Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Irish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Мъртвият ирландец

Преводач: Христо Кънев

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща „Петекстон — ООД“

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Редактор: Дико Фучеджиев

Технически редактор: Бонка Балтийска

Художник: Симеон Кръстев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11469

История

  1. — Добавяне

12.

Артуро Крус беше свалил покрива на своя „Ягуар“ и потеглил от Чайна Бейсън за вкъщи, наслаждавайки се на рядко топлата вечер.

Миналата нощ той беше вбесен от Джефри. Защото много рядко откак се познаваха, не бяха се любили. Джефри беше обиждан и руган преди обяд и не се появи чак до сутринта.

Но когато пристъпи в офиса си, Крус изпита облекчение като видя, че Джефри се е върнал. Прегърна го и забрави за гнева си, причината за кавгата и всичко. Щом Джефри се е върнал, значи всичко е окей.

И всичко е отново наред. Хубав ден, хубав пласмент на вестника по улиците и още нещо — с хубав човек в леглото. Данните от месец май за „Ла Ора“ бяха известни и те сочеха, че в сравнение с миналогодишния месец май заплащането на печатен ред бе поскъпнало с шест на сто. Но приходите бяха нараснали с над четиринадесет процента!

А нарастването на прихода се дължеше единствено на големия тираж на вестника, резултат от благоприятната за клиентите тарифа на обявите. И сега, след като минаха на собствено разпространение, най-ниската цифра на прихода ще надскочи рязко идната година. Стига да държат „Ел Диа“ настрана от своя дял от пазара. И ще успеят да го държат настрана. „Ла Ора“ беше по-добър вестник. „Ел Диа“ си оставаше все същият парцал, може би с пет години изостанал по отношение на качеството.

Но въпреки това заплахата, макар далечна, го накара да се намръщи. Трябва зорко да следи квотата на обявите. Ако тя падне надолу, дори със съвсем малко, това може да се превърне в тенденция. Добре ще е още утре да изработят планови графици.

Продиктува планова бележка по този въпрос, а после пусна миниатюрния магнетофон в гнездото му на арматурното табло. Край на работата за днес. Този ден наистина се оказа добър.

Но до този момент и онзи Харди бе идвал пак. Като се замисли по това, Крус отново се вбеси. Защо Джефри бе казал на Харди, че е познавал Ед Кокран? И как самият той, Крус, можа да се покаже толкова глупав и да отрече този факт? Един ден по-рано беше казал на другия инспектор, Джомети, че се познават с Ед от бизнеса. И навярно поради това противоречие Харди бе дошъл повторно.

Ето защо сега Крус ще каже — беше го обмислил — че е сметнал, че Харди го пита за личните връзки между него и Кокран. Това ще парира опасностите, породени от допуснатата грешка. Но така или иначе, той трябва да сложи край на недоразумението си с Джефри.

Възви колата наляво към Маркет, свали слънчобрана, за да не му грее залязващото слънце в очите. Днес щеше да се погрижи за това, но завръщането на Джефри го направи така щастлив, че му убягна от ума как трябва да постъпи с онзи Харди. Така не бива, каза си той. Да бъде толкова нехаен.

Трябва да бъде нащрек. И колкото и да беше неудобно, налагаше се отново да говори с Джефри за това. Но този път ще го направи когато е спокоен. Не бива да изпада в гняв — просто ще обясни всичко съвсем ясно, така че всички нюанси да бъдат добре разбрани. После, ако Харди или Джомети се мярнат тук отново, той ще бъде подготвен да се срещне с тях и въпросите им към него ще спрат.

Не искаше нищо повече от това наистина. Въпросите да спрат.

 

 

Харди отвори вратата на „Шрьодер“, старомоден немски ресторант, който се намираше в центъра на града. Беше почти напълно обзет от чувство на нещо отдавна познато. Това беше любимото му убежище през онези дни, след като се уволни от полицията и служеше като заместник районен прокурор, преди да се раздели с Джейн.

