Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Irish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Мъртвият ирландец

Преводач: Христо Кънев

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща „Петекстон — ООД“

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Редактор: Дико Фучеджиев

Технически редактор: Бонка Балтийска

Художник: Симеон Кръстев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11469

История

  1. — Добавяне

11.

Джон Страут определи своята политика много ясно още през първия месец, след като стана съдебен лекар в Сан Франциско. Задачите на тази длъжност, определени в Държавно постановление №27 491 на САЩ, са да определи „причината, обстоятелствата и начина на смърт“ на лица, които влизат в рамките на конкретна компетенция. А под „начин на смърт“ се разбират само четири възможности: естествени причини, злополука, самоубийство или насилствена смърт.

В процеса на извършване на тези задължения обаче играят роля и други елементи, много от които с политически характер. Страут — висок човек с приятен тон на гласа, родом от Атланта, нямаше намерение да позволи на някого или на нещо да повлияе на заключението му за причините на дадена смърт, затова реши своевременно да уведоми онези, които биха предпочели бързото и нехайно пред бавното и правилно заключение.

Жертвата в дадения случай беше братовчед на кмета и — не най-голямото съвпадение, което може да съществува на света, като се има предвид големината на града — сват на един от църковните настоятели за бедните. Тази сутрин Страут се яви на работа и намери моргата претъпкана от привърженици на двете страни — на кмета и на настоятеля.

Страут погледна бегло трупа, преди да влезе в кабинета си, където го проследиха и нахълтаха, за да даде някакво становище. Той прецени, че моментът не е лош, за да пусне в ход някакво изявление.

Един репортер на „Кроникъл“ накрая го попита в упор, и то доста обидно, дали възнамерява да обяви своето решение в предвидимо бъдеще. Страут се изправи в цял ръст зад бюрото си.

— Като имаме предвид, че жертвата е получила две рани с нож и пет огнестрелни рани — проточи той с най-сладкия си тон, — заявявам, че съм съвсем близо до своето решение и вие можете да отпечатате това, много близо… — Млъкна и се усмихна на присъстващите. — Много близо наистина, за да постановя, че се касае за самоубийство.

Страут не обичаше да бърза и да греши. След единадесет години като съдебен лекар беше негово неотменно правило произнесе ли веднъж решението си, то да може да се приеме с пълна сигурност.

Карл Грифин и Винс Джомети седяха в салона за посетители на моргата в Сан Франциско, снабден с климатична инсталация. Обстановката не беше райска. Дългият жълт диван беше твърде нисък, търговските реклами по стените — грозни и окачени прекалено високо. Единственото живо растение до един прозорец вдясно от дивана не беше по-зелено, нито по-красиво от трите пластмасови украси от цветя, съответно на централната маса (много къса за дивана), на синята пластмасова ъглова масичка и на проядения махагонов бюфет.

Грифин и Джомети бяха заели двата края на дивана. Между тях, в почти нова картонена чанта, се намираше папката със случая „Кокран“. Джомети, новоизпечен баща, току-що беше завършил разказа си за нещо, което накара Грифин да избухне.

— Трябва ли да чуя това малко след като съм ял? Мислиш, че е интересно ли? Вярваш, че някой го е грижа как функционират червата на бебето ти, дали изпражненията му са твърди или редки и дали проклетите зърнени храни се смилат в стомаха му? — Грифин подскочи, не можеше да стои спокойно. — Господи! — възкликна той.

— Ако ти имаше дете, щеше да знаеш колко важно е това.

— Защо мислиш, че никога не съм имал дете? Смяташ го за някакво изключително щастие? Можеш да не повярваш на това, което ще ти кажа, но навремето съм мислил по този въпрос и знаеш ли какво реших за себе си? — Той коленичи с единия си крак пред новия си партньор. — Зададох си ей този въпрос: „Помисли си трезво за бебешката възраст и кажи кое е първото, което ти идва на ума“.

Джомети започна отговора си, но Грифин го спря с ръка.

— Не, остави ме да довърша. Първото, което ми хрумна тогава, бяха лайната. Потоци всеки ден в продължение на една-две години. Сетне си зададох друг въпрос: „Има ли нещо, което мога да харесвам в лайната?“. Искам да кажа, тяхната миризма, строеж, различни цветове? Гледам ли на тях така, както ескимосът гледа на снега — с нюанси и сто различни имена? Не, лайното си е лайно. И аз не проявявам интерес към него, каквото и да е то — на твоето дете, на моето, на което и да е, окей? — Изправи се. — Затова от днес нататък бих те помолил да минем без такива описания.

