Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Irish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Мъртвият ирландец

Преводач: Христо Кънев

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща „Петекстон — ООД“

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Редактор: Дико Фучеджиев

Технически редактор: Бонка Балтийска

Художник: Симеон Кръстев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11469

История

  1. — Добавяне

4.

Харди бе обичал своята „Сузуки Самурай“, когато си я купи, но като научи, че тя се клатушка при силен вятър и при ниски температури, я прекръсти на „Сепуку“. Сега я паркираше на ъгъла на Десета улица и Линкълн. Краткотрайното слънце, което го бе накарало да се надигне от леглото, отдавна беше се скрило. Мъглата, юнският мраз се чувстваха във всяко кътче тук, кръжаха и напираха с вятъра. Харди придърпа плътно зеленото си палто около врата.

Загледа се във фирмата на работното си място. На нея пишеше: „Малкият Шамрок[1], съществува от 1893 г.“. Замечта се при тази оригинална идея на създателя й. Тя остроумно бе оформена като детелина.

Самата фирма бе поставена на мястото си над двукрилата летяща врата през 1953 година, а зелената й боя се бе олющила с течение на времето и сега на нея бяха останали само буквите „ле рок“ от „Дъ Литъл Шамрок“. Добро хрумване, реши Харди за формата на табелата. Ако вместо това беше изобразена като Гибралтар, хората щяха да си мислят, че барът носи името на скалата или на някоя френска дума, която означава скала: „Льо рок“. И че е трябвало да напишат с главно „L“. А и неоновото осветление е трябвало да се ремонтира основно.

Но не, реши той, това подхожда на „Шамрок“. Барът не беше в истинския смисъл на думата западнал, ала не беше държал кой знае колко на външния си вид. Той беше квартален бар и Мозес Макгайър, приятел и шеф на Харди, собственик на бара, не искаше да привлече в заведението си нежелани посетители (туристи) чрез изобилие на папрати, видеоигри и яркоцветни надписи. „Шамрок“ беше ирландски бар за мятане на стрелички, независим от политическите възгледи на своите посетители ирландци. Предлагаше по някоя и друга глътка неподправено и неоводнено питие (съвършено чисто) и печелеше почтено от клиентелата си — местни хора, мъже и жени. Харди работеше тук по цели дни, от вторник до събота, от два до осем часа, вече повече от седем години.

Когато той беше вечер на работа, Мозес Макгайър го дублираше от шест до два през нощта, а после и по време на пропъждането на клиентите и почистването, което понякога завършваше с почерпка след работно време. В неделите и понеделниците една около тридесетгодишна хубавица с гарвановочерни коси на име Лин Лийш, с осемнадесетинчова талия и над двойно по-широк от талията ханш, караше по две смени наведнъж и привличаше собствена клиентела. Но беше добра барманка, истински спец в работата си. Мозес не би могъл да намери друга като нея.

Още не беше настъпило пладне. През повечето дни Харди идваше по обед да отвори бара и да подреди едно друго за десет-петнадесет минути. Днес, като си мислеше за бара и за това, че снощи бяха затворили без да почистят, реши да дойде тук и да убие малко време.

Избърса барплота, обели кората на лимоните с малко пикелче, наряза лаймите, провери утаителните резервоари и поднови запасите зад барплота. Беше се наливал половина сутрин с „Гинес“ и разбивал каймак за омразното му така наречено ирландско кафе, за което проклинаше Стан Делаплейн, бара „Буена виста“ и летището на Дъблин.

В предната част на заведението бяха останали неприбрани чаши и бутилки след бързото затваряне предишната вечер. Някои маси не бяха забърсани.

Маркировъчната каса. И с нея не беше приключено предишната вечер. Харди отново напълни до половина чашата си.

Някой почука, докато той пресмяташе парите. През вратата видя, че това е един пенсиониран учител, редовен посетител на име Томи, който не би трябвало да го безпокои по това време.

— В два часа — извика му Харди и му посочи два пръста.

Томи кимна и бавно се отдалечи, като мина покрай витрината на заведението.

Харди продължи да пресмята на маркировъчната каса. Погледна часовника си — 12:20 часа.

Карай по-бавно, каза си той.

Но не го направи. След още пет минути беше готов да отваря.

Седна на столчето зад барплота. Времето тегнеше като същински тон и не намаляваше тежестта си. Харди не искаше в такъв момент да се отдава на мисли, да разсъждава за необичайното неспокойствие, което го гнетеше. За амбицията, свързана с любовта, която си бе отишла. Най-вече не му се искаше да мисли за абсурдния идеалист Еди Кокран и съпругата му Франи. Не искаше да мисли, че би могло да бъде важно да помогне на Франи по някакъв начин — може би да й се попречи да изгуби това, което той бе изгубил.

Във вътрешния джоб на граховозеленото му палто, окачено на края на закачалката той държеше своите стрели. Коженото калъфче, с кадифе по края, го изпълни с нега, когато леко прокара ръка по него, прехвърли го от ръка в ръка. Накрая не устоя и го отвори на барплота.

