Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (7)

7.

Жилището на Франи и Ед беше голям ъглов апартамент. Закръгленият прозорец на всекидневната им стая се издаваше над стръмната улица. Входната врата беше до самия тротоар, без никаква площадка. Харди почука. Беше четири часът следобед през вече дългия ден, но съвсем не най-горещият за тази година.

Отвътре едва доловимо се чу:

— Кой е?

Франи го прегърна за дълго на вратата. Беше боса, облечена с бяла нощница. Явно беше подремнала. Дългата й червена коса бе разрошена, кожата около очите — потъмняла, а устните подпухнали като възпалени. Тя го въведе във всекидневната и го остави там. Първото нещо, което той направи, беше да отвори двата прозореца, за да проветри стаята. Но проветряването се оказа почти безполезно — външният въздух не беше много по-различен от този в стаята.

Чу Франи някъде зад себе си.

Всекидневната представляваше приятна за окото смесица от добро желание и тиково дърво. Имаше стереоуредба с малки, но според Харди отлични тонколони „Блаупункт“, два неподходящи за съчетаване тапицирани стола, кушетка и два други от извит дървен материал, на един от които седна Харди.

Подовете от твърдо дърво отразяваха късното следобедно слънце върху прясно боядисаните стени. Там имаше три поставени в рамка произведения на изкуството: едната бе картината „Езерца“ на Хокни, другата — изглед от Сан Франциско откъм морската страна на Залива, а третата — художествен плакат на Гоан от серията „Ше Панис“. В един от ъглите беше вместена масичка за кафе и на нея бе поставен малък телевизионен приемник. Домашно изработени полици за книги побираха внушителна сбирка и известен брой грамофонни плочи.

Харди по-скоро усети, отколкото чу приближаването й. Все още боса, към пет фута висока и почти безупречно стройна, Франи се бе опитала да приведе в ред косата си и да сложи малко руж на бузите, но нямаше основание да се безпокои за външния си вид. Сега бе облякла джинси и тениска, ала най-силно проличаваше във външността й загубата, която бе понесла.

Харди стана. Тя спря на прага на стаята.

— Извинявай за… — прошепна тя. — Аз съм такова… — Продължи с усилие: — Би ли искал нещо? Бира? Кафе?

За да й намери занимавка, Харди каза, че една бира ще го задоволи напълно.

Тя се отдалечи и след миг се върна с две металически кутии „Бъд“ и една изстудена чаша.

— Ед винаги искаше от мен да му изстудявам чаша в хладилника. — Наля му бирата с вещина. — На теб това ти е известно, предполагам.

— Готова си за работа при Мозес!

Франи се помъчи да се усмихне, но не сполучи.

Харди отпи от бирата.

— Имаш ли желание да разговаряш? Зная, че полицията навярно те е питала за същото.

— Да, отново и отново… Аз съм окей.

— Мозес каза ли ти защо аз…?

Тя кимна и той реши веднага да премине на въпроса.

— Кога приблизително излезе от къщи Ед?

— Към седем и трийсет. Бяхме се навечеряли и поговорихме известно време.

— И той просто реши да се поразходи с колата?

Тя се поколеба. Навярно за да си спомни нещо или да го прикрие.

— Не, не по тази причина. — Сведе очи към скута си, прехапа устна. — Не по тази причина.

— Франи, погледни ме!

Зелените й очи бяха насълзени.

— За какво говорихте с него?

— За нищо по-особено, за домашни работи.

— Карахте ли се?

Тя не отговори.

— Франи?

— Не, всъщност не. — Цялата й сила като че се изцеди от нея. Ръцете й се отпуснаха и кутията бира падна на пода. Харди скочи от мястото си и я вдигна, изправи я и остави пяната да се оттече.

— Ще донеса гъба — каза Франи.

Харди положи длан на дребното й, костеливо рамо, за да я възпре да не стане.

— Забрави за бирата, Франи. Карахте ли се тогава, или не?

Тя се отпусна тежко назад и загледа Харди така, сякаш искаше да го попита нещо. Изглеждаше с петнадесет години по-стара. После заплака, сълза след сълза се зарониха беззвучно по гримираните й бузи. Все още с длан на рамото й Харди почувства потиснатите й ридания.

— За какво? — попита той накрая.