Даде си сметка, че не е стъпвал тук оттогава, може би от осем години. Никак не се изненада като откри, че заведението изобщо не се е променило. Това, което беше нетипично, той знаеше, то бе как се чувства сега — нямаше нищо против да се натъкне случайно на някой познат. Почти без разлика кой ще е той. „Шрьодер“ си беше пак същият, както някога — свободни от задължения полицаи, други районни прокурори, репортери, адвокати без корпоративна принадлежност и нежелаещи да я имат, и обикновени посетители, седнали при непознати да се „омърсят“ с по някоя и друга бира.

Тази вечер, ако му провърви, ще възстанови контакта си с града, в който живее. Или не. Стори му се интересно, че мисли за това.

По-късно не успя да определи коя от двете изненади дойде по-напред. Току-що бе получил своя „Дортмундер“ и се озърташе наоколо, наслаждавайки се на усещането на нещата, когато бившата му съпруга Джейн изникна на по-малко от четиридесет фута от него в салона. Това беше първата изненада. После дойде резкият пръв трус на земетресението.

Харди стана и тръгна между масите, далеч от Джейн, докато достигна коридора, който водеше към тоалетните.

Трусът беше значителен, може би от пета или шеста степен, и продължи, докато Харди вървеше по коридора. Ресторантът притихна, всички бяха затаили дъх. Полилеите силно се люлееха и няколко чаши паднаха в дъното на бара. Харди спря под една греда, както гласи теорията, и зачака.

Люлеенето спря и след избухналия дружно нервен смях, салонът на ресторанта отново възвърна присъщата си атмосфера. Харди наблюдаваше как Джейн върви право към него.

След осем години тя изглеждаше невероятно същата. Сега на тридесет и четири години можеше да мине за двадесет и пет годишна. Лицето й нямаше нито една бръчка, сякаш беше бебешко, незасегнато от изтеклите години. За това има определена причина, реши Харди. Тя е липсата на чувство за вина.

Джейн все още не го беше забелязала, а той не можеше да откъсне поглед от нея. Висока, стройна, с лъчиста тъмна коса, която хвърляше отблясъци дори в здрачния салон на ресторанта. Вървеше с леко сведен поглед — изящна, невъзмутима. Лицето й не беше изгубило — той непрекъснато се връщаше на него — леко ориенталския си вид, макар че никой не знаеше откъде го е наследила. Новото бяха натежалите клепачи, а широките скули, устните — същинска розова пъпка — всичко това й придаваше вид на гейша. Беше както винаги елегантно облечена. Златни обици. Блуза от розова коприна, плисирана тъмносиня пола, ниски токове.

Приближила се на десет фута, тя най-сетне вдигна поглед и на лицето й изгря добре познатата на Харди бавна и прелестна усмивка, която напълно бе променила живота му. Джейн спря, погледна и остави изградената усмивка достатъчно бавно да му подейства. И тя наистина подейства. Той неволно отвърна на усмивката.

— Светът е малък — изрече той първите си думи към нея, откак напусна семейното им жилище.

Тя, разбира се, ще го целуне, ще го прегърне. Но без сантиментални излияния. Бавно и с наслада. Стара, стара и много скъпа приятелка.

— Изглеждаш чудесно — каза тя. — Как я караше през тези години? Как се чувстваш? С какво се занимаваш сега?

Той не се сдържа, разсмя се.

— Добре съм, Джейн. През цялото време се чувствах отлично.

Тя докосна ръката му, усмихна се в очите му.

— Не мога да повярвам, че те виждам.

Замълча и импулсивно го прегърна отново.

Паметта на чувствата го накара да си спомни защо му беше толкова трудно да прояви интерес, да се увлече по друга. Цялото му същество просто откликваше на нея. Това не беше светски навик. Просто я гледаше и се усмихваше. Животът му внезапно стана пълен и завършен, чувстваше се като побъркан от любов тийнейджър.

