Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (8)

8.

Град Колма е сврян в една падина зад Дейли Сити и Бризбейн. В него мъртвите далеч надхвърлят броя на жителите му. Той обикновено беше забулен в мъгла, което щеше да бъде подходящо, но този ден, за погребението на Еди, градът се къпеше в слънчеви лъчи, ярки и топли.

Литургията беше определена за десет часа, затова Харди реши да отиде на гробището в единадесет без четвърт и пристигна там пръв.

Опечалени хора се бяха събрали в плътна група на известно разстояние от него на една полегата морава. Двойка евкалиптови дървета до входната врата на гробището осигуряваше скромна сянка и ясно различим аромат. Нещо несъвместимо със смъртта. Небето беше възмораво синьо. Топъл лъх на вятъра къдреше високите листа.

По пътя се показа друга катафалка и зад нея други опечалени. Харди, седнал на бронята на своята „Сузуки“, проследи тяхното приближаване. Пъхна ръце в джобовете и се отдалечи към улицата. Пикапът на Макгайър се виждаше по средата на редицата коли.

Групата беше значителна, той бе очаквал това. Много естествено — Еди Кокран беше всеобщ любимец.

Харди влезе в колата си, изчака, а сетне последва колата на Макгайър. Изтеглиха се доста назад. Тук евкалиптите растяха по-нагъсто. Под дърветата беше хладно и приятно. Време като за пикник.

 

 

Отец Кавано се наведе и хвърли небрежен поглед към отражението си в прозореца на колата. С косата си, все още изцяло черна, надвиснала като тази на Кенеди над чело без нито една бръчка и с пронизващите си сиво-сини очи, той съзнаваше с известна неловкост, че би могъл да представлява подвижна реклама за славата на свещеническото съсловие. Тялото му бе стройно, движенията — изящни. Трапчинката на брадичката бе постоянно изкушение към суетност.

Това бе най-обикновен поглед, нищо повече. Кавано не се разгледа подробно в отражението си, не внесе поправки във вида си. Добре знаеше, че е недостоен — за своите заложби, както и за ролята си, особено днес тук.

В този миг се появи Ерин, майката на Еди. И отецът отново бе обзет от изкушения, от натрапчивото чувство на греховност. Каква хубавица!

И много твърда. Въпреки че бе изгубила първородния си син, тя като че ли нямаше нужда никой да я подкрепя при вървежа й, въпреки че когато пристъпи напред и отец Кавано я прегърна, той почувства за момент накипялата в нея скръб, изразена в единствената дълбока въздишка, отронена на рамото му.

Ерин повдигна ръка до лицето му.

— Добре ли се чувстваш, Джеймс?

Той кимна.

— Как е Големият Ед?

— Почти не мигна нощес. Както и всички ние.

В главата му нахлу неволно онази мисъл — какво ли щеше да се случи, ако се бе оженил? Ако беше по-упорит, когато бяха с нея осемнайсетгодишни? Оттогава не срещна друга като нея — жизнерадостна, уравновесена, умна, трезвомислеща. И сякаш това беше недостатъчно, дори сега, родила четири деца, тялото й беше пищно, съвършено съчетание на закръглени и равни форми, мекота и тон. Лицето й още беше гладко като на момиче, кожата — млечнобяла. Лекият пласт светлокоралово червило подчертаваше прелестта на извитите, чувствени устни.

— Ти обаче си добре, нали? — попита тихо той.

Тя вдигна поглед към него с потъмнели очи.

— Не мисля, че ще се почувствам някога отново добре.

Обърна се, решила да се присъедини към мъжа си.

Но не можеше да отиде до гроба още сега. Знаеше, че ще трябва да крачи до Големия Ед, да бъде там за него, обаче силата просто отсъстваше там. Мъжът й вървеше с Джоуди, опитваше се да я утешава. Господи, какъв невероятно тягостен момент!

И Франи, клетата Франи, така дребна в траурното си облекло, се препъваше в корените, подкрепяна от брат си Мозес. Ерин се озърна да види двамата си сина Мик и Стивън, определени да носят ковчега, които чакаха търпеливо край катафалката. Те бяха добри момчета. Разбира се, не можеха да се сравняват с Еди. А Еди вече го няма!

Погледна към синьото небе при опита си да се овладее. Хапеше език, впиваше нокти в дланите си. Взря се в небето, пое дълбоко въздух. Нечия силна длан я прихвана за дясната ръка малко над лакътя.

— Госпожо?

Беше висока почти колкото мъжа. Той не беше присъствал на литургията, а може и да е бил, сигурно е приятел на Ед, само че по-възрастен от него. Лицето му изглеждаше необикновено живо — наситено с насмешливи бръчки. Въпреки че в момента той беше сериозен.

