Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (10)

10.

Линда Поук стана от бюрото си и измина двадесетте фута разстояние по коридора до дамската тоалетна. В „Арми Дистрибютинг“ тази тоалетна беше изключително владение на Линда — тя беше единствената служителка, а посетителките бяха малко и идваха твърде рядко тук, особено напоследък. По едно време Алфонс влезе при нея, накара й се, задето не знае къде се намира баща й. А Алфонс беше единственият, появил се на работа този ден. Но и той не стоя дълго — отиде си много преди пладне.

Щракна ключа за осветлението и пристъпи пред огледалото да се огледа. Не изглеждаше съвсем зле. Кръговете под очите бяха добре прикрити. Златистото белило бе се задържало добре. Харесваше й бледолилавият нюанс на сенките за очи. Може би малко грим и на клепките щеше да се окаже полезен, но не беше съществен в случая.

Ще мине и без това. Не беше дошла тук, за да се тъкми пред огледалото. Усмихна се. Но не е дошла и самоцелно, има да върши нещо, само че по-различно от гримиране.

Беше си увила продукта вкъщи и го скрила в пакетчето цигари „Вирджиния Слимс“. Сега го извади оттам и отново се усмихна, предвкусвайки предстоящото удоволствие. Продуктът, милият той, беше изминал доста дълъг път, докато стигне до нея.

Беше най-добрият продукт на третия свят — „Си & Си“, колумбийско производство с отлично качество, макар и съвсем малко късче. Тя запали цигарата с марихуана и пое дълбоко дима, след което го задържа. Преди да бе успяла да издиша дима, почувства първите прояви на наркотика. Позволи си да дръпне още веднъж. Сместа беше добра. В момента на поемането превъзбудата е много силна, но после марихуаната прави отслабващото въздействие много приятно.

Като прибра половината цигара с марихуана в кутията, тя се провери за последен път в огледалото и се усмихна приветливо на своето отражение.

— Линда значи „хубавичка“ — изрече гласно тя и се изкиска.

Но настроението й почти веднага беше помрачено, когато излезе в коридора. Първо, токът на обувката й се хлъзна върху една плочка и се отчупи. И тя щеше да падне, ако не беше се хванала за стената.

— Проклятие!

Като се държеше с една ръка за стената, успя да си свали обувките, ала в този момент една непозната физиономия надникна от офиса й.

— Да ви помогна ли?

Това беше мъж и той не беше грозен. Не облечен много добре, но не и мърляч. Тя му се усмихна накриво, защото изведнъж й се зави свят от погълнатия наркотик. По дяволите, стърчи тук сама цял ден и — такъв й е винаги късметът — точно когато реши да се поотпусне малко, някой пристига.

— Извинете — каза тя на мъжа, застанала в коридора с обувките в ръка. В следващия миг навярно ще съсипе и чорапите си.

Мъжът повдигна рамене.

— Няма нищо. Надявах се да намеря мистър Поук. Той тук ли е?

Тя тръгна към него и като завиваше около бюрото си, се отри неволно в него. Прецени, че ще е по-добре, ако си седне на бюрото.

Мъжът погледна табелката с името й, поставена на бюрото.

— Вие негова съпруга ли сте?

Тя леко се разсмя.

— Не, негова дъщеря.

Изведнъж стана от бюрото и подаде ръка:

— Линда Поук, дъщеря на Самюъл Поук и потомка на президента на Съединените щати Джеймс К. Мисля, че той е бил на власт непосредствено след Линкълн.

Мъжът се здрависа с нея сърдечно — с яка и суха ръка.

— Смятам, че е бил президент малко по-рано от Линкълн^[1] — каза той.

— Както и да е. — Страните й порозовяха. Сърцето й ликуваше, чувстваше се някак по-добра, по-склонна да разговарят с нея, да харесва.

— Баща ви тук ли е днес?

— Не. Трябваше да отиде сутринта на погребение, а после той и Ника… — Тя млъкна. Ника. Не й се искаше да се съсредоточава върху Ника.

Мъжът се усмихна. Той имаше прекрасна, подкупваща усмивка.

— И аз присъствах на това погребение. Аз съм приятел на Ед Кокран. По-точно бях.

Подаде й визитна картичка, която сякаш беше протегната далеч от нея в ръката му, докато тя посегне да я вземе.

— Казвам се Дизмъс Харди, Линда — поясни той. — Очаквате ли баща ви да дойде по някое време днес?

— Никога не го очаквам.

Сгафи. Не искаше да каже това.

— Всъщност не го очаквам, за разлика отпреди.

— Отпреди какво?

— Отпреди Ника.

— Кога беше това, Линда?

Тя харесваше начина, по който той произнасяше името й. Наистина беше привлекателен, може би малко старичък. На трийсет и пет? Има хубав загар за човек, който живее в град. Сигурно работи продължително време на открито.

— Моля? — каза тя.