Но половин дузината и малко повече години в края на краищата не бяха отминали, без да оставят следа. Бяха се създали напълно нови синапси[1] и предупредителните сигнали, които той чувстваше, че са станали част от природата му, звучаха неистово.

— С кого си тук?

Тя продължаваше да държи ръцете му — малко над лактите.

— С татко и с няколко приятели.

Татко. Съдията Анди Фаулър. Доайенът на съдиите от Сан Франциско, който бе осигурил за Дизмъс първото му интервю за Районната прокуратура, който беше по време на всичките му неприятности изненадващо сърдечен приятел.

Последва нейният добре познат на Харди хитър поглед.

— Защо искаш да знаеш?

Той си рече, че трябва да спре да се усмихва, по дяволите, но продължаваше да стои близо до нея, гледаше я в закачливите очи, дори сега долови полъха на парфюма й.

— Мисля, че ще е добре да пийнем нещо.

Тя кимна.

— С удоволствие. — И добави. — Стига да искаш.

Той се разсмя, повдигна рамене.

— Не зная дали искам, откровено казано.

Тя го целуна отново, припряно.

— Ще ида да се изпишкам и да настаня татко.

Пиеше „Абсолю“ с лед. Беше се отказала от цигарите. Каза си, че е излишно да проявява интерес към неговите несъществуващи любовни връзки.

— Вече не зная дали любовта е чувство, или отношение.

Тя се разсмя, проточила шия и вдигнала поглед.

— Дизмъс — каза тя, когато смехът й замря. — Това е типична Дизмъсова фраза.

Защо ли не изпита досада от думите й?

— Хм, причината е, че никога не съм се чувствал достатъчно готов, както знаеш, да взема някакво решение.

— Решение?

— Не решение, а по-скоро да поема задължение. — Погълна остатъка от скоча си и даде знак на бармана да му повтори питието.

Джейн сложи длан върху ръката му.

— Извинявай. Не ти се присмивах.

— Зная.

Стисна ръката му леко, ненатрапчиво. Импулсивно и ненатрапчиво.

— Всъщност — започна той и положи ръка на барплота с нейната ръка върху своята — нямаше никоя в живота ми през тези осем години. Бих казал, че нищо съществено не ми се случи. — Но не му хареса начина, по който прозвуча това. Сякаш е креел по Джейн. — Нямаше нито една сериозна връзка — продължи той, — както и да се разбира това. — Ето, сега вече Харди отвори вратичка за перспективи в бъдеще. — А ти? — попита той.

За негова изненада тя се била омъжила и отново развела.

— Не беше много сериозно — каза Джейн. — Приличаше повече на една брачна несполука, заменена с друга.

— Искаш да кажеш, че бракът не е бил сериозен?

Джейн въздъхна.

— Изглеждаше сериозен, но само отначало. Предполагам, че просто съм се чувствала самотна, объркана, знаеш. Не беше дълго след нашия развод. — Тя се поколеба. — Навярно съм се питала как ли ще изглежда този брак в сравнение с… нашия.

Новият тур напитки бе поднесен и Джейн премести ръката си. Харди проследи как тя чукна с нея веднъж по барплота и сетне я прибра в скута си. Той посегна и я взе в своята ръка.

Държеше ръката й на нейния скут.

— Не ме интересува — рече той, без да е сигурен по какъв повод го казва.

— Дизмъс… — започна Джейн и стисна ръката му.

Харди я пресече:

— Да отидем навън.

Нощта беше още топла, стената на сградата почти гореща, когато притисна Джейн до нея.

Не беше безсмислица. Съвсем не. Бяха излезли на алеята през страничната врата, после покрай гърба на сградата доближиха служебния вход между няколко паркирани коли и празни кашони, разхвърляни тук и там. Зад една-две други постройки светеше лампа, поставена високо.