Обърна се и тръгна към прозореца, като дишаше тежко. Потърка между палеца и показалеца си едно от листата на растението.

— Това е естествена функция, Карл — рече Джомети. — Не бива да си толкова категоричен по този въпрос.

Грифин реши, че е оставил отпечатък от пръстите си върху листа, като беше го притискал така здраво.

Чу вратата да се отваря. Страут беше доближил Винс и се ръкуваше с него. Това не беше по вкуса на Грифин. Той би предпочел да е спокоен и безстрастен. Сега, ако изобщо познаваше Страут, а той го познаваше добре, настроението му можеше да се отрази на решението на съдебния лекар. Е, ако действа правилно, може би нещата ще се развият в негова полза.

— Момчета — каза Страут, след като седна на един стол с право облегало, който той придърпа към твърде късата маса, — да видим какво сте ми донесли.

Джомети отвори чантата и извади папката. Грифин реши, че ще бъде по-умно, а и добър опит за младия му колега, ако той, Грифин, го остави да говори, докато самият той се успокои, затова отново се упъти към прозореца с ръце в джобовете.

— Ето какво, сър: починалият е имал неприятности в службата си. Може да се каже, че фактически предприятието му е било пред фалит.

— Има ли медицинско потвърждение на някаква депресия?

— Не, сър, нищо официално.

— А неофициално?

— Семейството, не на жена му, а семейството на неговото семейство.

Грифин видя как лицето на Страут леко помръкна.

— Искате да кажете това, в което е израсъл? То се нарича бащиното му семейство, драги колега.

Джомети показа желание да се поправи.

— Хм, да — продължи той, — бащиното му семейство твърди, че той е бил напрегнат през последните една-две седмици.

Страут се обърна към Грифин:

— Сериозно ли?

— Спорил е два-три пъти с баща си. Нещо подобно.

— Известно ли е за какво са спорили?

Джомети отново се намеси:

— Предполага се, че е било свързано с работата му.

Грифин каза:

— Проверихме този факт. Предприятието върви към крах. Той е бил негов мениджър.

Страут бе склонен да бъде скептичен.

— И толкова ли надълбоко го е взел, че да посегне на живота си?

Грифин най-после седна.

— Възможно е, сър. Покойният се е радвал на успехи през целия си живот и е възнамерявал да постъпи тази есен в школа по бизнес в Станфорд. Понесъл е болезнено провала на собствения си имидж, виждайки неизбежния фалит на своята компания.

Страут кимна, без да каже нещо.

— Така — рече той, след като помълча. — А съпружеските отношения?

— Те били окей, дори много добри — каза Джомети.

Грифин добави:

— Жена му е разговаряла със свекървата си вечерта по време на смъртта на съпруга си в продължение на два часа по телефона. Телефонните записи го потвърждават.

— Скърби ли за него?

— Може да има и други мнения, но моето заключение е положително — отговори Грифин.

— Нещо с психичното му състояние?

Джомети поклати глава.

Грифин рече:

— А вие какво ще ни кажете, сър? Установихте ли нещо?

Страут се наведе напред, пренесе тежестта на тялото си върху лактите, опрени на коленете. Грифин забеляза, че веждите на съдебния лекар са толкова буйни, че се заплитат в клепките му, когато отвори широко очи.

— Установих, че е здрав млад мъж — започна Страут, — с успешен брак. Добро семейство. Не е прекарал психични заболявания. Има барутни обгаряния на лявата ръка и входна рана от огнестрелно оръжие в лявата половина на главата.

Джомети пак се обади:

— О, револверът е гръмнал два пъти, както знаете.

— Револверът е гръмнал два пъти. И какво от това? Само един куршум е пронизал главата му.

Миглите на Страут отново докоснаха веждите, когато той погледна към Грифин.

— Често се случва — каза Грифин. — И когато направихме проверка, се оказа, че оръжието не е регистрирано.

Страут кимна.

— Разбира се.

Джомети се намеси:

— Когато разследвахме случая, никой не пожела да говори за бележката.

— Проклета бележка… — каза Грифин.

— Имаше бележка — настоя Джомети.