Тя отговори дрезгаво и почти нечуто:

— Бременна съм. Казах му, че съм бременна.

Беше забила поглед в пода. Продължи шепнешком:

— Ед винаги е казвал да действам, когато съм готова. Така смяташе той. Каза, че ще говорим за това, когато му дойде времето, а ако изчакаме той да се подготви предварително, това може би няма да стане никога.

— И ти просто разбра това?

— Същия ден. Мислех, че ще се радва да го научи.

Тя вдигна очи към Харди, а сълзите продължаваха да текат.

— Но всъщност то не беше кавга или нещо такова. Просто го помолих да остане при мен. Бях страшно развълнувана.

— И въпреки всичко той излезе?

Тя бавно кимна, за да потвърди това.

— Излезе.

— Знаеше ли къде отива?

— Това… Това е най-противното — отговори тя.

— Какво по-точно?

— Когато го видях да излиза, без да каже нещо, а после… — Тя преглътна. — И вече няма да се върне.

Харди никак не обичаше, призна пред себе си той, да бъде в такова положение, в положението на инквизитор. След миг го сподели с Франи.

— Нищо, окей — каза му тя. — Поне ми вярваш.

— Кой не би ти вярвал?

— Не зная със сигурност, но имам впечатлението, че полицията е силно затруднена със случая. Понеже аз не зная защо е излязъл Еди, нито къде е отишъл.

— Може просто да е искал… — започна Харди, но преобразува фразата си. — Може би е имал нужда да си помисли насаме за новата си роля на баща.

— Може би — съгласи се Франи, ала не беше убедена.

— Защо „може би“?

— Защото бе излизал така няколко пъти напоследък. Мисля, че е свързано с неговия бизнес.

Аха — помисли си Харди. Но рече:

— Нищо ли не говорихте с Ед?

— Говорихме през цялото време, за всичко. Запомни!

— Но не точно това?

Тя поклати глава отрицателно, а после удари малкия си юмрук в дланта на другата си ръка.

— Така ме вбеси, че бих могла да го убия. — Постави ръка на устата си. — О, искам да кажа, не се изразих правилно. Но винаги сме си споделяли всичко, а това ми приличаше на нещо като закрила от негова страна, на убеденост, че няма да проумея какво върши той в момента.

Окей, възможно е, реши Харди.

— Онази вечер, в понеделник, след като ти му каза, че си бременна, карахте ли се?

— Не беше караница. По-скоро неразбирателство. Исках да ме гушне, да ми каже, че всичко е наред, че е искал то да се случи. — Въздъхна. — А вместо това ми каза, че трябва да излезе. — И Франи отново поклати утвърдително глава. Ставите на ръцете й, стиснати на скута, бяха побелели.

Харди наблюдаваше как разлятата от нея бира бавно се разстила по твърдото дърво.

— Разбираш ли? — продължи тя. — Беше почти окончателно решил да се откаже от работата си. Според мен това бе глупаво.

— Работата му?

Замислена, тя прехапа устна.

— Имам предвид неговата загриженост да се опита да спаси своя бизнес. Мисля, че му бе омръзнало да спори с мен за това и просто постъпи посвоему, защото не е искал да ме тревожи, нито да се кара с мен.

Харди отпи от бирата.

— Боя се, че не ме разбираш.

— По-добре да взема кърпа.

Тя донесе още една бира за двамата.

— Боже, колко е горещо! — каза Франи. — Еди винаги е обичал горещите дни, всичко на всичко два в годината.

Този път тя седна в дълбокото кресло до прозореца. Поуспокоила се, привикнала с положението, започна да говори по свое собствено желание.

— Знаеш, че се готвехме да заминем… Той беше включен в програмата на „Ем Би Ей“ в Станфорд и смятахме да се преместим там през септември. Неговата работа беше толкова… случайна. Не беше кариера. Той просто искаше да работи истински година-две. Като завършиш образованието си, не значи да се занимаваш цял живот с изучаване на книги, нали? Затова прие тази работа след като завърши университета, съвместно с мистър Поук към армията, имаше желание да постъпи евентуално в службата за разпространение. — Погледна през прозореца. — То изглежда много глупаво сега. Защо ли говоря за това?

— Говори за каквото искаш — каза Харди.