— Добре ли сте? — попита той.

Дланта, обхванала ръката й, не я смути. Тя се пресегна и сложи другата си ръка върху ръката му.

— Само съм уморена — каза тя, — много уморена.

После леко отстрани ръката му и бавно се упъти към гроба. Мъжът закрачи край нея.

— Познавахте ли Еди? — попита го тя.

— Много добре. Както него, така и Франи. — И добави: — Много съжалявам.

Тя кимна.

— Присъствам тук по-скоро заради Франи. Аз съм й като брат.

Чула това, Ерин се спря. Погледна го отново, право в очите, които бяха на еднаква височина с нейните.

— Бяхте ли на сватбата им? Би трябвало да ви познавам.

Той поклати глава.

— Не си падам по сватбите. Пък и тогава бях извикан вън от града и не можех да присъствам.

— А сега сте тук…? — Не довърши фразата си. Очите й не му позволяваха да се отскубне.

— Мозес не вярва… — Той млъкна, а после продължи: — Мисля, че и аз не вярвам, че това е самоубийство.

Ерин погледна към гроба. Носачите още не бяха свалили ковчега от катафалката. Несъзнателно улови Харди за ръката и заговори през стиснатите си зъби:

— Няма начин на света моят Еди да се е самоубил. Изобщо.

Изведнъж изпита остра нужда да каже на някого какво чувства в душата си:

— Ето какъв бе Еди… Ще донесе вкъщи някоя бездомна котка или птичка, паднала от гнездото си по време на буря. Беше почти… Не зная как да се изразя… Беше почти като момиче, толкова чувствителен за някои неща! Мразеше футбола. Мразеше хокея на лед. Смяташе ги за твърде груби игри. Баща му и Мик често го дразнеха за това, но той си остана нежен. Ако някой изобщо го познава, ще знае, че е било точно така.

Харди се замисли за момент, отбягна очите й.

— Не го побира умът ми защо е притежавал револвер — добави тя. — Защо изобщо го е имал.

— Това за мен е един от главните въпроси.

Тя замълча. Не искаше да набляга на това, не искаше да знае защо е толкова важен този въпрос за Харди. Еди си бе отишъл. Какво значение ще има след смъртта му всеки факт?

— Съжалявам — каза Ерин и тръгна пак към гроба. — Боя се, че не ми прилича, но ще кажа, че не е имал револвер. Зная това.

— Известно ли ви е в такъв случай откъде се е взел револверът? Откъде би могъл да го вземе той?

— Не.

Отново се спря и докосна ръката му, без да знае какво точно искаше да му каже. Бяха започнали да придвижват ковчега към гроба — ковчегът с тялото на Еди. Силното чувство сподави гласа й, тя не беше в състояние да изрече и дума.

 

 

Стивън не можеше да си представи, че ковчегът ще се окаже толкова тежък. Мъртвият му брат не беше прекалено едър, но с дървото, дръжките и всичко останало ковчегът ставаше доста тежък. Ръцете му отмаляха от тежестта веднага щом свалиха ковчега от колата.

Не смяташе да покаже слабостта си, да достави никому това удоволствие. Разстоянието до гроба беше около сто фута по негова преценка. До Стивън, отзад на ковчега, беше брат му Мик, здравеняк младеж, за когото тази тежест навярно бе нищожна. Но за него. Обаче за малкия му, хилав брат Стив, застанал до него и хванал ковчега, това беше сериозно изпитание.

— Кой говори с мама? — прошепна Мик. Той беше третокурсник в „Ю Ес Еф“, учеше със стипендия на „Ар Оу Ти Си“^[1]. По отношение на Стив можеше да се каже, че той и брат му живееха на различни планети.

Стивън само повдигна рамене. Бе видял човека до майка си и беше сигурен, че го е срещал някъде, може би по някое време в дома на Еди, но това нямаше значение, не знаеше кой е този човек. Не е толкова важно, това не го засягаше. И нямаше намерение да си затруднява дишането, като поведе разговор с Мик за това.

Отец Джим им махна с ръка от гроба и присъстващите тръгнаха напред. Свещеникът беше окей, когато не действаше като духовник, когато беше обикновен човек, който си пийваше вкъщи или когато се разхождаше с автомобила си по Крайморската магистрала номер едно.

Да, свещеникът би могъл да бъде окей, предполагаше Стив. Поне всички други го харесват. Възрастните напомняха на Стив овче стадо в прекия смисъл на израза — събират се накуп и следват пастира. Искаш ли да бъдеш честен, свещеникът би могъл да се окаже малко повече от теб, люшкащ се между благочестие и странности, или като гледа по този начин мама, или когато той е насаме с него, Стивън, и се опитва да се държи като дете, ругае и се прави на глупак. Кой има нужда от такава щуротия? Бъди такъв, какъвто си, би искал да му каже Стивън. Ако не те харесват, майната им.

