Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Irish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Мъртвият ирландец

Преводач: Христо Кънев

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща „Петекстон — ООД“

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Редактор: Дико Фучеджиев

Технически редактор: Бонка Балтийска

Художник: Симеон Кръстев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11469

История

  1. — Добавяне

26.

Инспектор сержант Глицки отговори на телефона при първото иззвъняване и адреналинът му се покачи. Такива среднощни позвънявания значеха само едно — очаква го нов случай на убийство.

Той целуна Фло, която даже не помръдваше, а̀ко телефонът иззвъня след полунощ и надникна да види трите си деца, две от които спяха на леки легла, а третото — в детско креватче — всички в обща стая с размери дванадесет на четиринадесет фута (налагаше се да се преместят в ново жилище, дори то да се окаже непосилно за техните възможности, ако Глицки не бъде повишен в лейтенант). Изсърба в кухнята набързо приготвената на микровълновата печка чаша кафе и позвъни от любезност на Дизмъс Харди. Телефонът иззвъня четири пъти, след това машината щракна и Ейб каза:

— За Харди от Глицки. Заловили са Алфонс. — След което затвори телефона.

Сега той гледаше през малката дупка на вратата на стаята за разпити в Съдебната палата. По неговия часовник беше три часът и единадесет минути след полунощ.

Позната и затова съвсем не зловеща тишина обгръщаше всичко наоколо. Тишината бе позната, въпреки че тук обикновено ехтяха цинизми и цареше пълен хаос. Глицки беше идвал много пъти откак стана инспектор в Криминалния отдел на полицията — идваше тук посред нощ да разпитва някой заподозрян, докато той още няма адвокат и по тази причина може би ще бъде склонен да говори, ако коефициентът на умственото му развитие не превишаваше чувствително стайната температура.

Изчакаше ли Глицки до сутринта, дори новак, посочен от съда за защитник на заподозрения, ще посъветва Алфонс да мълчи и това мълчание ще продължи до самия процес. Тук се криеше големият шанс за обвинението — на всяка цена да изтръгне нещо и ако инспекторът не е склонен да прежали нощния си сън, за да използва тази възможност, значи си е сбъркал професията.

Алфонс се беше отпуснал тежко върху малката маса, сигурно спеше. Ръцете му не се виждаха — навярно бяха приковани към стола зад гърба му. Един помощник-шериф, скръстил ръце и като че ли унесен в дрямка, седеше на края на масата. Глицки почука.

— Алфонс, човече, как си?

Гласът на Ейб избумтя в малката стая. Всички се пробудиха. Алфонс дори успя да придаде на лицето си повече или по-малко приветлив израз, навярно облекчен при мисълта, че ще го разпитва негов събрат. Такава мисъл не беше унизителна за Глицки, но общо взето, той сметна ситуацията за комична.

— Хей, падна ни в ръцете, а?

Алфонс повдигна рамене. На челото и бузата му имаше ожулени места, устата бе подута, под носа личеше малко петно съсирена кръв.

— Хванаха те на някоя врата или какво? — попита Ейб.

— Биха ме летищните ченгета — промърмори той.

Глицки погледна помощник-шерифа и клокна с език.

— Трябва да направим нещо с тези летищни ченгета. — Иска ли да говори?

— Попитайте го.

— Алфонс, искаш ли да говориш с мен?

— Да. Ще направиш ли нещо на онези, дето ме биха?

Глицки включи магнетофона, стар и скърцащ двуролков боклук и се обърна към Алфонс:

— В доклада се казва, че си оказал съпротива при задържането ти и са били принудени да употребят сила, за да те усмирят.

Алфонс се облещи. Той произнасяше думата „гадост“ без последния звук, за което му бяха нужни около две секунди:

— Гадос…

— И защо побягна?

— Знаех, че ченгетата са по петите ми.

— Видели са снимката ти във вестника, а? Хей, ти си си скъсил косата. Изглежда зле, човече.

Алфонс навири глава при този комплимент.

— И защо ти трябваше да я убиваш?

— Не съм убивал никого.

Глицки се усмихна, топло и предразполагащо.

— О, да, имаш право. Някой е оставил там твоя нож и е изцапал с кръвта й панталоните, който извадихме от коша за пране в дома на майка ти. — Глицки повдигна вежди.

Скърцането в мозъка на Алфонс беше почти толкова шумно, колкото скърцането на стария магнетофон. Накрая той каза:

— А ако не искам да говоря с никого? Ако поискам преди това да се видя с адвоката си?

— Тогава бъди напълно сигурен, че ще направим следното: ще спрем разпита ти още сега и ще повикаме тук някой адвокат.

Настъпи дълга пауза. Ейб изчака края й. Най-сетне Алфонс продума:

— Имам права.

— Безспорно.

— Ако не харесам един адвокат, ще взема друг.

— Прав си. На часа! — И Глицки издигна подигравателно юмрука си — символ на черния протест — после скръсти ръце на масата и остана в тази поза. След окото тридесет секунди Алфонс се обади:

— Какво?