— После, в Деня на благодарността^[1] миналата година, или някъде около този празник, мистър Поук се ожени и по същото време те научиха, че са застрашени да бъде закрита банковата сметка на „Ла Ора“.

— „Ла Ора“? Това е издание на Крус.

Франи отново кимна.

— Зная, това е мястото, където той… — Стисна устни и сетне продължи: — Полицаите ми казаха, че ще проверят това. Ако има някаква връзка.

— Ако? Би трябвало да има.

— Прозвуча ми шантаво, но един от полицаите каза, че то би могло да се окаже нещо като протест — Еди да се е самоубил на паркинга в знак на протест срещу Поук, както будистите се самоизгарят. Не зная дали говореше сериозно.

Харди изруга и поклати глава, че не е съгласен.

— Зная — каза тя, — но поне е вярно това, че го е извършил точно там…

— Със същата правдоподобност може да се твърди и друго: че е отишъл да се срещне там с някой, който е искал да го убие.

Тя не отговори. Харди усети полъх на ветрец, а Франи облегна гръб в дълбокото кресло. Обърна глава към прозореца, встрани от Харди. Той я видя да бърше лицето си с опакото на ръката, като същинско дете.

— О, по дяволите! — възкликна тя.

— Франи — започна Харди и тя изви лице към него.

— Не исках той да излезе — рече тя. — Не знаех дори, че има револвер.

Започна да хлипа и Харди стана и отиде до прозореца, гърбом към нея. Улицата имаше рязък наклон в едната посока. Въздухът жарко трептеше в далечината над билата на покривите.

— Каза ли на полицията, че си бременна? — попита накрая той, като се извърна към нея.

— Не. — Тя подсмръкна, потърка с ръка очите си. — Не виждах каква разлика ще внесе това. Не искам никой да го знае, преди да реша какво ще предприема. Няма да кажеш на Мозес, нали?

— Не, ако ти не желаеш да му кажа.

— Защото той няма да разбере. Имам предвид това, че сега мога да реша да го махна. Бих могла…

— Франи…

— Но Еди нямаше да се самоубие заради това. — Удари малкия си юмрук о крака си. — Нямаше да го направи. Щом свикнеше с мисълта, че ще стане баща, щеше да се почувства щастлив. Дори още в момента, когато узна това, беше щастлив. Наистина беше!

През следващите петнадесет минути Харди научи, че белегът на крака на Ед е от детска възраст — когато се опитал да се качи контрабанда на един влак. А това, че свиреше на китара — Харди би трябвало веднага да си го обясни — бе причина за мазолите на пръстите на лявата му ръка, а също и че е десняк, което Франи потвърди. Понякога по време на работа той получавал малки контузии при преместването и повдигането на някои предмети, но Франи не била забелязала нови през последните няколко дни. Не се е бил с никого, доколкото й бе известно, а пиел много по-малко от Мозес, по една-две бири, когато се приберял вкъщи.

Накрая Харди изпита неудържимо желание да навлезе в подробности. Изгледа Франи продължително.

— Ти всъщност, дълбоко в душата си, не можеш ли да намериш някаква причина за това? Зная, че такъв въпрос е крайно тягостен, Франи, но би ли могло да има някаква причина?

Тя отиде до отворения прозорец. Остана там доста дълго, като от време на време приглаждаше косата настрани от лицето си. Когато се обърна, повдигна рамене.

— Нямаше такова нещо. Какво мога да ти кажа? Не се е самоубил. Останалото ми е непонятно и не разбирам…

Тя наведе глава и пак обърна лице към прозореца.

Харди стана.

— Няма да кажа на Мозес — рече той към гърба й. — Но на твое място не бих предприел нищо прибързано за бременността и за каквото и да е, окей? Нека нещата се поуталожат.

Тя се обърна.

— Мисля, че сега зная защо разсъждаваш така.

На вратата Франи успя да му отправи полуусмивка. Харди се замисли за нещо. Той неловко извади портфейла от задния си джоб и надникна в него.

— Зная, че това може да изглежда малко странно, но…

Добре. Той все още имаше две картички, които беше си поръчал за своите игри със стрелички — смяташе, че те му дават леко психологическо предимство, когато ги раздава по време на турнири. Всички възклицават: „Ей! Ето един сериозен мъж!“.

