Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (5)

5.

Карл Грифин знаеше, че трябва да приключи с това, но то не беше лесно. Той беше ходил да се представи в понеделник, вчера, като знаеше, че неговото представяне е било повече от прилично и че то би могло да се окаже без всякакво значение. Глицки и Батисте, първият — мулат, а вторият — с „латинско презиме“ — господи, това му харесваше, Франк беше напълно бял като него — те също очакват повишение и има официален мандат на цялата градска и областна бюрокрация да спомага за издирването на представителите на малцинствата. Благодари на Бога, задето няма по-дързък от него в Криминалния отдел. Виждаше се като истински победител в спортна среща, в борбата за спечелване на лейтенантско звание. От друга страна, той, Грифин, трябва сам да се обяви за дързък, да излезе от килера, в който се е наврял, и поради новия си статус да бъде приветстван като бъдещ лейтенант.

Влезе в кабинета за представянето си в бойно настроение. Това, което всъщност каза, бе:

— Вижте, имам ли шанс да стана лейтенант, или не? Защото, ако вашият отговор е „Не“, да сложим още сега край на тази глупост и да вървя да си гледам работата.

Фрацели бе погледнал към Ригби, шефа, след което на лицата на двамата се изписа онова неловко изражение, което е характерно за висшите началства и го предадоха на представителя на синдиката, в който членуваше Карл — Джейми Закарайас. Джейми каза:

— Ако Глицки и Батисте оплескат работата си, ти си на линия.

Така че преди още да беше седнал Карл, разговорът с началниците му приключи. За какво ли щяха да разговарят с него? — питаше се той. За по-малко от секунда напипа скритата същност на намеренията им. Да чака Глицки или Батисте да сгрешат, е все едно да чака някой от тях да умре. Може да се случи и това, но е празна работа да разчиташ на такова нещо.

Може би трябваше да попита комисията дали Ейб или Франк са свършили нещо по-добре от него, дали са по-добри в професията. Но знаеше, че не е така. Те трябва да хванат някого, в съвременното Сан Франциско, ако този някой е ловък мошеник на всякакво равнище, трябва да имаш убедителни основания за арестуването му. Това беше град, където хора като Ралф Нейдър и Сезар Чавес минаваха за почти стопроцентови фашисти според някои. По дяволите, Грифин беше разговарял с хора, които вярваха, че самият Карл Маркс е бил привърженик на дясното крило, понеже не е формулирал едновременно с комунизма и еманципацията на жените.

И тъй, той си излезе, като затръшна вратата и се цупи през останалата част от деня в служебната си стаичка. Отказа се да разговаря с Джомети и остави Ейб да се занимава с трупа от Кандълстик, което му предостави единствения логичен избор, когато един час по-късно позвъниха от Чайна Бейсън.

Сега Карл Грифин седеше в колата си пред жилището на партньора си Винс Джомети на Ноуи стрийт. Мъглата почти напълно забулваше уличните лампи на кръстовището пред него, което отстоеше на четиридесет ярда. Парата от чашата кафе „Доги Дайнър“ замъгляваше предното стъкло на колата. То като че ли щеше да стои горещо до безкрайност. Изглежда се дължеше на киселината, прибавена към него.

Той и партньорът му бяха на крак от два часа и сега Винс беше се отбил при жена си. Затова този ден отбелязваше известно забавяне на работата им. Грифин натисна отново клаксона. Хайде, момче, прибери си инструмента в гащите и идвай да работим!

Боже, продължи да размишлява той. Не трябва да допускат в Криминалния отдел семейни хора. А ако и той се бе оженил? Излишно е да се говори по този въпрос. Както и сега, постоянно щеше да отсъства от къщи — това е самата истина, няма никакво съмнение.

Продължи да си мисли и за инстинкта.

Ако има нещо, което отличава добрите полицаи от много добрите, това е инстинктът. Не бива прекалено да се осланяш на инстинкта си — Грифин беше убеден — и да подценяваш доказателствата, но от време на време възниква ситуация, която сякаш те насочва в очевидна посока, а инстинктът те кара да се възпреш и да преоцениш всички обстоятелства.

Глицки се стремеше да стане лейтенант. Той също. Освен тях и Франк Батисте имаше такива амбиции. Окей. Така че в този момент един от другите двама му се изпречваше на пътя, опитвайки се да регулира движението, да насочи Грифин в очевидната посока.

При деветгодишна служба в Криминалния отдел Ейб Глицки нито веднъж не беше се разкрил при нито един случай въпреки незначителните си достойнства.

Каква е причината за това, запита се Карл.