Като сега, когато беше официално благочестив, застанал до Франи и й заговорил тихо. Не можеше да се каже, че той, Стивън, не харесва отец Кавано — Еди го бе харесвал и това бе почти достатъчно за най-малкия брат — но му се струваше, че сега свещеникът не прилича на себе си. А всеки трябва да прилича на себе си… Да, дори Еди беше в това състояние напоследък. Възрастните често се показват такива — леят усмивки и играят карти. Но Еди беше прозорлив. Той болееше, страдаше за работата, на която смяташе да посвети живота си. Защо иначе ще се навърта толкова около онази сграда през последните една-две седмици?

Майка му в този миг се приближаваше до ямата в земята, изкопаната пръст беше покрита със зелен брезент. Нима някой можеше да вярва, че е възможно да откъснеш мисълта си от тази пръст, от Ед, които ще бъде погребан под нея, ако я скрият от очи?

Накрая ръцете му получиха желаното облекчение, когато той и останалите носачи оставиха ковчега на поставката, която щеше да го спусне в гроба. Втората половина от разстоянието дотук беше особено мъчителна за Стив. Може би ще трябва да се упражнява от време на време, каза си той, ако не иска да последва успешния пример на Мик с „Ар Оу Ти Си“.

Сега майка му стоеше до баща му. Другият мъж, с когото бе говорила, беше малко зад нея, почти като неин бодигард. Той сякаш следеше всичко най-зорко, без да личи, че го върши.

Стивън се огледа наоколо. Еди го беше водил на работното си място един-два пъти — за да се увери, че може да разчита на сътрудничество от негова страна в бъдеще — представи го на някои от своите колеги. И сега Стив се изненада, като видя, че шефът на Ед, мистър Поук с големите си уши, които сякаш подпираха най-тъжното лице в тълпата на присъстващите на погребението, е застанал зад Франк с една млада жена, която е толкова хубавичка, че Стивън не можеше да задържи дълго погледа си на нея. Гъста кестенява коса, маслинен цвят на кожата, впечатляващи зърна на гърдите. Видя още, че мъжът, който бе говорил с майка му, също гледа младата жена, забеляза как и тя погледна назад към него с полуусмивка, което го накара да се втренчи в обувките си. Какво общо може да има шефът на Ед с изтупан лъскач като този? Никога не ще успее да разбере възрастните! Пък и кой ли би желал подобно нещо?

Над главите на присъстващите чуруликаха птици. Това привлече вниманието на Стив по-силно от думите на отец Джим, които бяха боклук. Ако Еди наистина се е самоубил, в което отец Джим, изглежда, имаше основание да вярва, брат му сега се намираше в ада.

Но Стивън не можеше да допусне такава мисъл. Той си представяше, че брат му се е озовал в нищото, там, където всички се преследват след смъртта си — всъщност и повечето от живите бяха вече там. Вдигна очи, опитвайки се да не мисли за мястото, където би могъл да бъде Ед. Той и Еди бяха приятели дори при тази разлика в годините, въпреки че бяха братя.

После, съвсем внезапно, човекът зад майка му разблъска тълпата и почти се хвърли върху ковчега. Достигна Франи точно когато тя загуби съзнание и политна към земята.

 

 

Франи беше лека като перце, съвсем лишена от тегло. Буйната й червена коса и зеленината на моравата под нея рязко подчертаваха контраста със силно пребледнялото й лице.

Мозес се озова до Харди. Докосна лицето на Франи, леко го разтри, опитвайки се да възвърне поне малко руменината му.

— Диша ли? — попита той.

Харди кимна:

— Само е припаднала.

Свещеникът ги доближи и коленичи между тях. Опипа пулса на врата й, остана доволен от констатацията и се изправи.

— Ще бъде в ред — обяви той на присъстващите.

Цветът на лицето на Франи се възвръщаше. Тя отвори очи, сетне ги затвори, после отново ги отвори и остана с отворени очи. Мозес й каза нещо, привдигна я, облегната на ръката му, и последва Харди през тълпата към мястото, където бяха паркирани колите им.

Харди чу вопъл, приглушен от рамото на Мозес и като почувства изведнъж, че не е в състояние да се справя повече с положението, пъхна ръце в джобовете и се оттегли далеч от очите и ушите на присъстващите, обратно по алеята към входната врата на гробището. Накрая спря под едно евкалиптово дърво, почисти мястото и седна, опитвайки се да не гледа към надгробните плочи, което не е лесно за постигане в Колма.