Трите волфрамови красавици от по 20 грама стояха в своите гнезда в очакване да полетят, с бледосини късчета пластмаса, чийто релеф Харди бе изработил сам, да могат, прикрепени към метала, да летят точно. Грижливо изпразни калъфчето и прикрепи стабилизаторите към стреличките.

Изстреля няколко серии към таблото, без да се прицелва старателно, без да можем да го наречем стрелба. Просто ги метна натам. Три стрели. Отиде до таблото и ги измъкна. Върна се до тебеширената линия. Отново ги метна. От време на време спираше, за да отпие от чашата с „Гинес“. Не го интересуваше къде попадат стрелите, затова уцелваше само в единицата и петицата, а най-вътрешният кръг се смяташе за 20.

Харди, самичък в бара, мяташе стрели.

 

 

Застанал зад барплота, гледаше сбръчканото лице на приятеля си, често чупения му нос, огромната му брада. Очите на Макгайър бяха кървясали. Мозес бе получил своя докторат по философия от калифорнийския „Бъркли“, когато не можеше повече да отлага военната си служба. Не беше очаквал да го призоват в армията — тази трагедия сполетя мнозина други — но той беше философ и вярваше, че едно от изконните явления в живота е войната. Както се оказа по-късно, войната закали както философската му нагласа, така и интелектуалното му признание за мъжете, които се убиват едни други, убиват и всичко, което се движи.

Беше с две години по-възрастен от Харди и по онова време само с две стъпки по-бавен, което Харди му бе изтъквал шестстотин пъти, обясняваше му защо са го ранили и в двата крака при Чи Ленг, докато Харди го прикриваше, за да може после да се обърне с гръб към куршумите и да изтегли Мозес назад, при което сам получи олово в рамото си.

Така че, казано банално, Мозес имаше чувството, че дължи живота си на Харди. Когато Харди започна да сменя една работа с друга, Мозес беше вече собственик на „Шамрок“ и тъй като дължеше живота си на Харди, го взе на работа при себе си — нещо, което не би направил за никой друг, като изключим евентуално сестра му Франи.

— И какво? — попита накрая Харди.

Макгайър погледна чашата си, видя, че е празна и я завъртя с палец и показалец. Барът още не бе отворен.

Харди посегна към най-горната полица зад себе си и взе оттам бутилка „Макалан“, най-доброто шотландско уиски в заведението, ако не и в света. Напълни чашата на Мозес.

— Днес следобед ще направя необходимото, за да се положат грижи за тялото. Франи не е в състояние да ме отмени в това. Особено след всички тези ченгета, нахълтали в дома й. Те бяха из цялата й къща, не я оставяха на мира. Защо толкова много ченгета, как мислиш?

Бившият полицай Харди отвърна:

— Рапорти, бюрокрация, глупости.

Някой приближи отвън и заудря по вратата на бара, все още заключена.

— Да отидем на по-скришно място — предложи Харди.

Преместиха се в склада. Покрай две от стените бяха наредени каси с бутилирана бира. Край третата, покрита с дървени полици, имаше сортирани бутилки алкохол, салфетки, фъстъци, стрелички за мятане и други принадлежности, необходими за всеки бар. До задната стена стърчеше хладилник от неръждаема стомана за стоките, подлежащи на разваляне, където Харди неведнъж бе прибирал рибата, уловена при успешен излет. Макгайър седна на хладилника.

— Работата е там, че няма никаква причина за такова нещо. Имам предвид специфична причина. Дете, изпълнено с доверие към всичко на света. По дяволите! За какво ще иска да се самоубие?

— Кой казва това? Че Еди се е самоубил?

— Хм, никой по-точно, но…

— Но какво?

— Гадна работа, Диз. Намерили са го на паркинг, с револвер в ръка. Ти какво мислиш, че е станало?

Харди облегна гръб на задната стена.

— Нищо не мисля. Не е моя работа.

— Ти си темпераментен човек, знаеш ли, Диз?

— Продължавай, Моуз. Знаеш, а може и да не знаеш, че полицията се занимава с много смъртни случаи, особено със случаите на насилствена смърт. Тя рядко ще се произнесе за нещо, че е самоубийство, ако си го е изсмукала от пръстите. Проверява се всичко — мотивите, възможностите и тъй нататък. Така постъпва тя. Проверява и тогава, когато някой старец е починал по време на сън.

— Та какво според теб се е случило? Мислиш, че някой е убил Еди? Или че се е самоубил? Ти добре го познаваше.

Харди подритна някакви останки, които се валяха по пода.

— Да, познавах го. Затова не мога да твърдя, че се е самоубил. Но и полицаите не го твърдят, нали?

— Засега не.

— Повярвай, те няма да стигнат до такова заключение.

— Защо? Би могло да бъде и така, прав ли съм?

Харди се почеса по крака, без да го сърби.

— Аз съм бил полицай, Моуз, нали? Като намериш револвер в ръката на някого, това невинаги означава, че се е самоубил.

