Просто искаше да благодари на Бога, задето Стивън не последва Еди в гроба.

Пое по коридора. Къщата беше празна. Защото Франи си бе отишла вкъщи днес? Не, тя просто имаше такова чувство — чувство на празнота.

Ед изхърка отново. Ерин чу как той се обръща в леглото на другата си страна. Стивън лежеше по гръб и дишаше спокойно. Тя се надвеси над него и задържа лицето си над неговото, усети свидния за нея мирис на дъха му. Този дъх още не беше дъх на зрял човек, а прекрасното дихание, присъщо на децата. Райският полъх, реши тя, навярно е като дъха на младенец.

Докосна здравата страна на лицето му, но толкова леко, че той не помръдна. Придвижи стол до леглото, седна и си наложи да продължи да мисли за нещата, които трябва да промени в живота си. Наистина беше престанала да мисли достатъчно през последните няколко години. Можеш да бъдеш безкрайно зает и пак да не пренебрегваш извършването на правилни неща. Може би тя и Ед са проявили леност в това отношение, морална леност, егоизъм.

Положи глава на одеялото до хълбока на Стивън. Не знаеше от колко време е била задрямала, когато той пошавна и простена. Тя протегна ръка и погали здравата половина от лицето му.

— Мамо, ти ли си? — попита той.

— Тук съм, Стивън — отвърната. — Тук, до теб.