Може би Глицки знае нещо, което той не знае. Окей, младежът Кокран може и да е свършил със себе си, но може и да не е. Но каква изгода от това ще има Глицки, ако той, Грифин, реши, че това е убийство, която посока му сочеше Глицки?

Знае ли Глицки нещо? Кой беше този човек, който Глицки извади на сцената?

Джомети, гладко избръснат и усмихнат, отвори вратата. Носеше термос навярно с прясно кафе и книжна торбичка, пълна със сладкиши.

— Искате ли един багел, Карл? — рече Джомети.

— Нещо ми подсказва, че Кокран може би сам се е довършил — отговори той. Взе багела.

— Но револверът бе произвел два изстрела.

— Да, зная. Първия път това трябва да е било преди три седмици, преди два месеца, дори преди година.

— Обаче съпругата му каза…

— Съпругите не знаят как се чувстват мъжете им, когато клечат по нужда.

Той знаеше, че Джомети мисли какво да каже и решава да не го каже. Захапа багела.

— Защо променихте мнението си? — попита накрая Джомети.

Да бъда проклет, рече си Грифин, ако смятам да му кажа нещо. Хората се издават, дори партньорите. И думата тръгва от човек на човек. А за кариерата на Глицки е важно той, Карл, да се провали. Освен това Глицки го тласка в погрешна насока — окей, недоловимо, но той го разбира — към решението, че е налице убийство. А Глицки безспорно знае нещо, което той не знае, нещо, което води в друга посока.

Съпоставѝ трезво всичко, Карл, каза си той. Трябва напълно да си убеден, че не те подвеждат.

— Инстинкт — отвърна гласно Грифин.

 

 

Носът на Чарлс Гинг приличаше на карта, изобразяваща неговите капиляри, а дъхът му излъчваше миризма, подобна на миризмата на джин. Синът му рядко се доближаваше близо до него, за да усети тази миризма, но сега, навел се над жълтото бюро в офиса на баща си, реши, че вонята е почти непоносима.

Беше се навел напред, изпълнен с гняв. Лицето му беше гладко, сякаш още не бе започнал да се бръсне. Очите му бяха бледосини, косата — светлокестенява. Беше облечен в безупречен италиански костюм.

Той тъкмо казваше:

— Не мога да разбера това. Никак. Ти си мислиш, че постъпваш правилно, като някакъв добър чичко, който върши всекиму услуги. Това е глупост, човече. Всъщност залагаш на карта бъдещето ми. И, моля, не посягай към проклетата бутилка!

Гинг се отдръпна назад и се присви в тапицираното си кресло.

— Не ми е приятно, когато си служиш с такъв тон към мен, Питър.

— По дяволите моя тон! Вникни в това, което казвам! Католическата църква ни отчуждава от обществото. Чувствам се измамен. Разбираш ли?

— Естествено, но няма да се оставим да ни измамят.

Питър удари по бюрото.

— Напротив, вече сме измамени. Не го ли съзнаваш? Времето се промени. Не се променя, а вече се промени. В минало време. Когато не играеш правилно играта, винаги се оказва, че си обречен да загинеш. Но на теб ти е все едно, ти си вече довършен. Отказах се да стана доктор, за да заема това място, да продължа чистия бизнес — окалване на хората, а ти сега се готвиш да жертваш всичко, и за какво? За да услужиш на някаква отрепка, която държи бар? Господи, това ме убива!

Телефонът на бюрото иззвъня. По-възрастният посегна да вдигне слушалката. Синът му я захлупи с ръка. Нека автоматът го запише, нали? Не сме в работно време.

Погледна към ръката си, покрила ръката на баща му.

— Господи, татко!

Автоматът щракна. Чуха по записващото устройство женски глас, а друг глас се опитваше да надвика жената, призовавайки я да се договорят. Питър почти не слушаше записа. Мислеше си най-малко за стотен път, че е сгрешил с решението си да поеме този бизнес. Баща му още беше под въздействието на печал, която никога не го напускаше. И ето какво щеше тя да стори с баща му. А когато накрая умре, ще бъде вече напълно съсипан от пиенето. Или ако решат да го кремират, ще букне като пламъка на спиртна лампа.

Чарлс отново посегна към бутилката и този път Питър не се възпротиви — дори грабна две-три бучки лед от хладилника. Ще бъде от полза да се поразводни алкохолът. После седна.

След първата глътка баща му въздъхна.

— Какво искаш да направя, Пийт? Да кажа на човека, когото познавам, че не мога да сторя нищо? Очевидно зет му се е самоубил, а църквата твърди, че той не може да бъде погребан на свято място. Би ли нарекъл това милосърдие?