— Може и в този случай да има нещо прикрито.

Харди усети как по гърба му полазва студ. Дали Мозес не таи нещо?

— Какво знаеш ти?

— Не зная нищо — отговори Мозес. Но гледаше в земята.

— Лошо е да лъжеш приятелите си — каза Харди. — Та какво знаеш?

Мозес се размърда, заудря пети о хладилника.

— По всяка вероятност, нищо.

— По всяка вероятност, но все пак какво?

— Само това, че Еди беше малко умърлушен. Стоеше в бара малко повече, отколкото обикновено, ей това ми направи впечатление. — Харди изчака. — Знаеш, че си имаха планове с Франи. Не като теб и мен. Имаха план да спестяват за времето, когато той ще продължи обучението си. — Мозес все още се насилваше да говори, отпиваше по малко уиски, за да има какво да прави. — Наскоро работата му се беше провалила, може би окончателно. Изглежда, двамата с Франи щяха да изпаднат в безпаричие или нямаше да имат това, на което са разчитали в плановете си. Предложих му да му дам назаем известна сума, но знаеш какъв е Еди.

— И ти си мислиш, че Еди би могъл да се самоубие заради малък недостиг на пари? Хайде, Моуз, не ми представяй Еди за такъв, какъвто изобщо не е бил.

— Да, зная, но ченгетата могат да си го помислят. При тези обстоятелства и при бележката, която е оставил…

— Ейб… Глицки… ми каза, че бележката е оставена за заблуда. Кой знае откога си е стояла в колата.

— Не зная. Би могло. Но си мисля, че като се съпостави тази бележка с другите неща…

— Е, и да ги съпоставят, няма да има съществено значение, нали? Това няма да ни го върне жив.

— Да, но е важно. Важно е, ако не се произнесат, че е самоубийство.

Изведнъж Харди се почувства много уморен.

— Защо, Моуз? — И реши, че знае какво се готви да му отговори неговият приятел.

— За Франи най-вече, смятам.

Мозес се изхлузи от хладилника и завъртя чашата си, отново празна.

— Ако те… — Прокара плътно пръсти по челото си. — По дяволите, ще бъде тежко.

— Ако какво?

— Ако ченгетата решат, че това е самоубийство. Имам предвид Франи — като си помислим за нея. Отритната завинаги, знаеш какво разбирам под това, нали? Намесени са и пари.

Харди наклони глава встрани.

— Застрахователните полици не се изплащат при самоубийство, въпреки че се изплаща двойно обезщетение при насилствена или внезапна смърт. Полицата е за сто бона, Диз, а аз не искам да видя Франи изпаднала в затруднение. Стига й това, което е препатила дотук.

— Е — каза Харди, — да се надяваме тогава, че той не се е самоубил.

— Не е.

Харди не отвърна нищо.

— Просто така ми се иска… не зная защо. В защита на интересите на Франи, предполагам. Иска ми се да й помогна с нещо.

Харди реши, че Мозес му чете пощата.

— Не зная какво можеш да направиш — каза той. — Да бъдеш близо до нея. Какво друго?

— Смятах да те помоля да наблюдаваш действията на ченгетата. Това да ти е работата за седмица-две. Вземи си няколко седмици отпуск при мен и просто се заеми с това.

Харди не посмя да обърне поглед към приятеля си, който продължи:

— Имам предвид, че си бил по-рано полицай и тъй нататък. Знаеш какви са процедурите…

— Моуз, бил съм патрулен полицай година-две, преди да започна да изучавам право. Това е много далеч от криминалистиката.

— Все пак би могъл да откриеш нещо. Да се убедиш, че ченгетата действат правилно.

— Не съм на същото мнение. Отдавна съм престанал да се занимавам с това. — Наведе очи. — Пък и ми се свърши „Гинес“-ът.

— По дяволите „Гинес“-ът.

— И ти също.

Двамата се измериха с поглед.

— Хм, не зная, Мозес. Може би ще поразпитам малко. Нищо повече. Не обещавам друго.

— Окей, но аз искам да ти платя. Освен парите, които ще получиш за през отпуска.

— Не ми плащай извънредно. Все едно че съм работил в бара през това време.

— Все едно че си взел нещо на вересия, Харди. Нали пак ще вършиш някаква работа.

— А ако я извърша заради Франи?

— С какво ще живееш през това време?

— Ще карам на пандишпан, човече, на скариди и „Гинес“. Както сега.

Макгайър метна една серия стрелички.

— Какво ще кажеш за двайсет и пет процента от прихода?

— На „Шамрок“?

Макгайър се озърна наоколо.

— Да, за „Шамрок“ става дума.

Харди се замисли, забарабани с пръсти по масата:

— Защо първо не изчакаме да видим какво ще установят полицаите?

— А ако се окаже, че това е самоубийство?

Харди хвърли една стреличка.

— Не зная — отвърна той. — Смятам, че ще мога да прозра какъв е всъщност случаят.

Бележки

[1] Трилистна детелина, емблема на Ирландия. — Б.пр.