Държаха се за ръце през целия път дотук, после спряха, след като завиха зад ъгъла. Целувка с отворена уста, жадна. Отстъпи крачка назад, вдигна й полата, а Джейн изхлузи обувките си. Бързо се огледа, после смъкна чорапите и ги захвърли някъде, може би в някой от кашоните.

А после топлата стена, Харди със свалени панталони, притиснал ги в нея, мокър и готов, краката й вдигнати високо, опрени в хълбоците му, целуването чудно, безмълвно, сърцата бият лудо.

— О, боже, татко е още тук!

Харди улови ръката й над лакътя. Никой от тях двамата не беше склонен да покани другия у дома си, затова решиха да пият по едно последно питие в заведението.

— Какво ще стане, ако той изникне?…

— Като познавам добре Анди, дори да дойде тук и пие с нас, с нищо няма да покаже, че ни е видял преди.

— А ако забележи чорапите ми?

Харди стисна ръката й.

— Нали си без чорапи?

Джейн му хвърли поглед, който говореше: „Точно това имам предвид“. И в този миг внезапно се оказа, че е невъзможно да избегнат баща й, който стана от масата си, когато те влязоха в ресторанта.

Харди беше още отмалял в коленете и искаше да поговори с Джейн за това какво би могло да значи случилото се с тях, но разбра, че ще трябва да отложи този разговор. Анди ги видя, стрелна с очи дъщеря си, после затвори пространството между тях и себе си.

— Каза ми, че имаш среща с един стар приятел — обърна се бащата към Джейн с нотка на укор, — а не със старото си семейство.

Очите му огледаха Харди.

— Изглеждаш чудесно, синко. Животът се е отнесъл добре с теб, нали?

Подеха разговор за незначителни неща, запознаха се със сътрапезниците му, които се готвеха да си тръгват, сетне тримата отидоха на бара. Ако Харди изглеждаше чудесно, Анди изглеждаше невероятно млад и свеж. Все още прав като топола, лицето му без бръчки, косата гъста и с цвят на силна тъмна бира. Беше облечен със спортно сако от камилска вълна и носеше вратовръзка.

Анди не се славеше със способност да говори със заобикалки.

— Какво става с вас двамата? — беше първото нещо, за което ги запита на бара.

— Чиста случайност — отвърна Джейн.

— Всички на този свят са убедени, че на чистите случайности не си струва да се обръща особено внимание. — Отпи от коняка си. — Може би срещата ви е наистина случайна, но присъствието ви тук с мен два часа по-късно ми прилича на напълно съзнателен акт.

Харди се разсмя. Анди говореше в същия стил и в съда. Той веднага премина на Харди.

— Какво направи със себе си през всичките тези години? Очаквах да те видя в съда. Да се върнеш към старата професия.

Джейн седеше между тях поради това, че беше дама с двама кавалери. Харди говореше малко, от време на време докосваше гърба на Джейн с изопнатата си длан. А тя се облягаше назад или отгоре — на дланта му.

Харди, бивш заместник районен прокурор, поклати отрицателно глава.

— Не съм толкова мозъчен. Мисля, че ако предприема нещо, то ще е да стана отново полицай.

Анди повдигна вежди.

— Това не изключва мозъчната дейност.

— Може би полицаите сега не са дотам мозъчни.

— Щом говорим за мозъчни работи, може би не познаваме и сегашните прокурори.

— Така или иначе — продължи Харди, — мисля, че приятелят ми Глицки ще се опита да ми помогне да се върна в полицията, но аз всъщност не съм склонен да го направя. Не обичам да имам началник над главата си.

— Аз също. О, как мечтая за място във Федералния съд!

Но това беше негов отдавнашен хленч, не съвсем искрен. Федералните съдии се назначават до живот и тъй като пресичаха всяко възмутително и осъдително поведение — Анди Фаулър не можеше изобщо да си позволи такова нещо — тази длъжност напомняше длъжността на Бога в небесата. Но Анди беше във Върховния съд вече двадесет и пет години и Харди знаеше, че Анди харесва работата си там. Не че не би приел да е на служба без никакъв началник, но не се опитваше да използва влиятелни хора, за да го постигне.