Даде едната на Франи. Те бяха бледосини, украсени с релефно изобразена златна стреличка.

— Ако имаш нужда от нещо, дори само да си поприказваш с мен, обади ми се, окей? Ако си спомниш още нещо, най-дребната подробност…

— Окей.

Изпита желание да я прегърне отново, за да облекчи нещата, но разбираше, че това е безполезно. Нищо нямаше да ги облекчи за Франи в продължение на много дълго време.

Остави я застанала на тротоара с блесналото слънце зад гърба й, загледана надолу към трептящия от жега град.

Преди следващата пряка няколко деца играеха на улицата. На Харди му се стори странно, че някой може да се смее в целия свят, но тези деца се смееха. Животът приличаше на търкаляща се топка.

 

 

Хм, има много мотиви, помисли си Харди. Достатъчно, за да ангажират мисълта му за един-два дни. Еди не беше първият, доведен до отчаяние при мисълта за бащинство, особено след като се бе подготвял за три години нищета и интелектуална битка. Работата, която ръководеше, вървеше към провал — Еди може би е гледал и на това обстоятелство твърде сериозно. Възможно беше, макар Харди да не искаше да го признае, че той е имал любов с нещастен край. Харди се досещаше, че полицията ще провери и това, както и къде се е намирала Франи онази вечер.

Спомни си как Крус го бе излъгал, че не е познавал Ед. Но връзката там беше много очевидна — паркингът и всичко останало — и поради тази причина ще гъмжи от полицаи около Крус. Доколко ще навлязат те в нещата, реши той, ще зависи от качествата на самия Грифин. Ако той надуши убийство, ще задълбае в тази посока. Ако ли не, всичко свързано с Крус, Франи и армията ще се окаже без пряко отношение към въпроса.

Е, какво ще направи Грифин, не зависеше от волята на Харди.

Премина по Туин Пийкс, после по Станиан, после през Парка се озова на 22-ра улица. Нямаше и следа от следобедна мъгла и това придаваше на околността съвсем различна атмосфера. Хората бяха наизлезли от домовете си, играеха фризби по тревата в парка, двойки вървяха по улиците ръка в ръка. Горещината беше понамаляла, но все още неприятна.

Паркира на улицата пред къщата си. Трябваше да насили отново входната врата с рамо. Този път обаче мина по коридора в кухнята, а оттам в килерчето за инструменти и свали едно от рендетата си, окачено на стената.

За пет минути свали вратата от пантите и седнал на предната веранда, започна да рендосва. Бездомна котка дойде отнякъде и клекна да се припича на слънце в краката му. От време на време тя замахваше с лапа и смачкваше по някоя стружка.

Когато вратата бе отново окачена, Харди смени крушката в коридора и отиде в кабинета си. Притежаваше три револвера: един автоматичен 9-милиметров, един с калибър 22 за стрелба по мишени и един с калибър 38 специален, който бе ползвал, когато започна работа в полицията. Те всички бяха в долното чекмедже на архивното му шкафче, което си бе сковал без помощта на гвоздеи.

Еди е бил застрелян със също такъв револвер, калибър 38, затова Харди грабна този двойно задържащ. Първо се увери, че не е зареден, а после изщрака няколко оборота, за да бъде тройно сигурен, че оръжието е безопасно, след което влезе във всекидневната и седна на стола си до прозореца.

Вечерното слънце изпъстряше с райета стаята през отворените капаци. Харди сложи револвера на близката масичка за четене, взе лулата си и я запали. След няколко пуфкания вдигна оръжието и го насочи в няколко цели из стаята. Прехвърляше го от ръка в ръка, определяйки тежестта му и проверявайки неговото действие.

После се прицели от упор в главата си под различни ъгли, като използваше и двете си ръце. Накрая, хванал револвера с дясната ръка, насочен в дясното му слепоочие, той затвори очи, затаи дъх, натисна спусъка и въздъхна облекчено, след като отекна щракането на ударника в празното гнездо.

Отпусна гръб на стола, като все още държеше револвера в дясната си ръка. Харди беше левак. Еди беше десняк. Куршумът бе пронизал лявата страна на главата му. Затова, ако не го държеше неправилно за себе си или някак… Не, това беше нелепо.

— Няма начин — каза гласно той, — напълно е изключено.