— Това беше просто къс смачкана хартия — отвърна Грифин, който не желаеше да го въвличат в каквото и да било в присъствието на Страут.

Но беше твърде късно.

— Искате да кажете, че разполагаме с бележка, от която става ясно, че се касае за самоубийство, така ли, млади колега? — Страут така ококори очи, че те щяха да изхвръкнат от орбитите. — Значи, тук си губим времето, а?

— Случаят не съвпада напълно с този на Розета Стоун и нейните бележки, че ще се самоубие — каза Грифин.

— Все пак е намерена бележка близо до трупа, проснат край револвер…

— Няма дори такова нещо. — И Грифин съобщи на Страут, че бележката е намерена в колата и че текстът й не сочи конкретно желание за самоубийство.

Страут се замисли за миг, а после кимна, вземайки решение, преминавайки на нещо друго.

— Може да е бил някой шегобиец?

Типичен въпрос за града, както бе добре известно на Грифин.

— Няма признаци за това — каза той, доволен, че елиминира въпроса за бележката.

— Да, наистина — съгласи се Страут. — Общо взето, и аз установих същото. Нека бъдем откровени, господа. Открихте ли нещо, което сочи, че е извършено убийство?

Грифин и Джомети се спогледаха.

— Това, което открихме — поде Джомети, — не навежда нито на едното, нито на другото. Намерихме мъртъв младеж, сам на едно гадно място късно вечерта. И няколко странни обстоятелства бяха налице, едното от които беше двата изстреляни патрона. — Погледна партньора си. — А още и навярно, навярно бележката. Може би е бил потиснат. Не зная. Може би ни трябва още време.

— Всеки се нуждае от още време — каза Страут.

— От друга страна — допълни Грифин думите на партньора си, — това не беше случаен паркинг, Кокран е бил доставчик на компанията, която владее паркинга. Служителите в нея го познават, но след като извършихме проверка в тази насока, не стигнахме до нищо явно.

Страут изпука със ставите на ръцете си.

— Но нали разполагаме с бележката? — Въздъхна. — При отсъствието на нито едно солидно доказателство за противното, аз съм склонен да приема, че се касае за самоубийство. И все пак имам известни задръжки. Не е съвсем ясно, нали?

Джомети се обади:

— Знаете, че ако се произнесем за самоубийство, вдовицата няма да получи застраховката.

— Застраховката не ме интересува — отсече Страут. — Ако откриеш нещо, Карл, ще ме уведомиш, нали?

Грифин се замисли за шансовете си да стане лейтенант. Знаеше, че е годен да продължи да води най-доброто разследване в историята на Отдела, а това не е дребна работа. От друга страна, ако Глицки се провали…

Изхождай от фактите, каза си той. Страут е прав. Няма солидно доказателство, че младежът е бил убит. Ако имаше, и ако те проточат работата още седмица или месец, има шанс той и Винс да открият нещо. Ако има какво да се открие. Те двамата досега бяха работили задълбочено, ако не вдъхновено. Може би някой гореше от желание той, Карл Грифин, да се трепе цял месец, без да постигне нищо. Окей, добре тогава, рече си той. Щом искат вдъхновение от тях, ще го имат.

— Не зная — рече гласно Грифин. — Малко съм обезпокоен поради липсата на мотив. Никой от лицата, с които говорихме, не каза лоша дума за мъртвия, а още по-малко да е искал да го убива.

Страут отвърна на предизвикателната забележка:

— Добре тогава, нека следваме съмнителната версия за самоубийство и видим дали нещо ще изникне на повърхността.

Като се върнаха в колата си, Джомети изглеждаше кисел.

— Какво те мъчи? — попита Грифин, но му беше съвсем ясно за какво се цупи колегата му.

— Този човек не се е самоубил.

— Не е ли, а?

— Знаете, че не е.

Грифин стовари юмрука си върху арматурното табло.

— Не ми казвай какво зная, Винс. Доста отдавна върша тази работа. — Усещаше, че Джомети го наблюдава. Пое дъх. Джомети включи запалването. — Обърни колата — продължи той, отпусна глава на облегалото на седалката и затвори очи. — Ще ти кажа нещо, Винс. Наистина недоумявам. Аз съм полицай на доказателствата. Даваш ми нещо, което да проследя, и аз тръгвам по нишката. Но в този случай до какво достигнахме? Разпитахме съпругата — първия заподозрян, ако се придържаме към известна логика. През въпросната вечер обаче тя си е била вкъщи и е разговаряла по телефона със свекървата си. Кой друг? Крус, човекът, който притежава паркинга и близката сграда? По същото време той е бил със своя приятел. Окей, може да не говори този последният истината, но не можем да отхвърлим алибито му — а също и на другия, нали?