— Зарежи милосърдието. Това е бизнес. — И Питър изведнъж разбра, че не може да се занимава повече с бизнес на такова равнище. Трябва да измъкне и баща си от това; баща му е изгубил чувството си за реалност.

— Виж, татко, кажи на този човек… Как му беше името?

— Макгайър.

— Добре. Кажи на този Макгайър, че има вероятност това да не е самоубийство, няма окончателно решение, че не е, нали?

— Има вероятност, че не е самоубийство.

— Ти видя барутните обгаряния, раната, всичко. Човекът се е застрелял.

— Все пак има вероятност, че не е…

— И си казал на Кавано, че има основателно съмнение…

— Не му казах това. Отец Кавано и аз повървяхме доста на връщане. Той ми каза, че гарантира, че не е самоубийство. Чувствал това момче като роден син. А Джим Кавано и аз добре се разбираме.

— Той ти е добър стар приятел, нали? Ти мамиш църквата, а Кавано върви в крак с нея, никой не губи, прав ли съм?

— Зная, че не си съгласен с мен, но си прав.

Синът погледна баща си и поклати глава.

Бащата вдигна чашата и я пресуши.

 

 

Харди беше завършил смяната си, прибрал се вкъщи по ранен здрач и сега гледаше една снимка, на която бяха фотографирани той и Ейб Глицки в униформи. Широкото гладко чело на Глицки — реши той — е единствената част от лицето му, която не буди страх. Всички други части от лицето му можеха да стреснат малките деца в съня им и да породят кошмари — нос като брадвичка, грамадни хлътнали бузи, очи, бялото на които беше постоянно червено, тънките устни с белег през тях от горната към долната, получен от злополука при игра на успоредка като тийнейджър, макар че Глицки разказваше на колегите си полицаи, че е стар белег от рана, причинена с нож.

По телефона се чуваше как Ейб дъвче лед. Понякога бе по-лесно да разговаряш с него, когато не го гледаш. Харди чуваше как ледът хрущи като камъни в устата на Ейб. Глицки продължи да дъвче още известно време и Харди си го представи образно: накланя пластмасовата купичка и чука по дъното й, за да отлепи последните бучки лед. И продължава да дъвче.

Харди повторно духна в чашата кафе еспресо на кухненската си маса. Изчака, защото реши, че Глицки може да хруска една-единствена бучка лед бавно-бавно, сякаш тя е фруктова захарна пръчка.

— Бих искал само да погледна медицинското заключение, да проверя нещо в папката, да видя дали не пропускам нещо — каза Харди.

Глицки като че ли перна полупразната купичка.

— Да, ясно ми е какво искаш.

— Хайде, Ейб. Не ми се плаща за това. Всичко се свежда до застраховката на вдовицата. По-скоро бих желал вие, момчета, да установите, че това е убийство, и точно това иска от мен Мозес да проверя. Желанието ми не е свързано с личен интерес.

— Смяташ, че не сме достатъчно компетентни да го направим сами, да го установим? Защото думите ти ми звучат точно така, а то пробужда в мен гняв.

Харди въздъхна.

— Значи ли това, че на стари години заемаме малко отбранителна позиция, а?

Ейб захруска нова бучка лед.

— Ти не разбираш какво е тук при нас отскоро.

— Да, но не искам кой знае какво, нали?

— Искаш да си изясниш нещо относно случая по време на полицейско разследване. Това е твърде много.

— Направи го тогава от твое име за мен.

Глицки се изсмя.

— Да, това ще мине. — Харди знаеше, че закачливата забележка, която чу по телефона, никога няма да просълзи Ейб. — Знаеш ли поне какво сме уговорили? — продължи Глицки. — Защо не почакаш ден-два? Ако това е убийство, положително ще решим, че е убийство.

— Зная това.

— И не ми се подмазвай като на началник.

Харди беше забравил, че никога не бе постигал успех при опитите си да поиска нещо от Глицки. Започна да си припомня тези случаи.

— Виж какво, Ейб — каза той. — Не си внушавай, че съм частен детектив, който иска да заобиколи вашето разследване. Нужна ми е само малко информация, това е всичко.

— Такава е целта ти, а?

— Такава е. Казвам го съвсем искрено.

Глицки пак почука по пластмасовата купичка — рат-тат-тат, рат-тат-тат.

— Грифин и аз още не спим заедно — рече той. — Ще трябва да играеш много честно.

— Просто искам да се срещна с човека — отвърна Харди. — Ще го заслепя с ирландския си чар.