— Какво означава това „какво“?

— Какво си се заблеял такъв?

— Просто чакам. Смятах, че ти обмисляш нещо.

Алфонс се напрегна, изпъна тяло, доколкото му позволяваха веригите. Глицки, този мистър Добър Човек, се обърна към помощник-шерифа:

— Можеш ли да му отключиш белезниците?

Алфонс потърка ръце, когато го освободиха от белезниците. Докосна предпазливо раната на челото си.

— Какво да съм обмислял? — попита той.

Ейб реши, че трябва отново да привлече вниманието му.

— Знаеш, че и Сам Поук е мъртъв.

— Сам не е мъртъв.

— Престанал е да диша.

Ейб се ухили — усмивката със стиснатите устни, която правеше белега му по-явен. Очите му обаче не се усмихваха. Ръцете бяха още скръстени, спокойни, положени на масата пред него. Завъртя бавно палци и прикова очи в тях, в палците.

— Хей, аз не съм убивал никакъв Сам Поук. Не можеш да ми натресеш и това.

Глицки повдигна рамене:

— Не казвам такова нещо.

— Кой го е убил?

— Не казвам, че е бил убит. Какво те кара да мислиш, че е убит?

— Ти току-що каза…

Глицки поклати глава.

— Ами, ами. Изобщо не съм казвал, че е бил убит. Ти го каза.

Глицки го бе притиснал до въжетата на ринга. Беше почти потискащо колко глупави са тези като Алфонс. Алфонс дори не знаеше какво става в момента, но Глицки знаеше, че Алфонс е схванал поне едно: здравата е загазил.

— Алфонс, кажи ми, човече. Ако ти не си го убил, ще бъда единственият ти приятел.

— Гадос…

— Никаква гадост, искрено го казвам.

Алфонс повдигна ръце до лицето си, потърка очи, проточи шия.

— Не съм убивал никакъв Сам Поук.

— Окей.

Ейб остана седнал. Седенето понякога се оказва най-добрият метод на света. Гледаше някъде по средата между двамата, без никакъв израз на лицето. Продължаваше да върти палци. Алфонс въртеше задника си на стола, сякаш страдаше от хемороиди.

— Как ще измислим нещо? — попита най-сетне той.

— Ще се спазарим.

— За какво?

— Ти ще ми кажеш какво се е случило. Ти не си го убил, аз го доказвам и ти не отиваш в газовата камера. Звучи ли ти честно? — Глицки продължаваше да се усмихва. Той знаеше, че това е сполучливо средство — да спомене точно в този момент за старата газова камера. Да поддържа напрежението на нужното равнище. — Знаеш, че имаме сега нов съд, Алфонс. Имаме съдии, които вярват в необходимостта да има смъртно наказание.

Алфонс преглътна тежко, попипа се по челото отново. Беше започнал да се поти. За разлика от него Глицки бе спокоен. Магнетофонът се въртеше безспир, скърцаше и напомняше със своето постоянство китайското мъчение с водна капка. Сега за пръв път Ейб, доколкото си спомняше, използваше скърцащ двуролков магнетофон при разпит, но реши да поиска да му зачислят един за в бъдеще. Питаше се, докато чакаше Алфонс, дали ще се намери нещо като WD-40 вместо този, но нека и той да скърца. Това го накара пак да се усмихне. Допадаше му хуморът.

— Алфонс, аз трябва да ти нарисувам нещо като портрет.

— Какво, какво искаш? Аз нищо не знам.

По-искрени думи, помисли си Ейб, никога не са били изричани.

— Виж, нещата стоят така: когато имаме няколко убийства в течение на едно и също престъпление, какъвто е нашият случай, налага се смъртно наказание. Наричаме го престъпление при особени обстоятелства, като например да убиеш полицай, нещо такова. — Възви очи нагоре. — Чуваш ли ме? Намерят ли те за виновен, тогава си за печене. Ако имаш късмет, ще лежиш в пандиза и няма да излезеш никога оттам. За това дори не се говори.

Думите на Глицки потресоха Алфонс. Глицки ясно виждаше това. Ако изобщо можеше да се говори за някаква логика в мислите на този жалък и нещастен кучи син, сега те бяха в пълен безпорядък.

— Аз казах вече, че не съм убивал Сам Поук. За какво престъпление споменаваш?

— Хей, Алфонс — рече Ейб на своя близък личен приятел. — В сака ти е имало горе-долу сто хиляди долара. Да не би да си ги получил от продажбата на бисквити за малките момиченца? Сам ли ти ги даде?

— Линда ги извади от касата.

Ейб поклати глава.

— Никой няма да повярва на това. Всеки съдебен заседател ще смята, че ти си ги откраднал. Убил си Линда заради парите, после си затръшнал сейфа.

— Не исках да убивам Линда! То стана случайно.

— Случайно ли й преряза гърлото?

Алфонс млъкна, навярно осъзнал факта, че току-що е признал извършването на убийство. Повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Хей, и това се случва“.