Джомети кимна неохотно.

— Поук? Хитрата му жена? Няма начин. Покойният Кокран е бил тяхна звезда. Единствено от него е зависело дали бизнесът ще е успешен, дали ще продължи успешно. Загубил е борбата и го е понесъл тежко. Може този мотив да не е убедителен, но той е единственият приемлив за нас. Качил се е в колата си и е отишъл там потиснат. Започнал да пише бележка, разбрал, че е напразно, и спрял по средата. Взел отнякъде револвера и гръмнал веднъж, за да се увери, че оръжието е в изправност. Ужасно тъжна история, но мога да си представя точно как е станало, просто го виждам със собствените си очи. И други такива случаи съм виждал. Много пъти.

Грифин продължи да го убеждава.

— Виж — каза той, — имаме пет безспорни убийства, освен евентуално това последното. Може би навярно вече са съобщили и за друго този следобед или ще съобщят довечера. Колко време още искаш да похабим за случая Ед Кокран?

— Няма да е похабено, ако някой го е убил.

— Прав си. Но засега не сме достигнали до нищо, което да сочи в някаква посока. Като открием нещо, каквото и да е то, ще се заемем отново с този случай. Не го смятай за приключил — остава засега съмнителен. Но технически погледнато, не го зарязваме. Само временно го отлагаме поради липсата на доказателства. Виж, Винс, трябва този случай напълно да се изясни. Ти искаш да го определим за убийство, тогава изложи своите съображения. Дръж ги в бюрото си. Проверявай ги на всеки няколко месеца. И нека становището ти е непредубедено. Но ако нищо не изникне след три-четири дни на взиране… имам предвид абсолютно нищо… — Повдигна рамене.

 

 

— Крус отказа да те види днес?

— Бил много зает.

— Тогава сигурно те смята за ченге.

— Ейб, аз никога не се представям за полицейски служител. Това е наказателно престъпление. Напълно съм сигурен.

— Но той би могъл след първия ти разговор с него да стигне до заключение, че ти си от елита на полицаите в града. — И Глицки снизходително се почеса по белега, прорязващ устните му.

— Винаги ме е учудвало това, че хората могат да си въобразят какво ли не — каза Харди. — Предполагам, че той навярно си е помислил, че може на воля да развихри въображението си.

Телефонът на Глицки иззвъня. Беше пет часа следобед и Харди се настани удобно на стола, отпусна се. Беше се трепал целия ден, но не без полза. Дори отказът на Крус да се срещне с него, беше показателен.

Ейб обясняваше по телефона нещо за ъглите на раните, причинени от нож, за ръста на заподозрените. Харди слушаше с половин ухо. Тази материя бе съвсем реална, като проблема с Еди Кокран, който бе десняк.

Глицки затвори телефона. И сякаш не беше имало никакво прекъсване, веднага продължи:

— Но какво ще стане, когато Крус разбере, че не служиш в полицията?

— Защо му трябва това?

Глицки се опита тонът му да изглежда спокоен.

— Защото ти, Харди, знаеш, че само полицаите имат право да разпитват. Те не казват: „Извинете, тогава ще дойда утре“. Те посочват значката си и казват: „Вижте, аз също съм зает“.

— Никога не съм използвал този начин.

— Което не означава, че той не е правилен. — Инспекторът стана рязко от мястото си. — Искаш ли кафе?

Харди поклати глава, че не иска.

— Ако имаш бира, да.

Глицки бръкна в чекмеджето, под онова, в което държеше кафето и подхвърли на Харди една топла „Шлиц“ от шестнадесет унции[1] в метална опаковка.

— Алкохолът е забранен навсякъде в тази сграда. — Не се върна зад бюрото си, а седна до края на стоманения архивен шкаф, засърба чистото кафе и зачака.

Харди дръпна ушенцето на бирената кутия, отвори я, отпи и се намръщи.

— Не е бира „Бас“.

— Прясна е обаче. Държа я тук не повече от две години.

Но след първата глътка Харди престана да се безпокои за вкуса на престоялата бира. Отпи още веднъж.