След като Харди разказа какво върши сега, Анди престана да се усмихва.

— Зная нещичко за Артуро Крус — подхвърли той. — Мръсен кучи син, нали?

Това беше ново за Харди, който знаеше само, че Крус е лъжец.

— Ако се заема със случая, ще трябва да се лиша от правата си. Позорен срам.

Харди, изглежда, не го разбра и Анди поясни. Един от неговото каре на карти в клуб „Олимпик“ бил представител на лица, подали жалба срещу Крус. Дело за измама. Изглежда, Крус бил подвел група свои разпространители да вложат големи пари, за да се включат в растежа на неговия вестник — камиони, монетни автомати и прочее. А когато вестникът започнал да носи печалба, той отрязал и поел самостоятелно разпространението.

— Разбира се, като се има предвид, че в повечето случаи това са добри братя и сестри от третия свят, всичко е било устно уговорено.

Джейн докосна реката на баща си:

— Татко:

— Не съм пристрастен — каза Анди — и това не е расистка забележка. А ако съм, дори тук в лоното на моето семейство аз си вземам думите назад.

Ето защо Крус би си позволил да лъже, мислеше си Харди, като познаваше един от служителите на Крус по разпространението.

— Мога ли да се срещна с този човек, твоя приятел? — каза гласно той. Пропуснал бе напълно диалога между бащата и дъщерята.

Анди кимна и довърши питието си.

— Да, имаш ли писалка?

Даде на Харди номера, написан на една визитна картичка, после целуна дъщеря си.

— Е, ние, трудовите хора, трябва да сме на крак рано сутринта. — Стана и отново му подаде ръка. — Дизмъс, казвам го искрено, ти наистина ми липсваше. Намини някой път. Ако ти трябва оправдание за отсъствието, позволи си дори да те арестуват.

Сбогува се и с двамата.

— Позорен срам — повтори той сякаш на себе си и почти недоловимо като лек проблясък на окото.

Загледаха как той криволичи между масите. Джейн сложи ръка на бедрото на Харди и я задържа там.

— Сега какво? — Тя се полуизвърна към него, както седеше на столчето в бара.

Мислите му изведнъж се насочиха към Крус, оттам към Ед и Франи.

— Смятам да се обадя на приятеля на баща ти.

— Не, Дизмъс. — Очите й проблеснаха за миг развеселени. — За нас.

Въпросът бе поставен ребром. Тя никак не приличаше на някое плахо момиче.

— За нас?

— Ти и аз. За нас.

— Изглежда странно, нали?

— Не изглеждаше странно преди половин час.

Хвана ме натясно, призна пред себе си той.

— Не, не беше — каза гласно Харди. И добави: — Трябва ли да ти отговоря още сега? — Протегна ръка по барплота и отново попадна на нейната ръка, която хвана неговата. — Шантаво е, Джейн, нали сме разведени.

Джейн поднесе ръката му към устните си и я целуна.

— А там навън…

Харди кимна.

— Но това не ни е било никога проблем.

— Да, помня.

Не последва усмивка. Най-обикновено констатиране на факт.

— Може би това бе рядко, а?

— Може би.

И двамата се заеха с чашите си. Ръката на Джейн лежеше в неговата, непозната и будеща страх. Той забеляза безупречно положения на ноктите й лак с коралов цвят, спокойната линия на синята вена под маслинената кожа. Ръката на Джейн в неговата. Остави чашата и протегна другата си ръка, покри с нея ръката на Джейн.

— Какво ще кажеш, да си направим среща някой ден през идущата седмица?

Също както когато бяха женени — определяха си срещи.

— Истинска среща ли? — попита тя.

— Да, както знаеш — вечеря, кино и така нататък.

Тя помисли малко.

— Коя вечер?

Бележки

[1] Връзки, контакти (фр. от гр.). — Б.пр.