— Какво значи това „отпреди Ника“?

Линда махна замислено с ръка.

— Ника, точно така. Предполагам, че беше в края на миналото лято, а после, преди Коледа, се ожениха и оттогава всичко тръгна наопаки.

— Имате предвид бизнеса ли?

— Не, не, не. Нямам предвид бизнеса. То се отрази на бизнеса много по-късно. Говоря за отношенията ми с татко.

О, по дяволите, идеше й да се разплаче. Това беше единственото лошо въздействие на цигарата с марихуаната — разтърсваше душата ти до дъно. Спасението беше да се премине бързо на друга тема.

— Бизнесът — каза Линда — беше съвсем наред до случилото се с „Ла Ора“ през февруари.

Но за нейна изненада мъжът не прояви интерес към последните й думи.

— Какво се случи между вас и баща ви?

Изглежда, това най-много го интересуваше. Беше се настанил удобно във фотьойла, скръстил ръце на гърди, по-спокоен от нея. Всъщност, като го наблюдаваше, и тя се чувстваше по-добре.

— Извинете — рече тя, — понякога ставам прекалено емоционална.

Харди кимна.

— Защото преди Ника… Вижте, мама умря, когато бях десетгодишна — преди десет години, можете ли да повярвате — и бяхме неразделни с татко след смъртта на мама, като най-добри приятели. Постъпих на работа тук, когато той създаваше бизнеса, и вършехме всичко заедно, бяхме тясно свързани. Не че той нямаше приятелки. Нашите отношения бяха нормални. Нямаше в тях нищо странно. Но Ника бе различна.

Харди се наведе напред.

— Как така различна?

— Ами че така, знам ли; беше властна натура. А аз не можех да приема това. Виждали ли сте някога нея или татко?

— Мисля, че ги видях на погребението, но не бях сигурен дали са те.

— Хм, погледнете това.

Поведе го към офиса на баща си и неговото голямо бюро. Там беше поставена снимка — в сребърна рамка и по-голяма, отколкото беше необходимо.

— Ето, това е татко с Ника. Не мисля, че тя е чак толкова хубава.

Линда задържа поглед на снимката толкова продължително, колкото можеше да изтърпи, и този поглед бе изпълнен с ненавист към отскорошната й мащеха, навярно само с пет години по-възрастна от нея, макар че Ника никога нямаше да каже нещо по този въпрос. Снимката според Линда била добра, но същото не можело да се каже и за приликата. На нея Ника изглеждала по-красива, отколкото е всъщност. А тя всъщност изобщо не била красива.

Би могла да каже на мъжа, че е видял само външността й и от тази снимка не е в състояние да разбере колко е грозна тя под маската на външността си.

Той каза:

— Изобщо не бих я нарекъл хубавица.

Стоеше много близо, съвсем близо до нея. Излъчваше миризма на чистоплътен човек — леко загатнат аромат на одеколон за след бръснене, а може би и на лула. Но никакъв мирис на пот или на бензин, както повечето мъже, които тя срещаше.

— Те фактически не си принадлежат взаимно — каза Линда. Сети се, че още е без обувки. Обърна се с лице към мъжа, повдигна за миг брадичка, а сетне се качи на бащиното си бюро. — И как ви беше името?

— Дизмъс. Накратко — Диз.

— Аз пък съм малко „диз“ от „дизи“^[2] — каза тя и се изкиска.

— Тогава навярно ще е по-добре да седнете на стол. — Той неочаквано посегна и докосна лицето й, лек допир, от който тя цяла изтръпна. — Добре ли сте? — продължи той. — Искате ли вода?

Без да дочака отговора й, Дизмъс излезе и бързо се върна, налял вода от чешмата в чашата й за кафе. Сякаш знаеше безпогрешно кое къде се намира в сградата.

Линда беше готова да я прегърне и да направи всичко, което пожелае, но вместо това той отиде до кушетката и седна на края й. Тя засърба водата.

— Когато Ника и баща ви се ожениха, нещата се промениха, така ли?

Тя сведе поглед.

— Стана съвсем друг човек. Вече нямаше време за мен и за всеки друг, дори за бизнеса. Единственото, което правеше, бе да прекарва времето си с Ника — рече тя и стрелна с очи лика на мащехата си на снимката.

— И вие смятате, че това се отразило и на бизнеса? Мислех, че Ед се е помъчил да вкара бизнеса в релсите.

— О, Еди, Еди беше голяма работа! Съвсем не бива да разбирате от думите ми, че не е бил добър. Имам предвид в работата си. Беше почтен и истински приятен във всяко отношение. Никакви кавги с никого, разбирате ли? — Отново сръбна от водата. — Не мога да повярвам в това, което се говори: че се е самоубил.

Засега Харди подмина тази нейна реплика.

— Но е имало проблеми с бизнеса и те са възникнали по времето, когато Ед е бил мениджър, нали?