— И така, какво се разбира под съмнително самоубийство?

— Това означава, че Страут — специалистът по съдебна медицина, тоест съдебният лекар, иска да се подсигури двойно.

— Защо?

— Защото си е спечелил репутацията на безпогрешен.

— Но аз искам въпросът да се сведе до едната или другата възможност.

Глицки зарея поглед през прозореца и си сърбаше кафето.

— Хей, Ейб! — привлече вниманието му Харди.

— Грифин намина тук и каза, че е кръгла глупост да се смята, че това е основателно самоубийство. Каза, че е изтъкнал това и пред Страут.

— Значи не е склонен да направи нищо друго?

Глицки махна към бюрото си.

— Ей там е папката, той ми я даде и рече, че трябва да съобщя това на приятеля си — сиреч на теб, Диз — да му се обади, ако открие нещо. Така че, бих казал, Грифин не възнамерява да направи нещо съществено по този случай.

— Но случаят е все още под въпрос, нали?

Глицки повдигна рамене.

— Някои случаи остават под въпрос. Това е технически подход.

— Шмекерски подход. — Харди изпи половината бира, докато Глицки продължаваше да запаметява хоризонта. Накрая инспекторът каза:

— Ако си стигнал до нещо, готов съм да те изслушам.

— Стигнах до едно откритие — призна Харди. — Крус ми каза една чиста лъжа. Попитах го направо дали познава Еди Кокран и той замълча, помисли и каза „не“. Питам се защо. Ето какво открих.

— И после отказа да се види с теб?

— Да, отказа.

И двамата се умълчаха. В стаята на Глицки долиташе отвън глъч на хора, които се прибираха вкъщи. Харди си представи какъв ще бъде трафикът на връщане по Оукланд Бридж. Отпи от топлата бира, сетне посегна, взе папката от бюрото на Глицки и запрехвърля няколкото листа.

След малко Харди почука по папката.

— Аха. Погледни това.

Глицки застана над рамото му.

— Да, това е слабо — каза той.

— „Съжалявам, но се налага да…“ — прочете Харди. — Какъв е предполагаемият смисъл на това?

— Може би, че трябва да отиде в банята.

— Може да означава всичко. И Грифин нарича това бележка за самоубийство?

— Не го отрича.

Харди затвори папката.

— Ейб, това не е нещо, което ти би нарекъл убедително. Къде са намерили бележката?

— В колата. — Глицки посочи мястото на страницата: — Ето тук. Пише: „в колата“.

— Дори не е намерена у него? Той може да я е писал преди цяла година!

— Зная. — Глицки отиде до прозореца, наведе се навън да огледа улицата долу.

— Може би нещо друго се готви.

— Да, и навярно това „нещо“ ще лиши Франи от застраховката й.

Без да се обърне, Глицки кимна.

— Навярно.

Харди се зае отново да чете и наведе кутията с бира към себе си.

— А това? — рече той. — Не можеше ли да ми каже това Грифин?

— Кое?

— Че револверът е гръмнал два пъти. И защо? Да не би Ед да е искал да се упражнява в стрелба по мишени, за да бъде сигурен, че няма да пропусне да си уцели главата?

Глицки не каза нищо. Харди прелисти още страници, спря се на снимките, затвори папката и отпи още бира.

— Шмекерия, истинска шмекерия!

Глицки се върна до архивния шкаф и се облегна на него.

— Ето какво ще ти кажа, Диз. Трябва да ми докажеш защо мислиш така.

Харди кимна. Това беше предложение може би заради миналото приятелство. Добър признак. То караше Глицки да се чувства задължен. Харди си наложи да хвърли още един поглед на снимките на Ед, револверът лежеше на около фут от дясната му ръка. Под главата му се беше образувала голяма локва кръв, която изглеждаше черна при светкавиците на фотоапаратите. Дълго се взира в снимката, в безжизненото тяло, лежащо на хълбок, отстоящо на приблизително два фута от сградата.

— Човек недоумява също и за следното: ако Ед се е самоубил, защо не е облегнал гръб о стената на сградата, преди да дръпне спусъка — отбеляза Харди.

Глицки допи кафето и пусна пластмасовата чашка в кошчето.

— Да, така е — каза той. — Невероятно е колко много неща за чудене има в този случай.

Бележки

[1] Унцията е мярка за тегло и обем, равна на 28,35 г. — Б.пр.