— Така че — продължи Ейб, наблягайки на своето предимство, — с толкова много пари, намерени у теб, може да се заключи, че ти вършиш сделки с тях, нали? Ти го знаеш, зная го и аз, тогава защо да спорим за това? Ти не си убил Поук, може би друг е свършил тази работа, но то е свързано с наркотика. Ето това искаме да знаем.

По дяволите, реши Ейб, трябва да се опита в тази насока. Бяха уличили Алфонс без всякакво съмнение в убийството на Линда. Ейб би могъл да събере важна информация, ако успее, за Агенцията за борба с наркотрафика, после да развие успеха си в посока към случая „Кокран“. Погледна часовника си, а после Алфонс.

— Не разполагам с цялата нощ, окей?

Алфонс се бореше с проблема. Сега потта му просто се лееше по него — Ейб усещаше миризмата й през масата — и носът му леко течеше. Алфонс подсмръкна и прокара опакото на ръката си по горната си устна.

— Зная какво мислиш сега, Алфонс — каза Ейб с възможно най-мек тон. — Мислиш си, че ако проговориш и приятелите ти разберат това, ще те убият, нали? — Очите от другата страна на масата му казаха, че не греши в предположението си. — Окей, то може да се случи. Би могло, ти разбираш, но ако не проговориш, аз ти гарантирам, га-ран-ти-рам, че си изгубен. Не може би, нито евентуално. Ще бъде свършено с теб. Ако не сме те хванали заради смъртта на Сам Поук, положително ще отговаряш за убийството на Еди Кокран.

Устата на Алфонс зяпна.

— Сега, изглежда, ще ми кажеш, че не си убил Еди. Зная, Алфонс, ти не си искал да убиваш никого. Спести си обаче тези думи, ъх, защото съм уморен. — Глицки пак погледна часовника си. Той не беше кой знае колко уморен, но наближаваше четири часът и имаше признанието на виновния. Трябваше да се прибира вкъщи. Отдръпна стола си от масата и се изправи.

— Къде отиваш?

— Казах, че съм уморен. Ако ти няма да говориш, аз си отивам.

Алфонс протегна ръка през масата.

— Хей, сериозно ти казвам. Не съм убил Еди. Сам може да го е убил, но аз не съм.

Ейб извъртя стола с облегалото напред и го възседна.

— Намерихме твои косми в колата му, Алфонс, същите, които намерихме и по Линда. Така че не ми пробутвай повече такива глупости.

— Хей, заклевам се в бога.

Колко пъти беше чувал той това? Всеки бе невинен за всичко. Още не бе се появил човекът, който ще каже: „Да, аз го извърших и го извърших, защото…“. Не, винаги представяха убийството като случайност, като грешка — тяхна или на някой друг. Често отричането беше така прочувствено, че смутеният виновник започваше наистина да си вярва, че не е извършил убийството. И тъй като най-малко четирима от всеки пет души са били или пияни, или в рамките на контролирано количество погълнат алкохол в момента на извършването на престъплението, не беше чудно, че на всички тях то им изглеждаше като халюцинация или сън, нещо, което не е станало в действителност.

— Заклеваш се в бога — отвърна унило Ейб. — Но по-добрият ти шанс е да кажеш ясно всичко за Сам Поук. Хванахме те на мястото, където бе убит Еди. — Почти, добави той негласно.

— Не съм бил там! — Очите му се разшириха. Ейб се видя принуден да се взре отблизо в него. Имаше нещо в този отказ, което беше по-различно от другите.

— Виж какво, много пъти съм бил в колата на Еди, може би дори и този ден. Не знам. Но ти трябва да ми повярваш. Еди ми харесваше, не съм го убил аз.

Ейб не беше склонен да се поддава на фалшива искреност. Поклати глава, приложи пак номера с поглеждането на часовника.

— Май прекалено си сигурен в това. — Отново стана прав и даде знак на помощник-шерифа да спре магнетофона.

— Отведете този горе — каза той.

Беше вече с ръка на топката на вратата, когато Алфонс пак му извика:

— Хей!

Бавно, преструвайки се на отчаян от неуспеха си и изтощен (въпреки че адреналинът му продължаваше да намалява в организма — той нямаше да има нужда от сън през останалата част от нощта), Глицки се обърна.

— Виж, ще говоря, но не съм убивал никого.

— Ти уби Линда.

Алфонс не отговори на обвинението.

— Спомних си… мисля, че някои хора знаят къде съм бил онази вечер, когато Еди бе убит. Цялата вечер, до късно.

— Така ли? Кой, майка ти ли?

— Не, човече. Играх баскетбол, мач от Градската лига. Това беше в понеделник, нали?

Ейб кимна.

Алфонс отново опули очи, опитвайки се да си спомни точно.

— Онази вечер бяха финалите. Играха се четири мача. Аз участвах във втория.

— Браво на теб.

— Да, заслужавам браво. Кои играха първи?

Ейб се втренчи в него, стиснал устни.

Алфонс се усмихна.

— Сума ти ченгета бяха там — прибави той, — цял отбор ченгета.