— Хм, и да, и не. То би се случило с всеки. Свързано е изцяло с онази история между „Ла Ора“ и „Ел Диа“.

— Споменахте за това преди. Какво означава то?

— Знаете за „Ел Диа“, нали?

Той поклати отрицателно глава.

— Е, това е друг вестник, подобен на „Ла Ора“, който желаеше да го разпространяваме. „Ла Ора“ беше нашият най-голям клиент, но после се отказа от нас, пое самостоятелно разпространението си. — Обгърна с поглед офиса на баща си. — А моментът беше неподходящ — твърде късно беше да се заемем с „Ел Диа“. Този вестник се беше обвързал с други разпространители. Старият Крус здравата ни метна. — В изблик на отчаяние Линда разтърси глава, заклати крака, както бе седнала на бюрото на баща си.

— Затова ли тук е толкова пусто?

Сега настъпи нейният шанс.

— Така е, бизнесът едва крета, а и днешното погребение на Ед също е причина за безлюдието. Няма никой освен нас двамата. Никой не е идвал и преди вас. — Завъртя кокетно очи, напери гърди предизвикателно. — Пък и вече е късно. Не очаквам никой да дойде до края на деня. Няма да има никакво значение дори ако заключа още отсега.

Той стана, а тя се хлъзна от бюрото с лек отскок.

— Е, вие бяхте много полезна, Линда. Благодаря.

Последва ново ръкостискане. И пак хладната му, суха, силна хватка. Линда задържа ръката му няколко секунди повече, отколкото бе необходимо, погледна в сивите му очи.

— Можехме да пийнем двамата. Има доста неща, за които да си поговорим. Или просто останете тук — повтори тя.

Лека целувка по бузката.

— Благодаря. Щях да приема с удоволствие — отговори той, — но в момента съм на работа и имам друг ангажимент. Може след време, окей?

— Да, чудесно.

Върна се на бюрото си.

— Почакайте мъничко — каза тя.

Нахвърли бързо името си и номера на телефона на лист от своя бележник и откъсна листа.

— В случай че си спомните нещо, за което бихте искали да запитате.

Харди си тръгна. Тя проследи как той прекосява празния паркинг, обгърнат от вълните на топлината на късния следобед. Качи се в колата си, обърна се назад да погледне към вратата и Линда му махна за сбогом, но той, изглежда, не видя това поради отражението върху стъклата.

Така или иначе, Харди не отвърна на поздрава й.

Линда завъртя дръжката на вратата, заключвайки я, върна се с леки стъпки до бюрото си и като седна, посегна към чантата си за пакетчето „Вирджиния Слимс“.

 

 

Линда е права, размисли се Харди. Не бих сметнал Ника за хубава жена. Все едно да наречеш Големия каньон или „Давид“ на Микеланджело хубав. Разбира се, той бе запомнил Ника от погребението, начина, по който тя го зяпаше. Сега поне знаеше името й — Ника Поук.

Откъде ли е дошла, запита се той, как онзи меланхоличен, с щръкнали уши Сам Поук е успял да я хване?

Затвори очи и се опита отново да си я представи. Тя беше висока, по-висока от мъжа си, може би пет фута и осем инча на ръст, с катраненочерни коси над класически енергичното й средиземноморско лице. Изумително лице. Леко разтворени устни, които тя постоянно ближеше.

Единствената причина Харди да успее да улови Франи, когато започна припадъка й, беше, че Ника стоеше точно зад Франи и той през всичкото време се насилваше да гледа навсякъде другаде, но не и към Ника. Франи беше в зрителното му поле. Беше просто късмет.

Ника бе облечена с прост черен костюм от вълна и памук със семпла кройка, който въпреки това не беше прикрил изпъкналите й гърди над талия, която Харди предполагаше, че ще обхване с двете си длани.

Поклати глава. Не, Линда, рече си той, Ника изобщо не е чак толкова хубава.

Включи мотора. Искаше му се да се върне и поговори с Крус. Освен това бе станало по-хладно и шофирането щеше да е по-приятно.

И така, Сам Поук се е оженил за Ника преди около шест месеца. Той изглеждаше на приблизително петдесет и пет години. Тя беше на двайсет и пет — двайсет и шест, а може и на малко повече. Причината е в парите, реши Харди, поне в известна степен. И след като са станали съпрузи, Поук е започнал да има неприятности със своя бизнес. Не бе особено трудно да се разбере, че тези неприятности са дали отражение и в личния му живот.

Но как може да допусне Харди подобна мисъл? Няма и намек за някакви дрязги между Сам и Ника. Кое го кара да мисли така?

И тогава си спомни как очите й се впиваха в него на гробището. Беше виждал преди това и други жени да му хвърлят такива погледи — флиртуването не беше закачливо, а съвсем сериозно. Очите на Ника Поук не бяха очи на щастливо омъжена жена.

Беше ли гледала тя и Еди Кокран по същия начин?