Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (3)

3.

Всичките дванадесет камиона бяха паркирани на определените им места зад ниската сграда, където се помещаваше „Арми Дистрибютинг“.

При едно баскетболно табло до самата сграда висок чернокож на име Алфонс Пейдж се упражняваше в стрелба през обръча. Той беше строен подрастващ младеж, с коса, обвита на темето, и със свалена риза, което разкриваше безкосмените му плоски гърди и с кецове, наследени от по-възрастните в семейството. Войнишкият му панталон беше със загънати маншети и разкриваше шест-седем инча^[1] от лъскавите му безупречни крака между белите чорапи и коленете.

Таблото беше плътно долепено до стената на сградата, което правеше невъзможни за изпълнение някои от ударите, макар че ако отсечеш точен удар под определен ъгъл, можеш при отскока на топката да реализираш вътрешна кука.

Избелял оранжев „Датсън 510“ възви на паркинга, мина край камионите и спря зад сградата до опаковъчната барака. Алфонс прекрати стрелбата в таблото и започна да дриблира, пренесъл тежестта на тялото си на десния крак, като тупкаше бавно топката приблизително по веднъж в секунда, и зачака Линда Поук да се появи иззад сградата, което стана след по-малко от минута.

Докато тя прекосяваше двора, той я доближи с дрибъл.

— Няма никой наоколо — каза той.

— Татко не е ли вътре? — В гласа й прозвуча нотка на отчаяние, но отдавна изоставена надежда.

— По дяволите!

— Но къде е Еди?

— Не се е показвал. Не беше тук към шест, когато всички си тръгнаха за вкъщи.

Тя прие тази информация като човек, установил с пълна сигурност наличието на смъртоносна болест. Спря се. Слънцето, необичайно силно през тази ранна утрин им беше в гръб и озаряваше сградата.

— Искаш да кажеш, че няма никой вътре? Абсолютно никой? — попита Линда.

Алфонс задържа без никакво усилие топката на бедрото си с една ръка, а с другата посочи себе си:

— Хей, аз какво съм?

— Не се обиждай.

Алфонс оголи белите си зъби насреща й. Като изключим няколкото ергенски пъпки, продълговатото му гладко лице не беше лишено от привлекателност. Кожата му беше много черна, а носът тънък. Устните бяха чувствено плътни. Потта по тялото в резултат от тренировката леко блестеше, а въздългата коса, която според Линда бе най-неприятната му отличителна черта, бе покрита с мрежа.

— Не се обиждам — поясни Алфонс.

Линда въздъхна:

— И какво стана с вестниците?

Алфонс започна отново да дриблира, като пристъпваше около нея. Вестниците не бяха негов проблем.

— Не са прекалено много.

Заобиколиха сградата. Пред склада Линда забеляза сутрешните вестници, все още опаковани от техните издатели. При отсъствието на „Ла Ора“ те представляваха отчайващо жалка купчина пред желязната врата.

Линда пое дълбоко въздух и пак въздъхна.

— Значи правилно съм се досетила. — Отметна глава и погледна към небето сякаш за помощ, но като не я получи, простена: — Как искам татко да се появи сега!

— Да, и аз го очаквам.

— А Еди изобщо ли не се е мяркал? Обаждал ли се е по телефона да предупреди?

Алфонс отново се усмихна.

— Не се занимавам с телефоните, сладурче.

Бяха се озовали пред стъклените входни врати. Линда извади ключовете си и влязоха. Алфонс я последва през малкото антре към офиса й, който беше пред този на баща й. Тя мина зад бюрото и седна.

Алфонс дриблираше по покрития с линолеум под. Звукът на тупканата отсечено и рязко топка, бе прекъснат от звъна на телефона.

— Може би е татко — предположи Линда.

Отговори с оптимистично „Арми Дистрибютинг“, а после каза на няколко пъти „Да“. Когато затвори телефона, смъртоносната болест се бе засилила.

— Обадиха се от полицията — каза тя и Алфонс усети празнота в стомаха си. — Искат да дойдат тук и да зададат някои въпроси.

Алфонс се бухна тежко и неочаквано в облегалката на тапицирания с кожа диван.

— За какво?

— Казаха, че Еди… — Тя замълча.

— Какво за Еди?

— Казаха, че той, хм, бил мъртъв. — Зашари по бюрото две-три секунди, после посегна към чантата си за цигара. — Добре ще е да се обадя на татко — рече тя почти на себе си.

Цигарата беше омачкана и полуизгоряла. Алфонс кимна разбиращо, когато тя я запали и пое дълбоко дима, като го задържа в дробовете си. Той стана, отиде до бюрото й, протегна ръка към нея.

— Скоро ще дойдат ченгетата, по-добре е да не подушат това.

Линда още не бе издишала дима, когато му подаде угарката. После изкара дълга, бавна струйка дим.

— Ами да отворим прозорците — предложи тя.

— Ще се обадиш ли на баща си?

— Да, смятам.

— Няма да е зле — каза Алфонс. — Аз също искам да говоря с него.

 

 

Полицията вече бе пристигнала в дома на Франи — една черно-бяла кола и друга, почти незабележим „Плимут“, паркиран наблизо зад първата. Лампата на входа светеше. Харди и Мозес забелязаха някакви движещи се сенки на ъгловия прозорец. Харди бе решил да не влиза. Остави Мозес и потегли с колата си за вкъщи.

Като пристигна там, блъсна силно с ругатни заялата входна врата. Вътре беше студено. Единствената светлина идваше от мекия блясък на аквариума в спалнята.

Навярно беше гледал рибите известно време седнал на леглото, свалил гръцката моряшка шапка от глава и с вдигната яка на палтото. Не помнеше.

Спомняше си само, че сега е сутрин. Ярко слънце струеше през прозореца на спалнята и озаряваше лицето му. Палтото беше запъхнато под него и около него, а шапката — подложена под врата. Отърколи се по гръб, загледан в тавана. В съзнанието му нахлу като поток образът на Еди както лежеше на хълбок, на три фута от безличната постройка в Чайна Бейсън и с черна локва кръв под него.

Това не биваше да стане. Това не е повторение на някакъв Виетнам. Еди едва ли се е замесил в нещо опасно. Той беше приличен човек, същинско дете, а такива неща не се случват на прилични хора.

По-рано, да. Харди бе живял известно време в постоянна опасност за живота си, когато смъртта те дебне всеки миг. Виетнам, партньорството с Глицки по време на обход, дори кратковременната му работа като заместник районен прокурор. Много отдавна.

А сега животът му не изисква повишен адреналин в кръвта. Когато много се вживяваш, адреналинът бликва и те завладява. Сега той има подходяща работа — не някаква шантава „кариера“, която ти гълта времето и те яде отвътре — а място, където отива да върши нещо разумно, където му плащат, прибира се вкъщи и не се налага да мисли върху работата си. Има си и двама приятели — Мозес и Пико, чудесни момчета. Пийва си умерено, понякога и малко повече, но това са предимно доброкачествени концентрати или тъмно пиво и можеш да държиш положението под контрол.

Всичко друго — амбиции, любов, дълг (каквото и да се разбира под това) — е детинщина. Като тази на Еди например, който, общо взето, съществено се различаваше от Харди в разбиранията си за живота, макар накрая да се осъзна. А Харди беше минал през това. Съществените неща не са реални за децата. Те за тях са патерици, наочници, които им пречат да се движат и да виждат. Харди доказа това, като се откъсна от всички тях и оцеля. Съхрани се. Е, може би се беше плъзнал по повърхността, но поне беше избегнал големите плитчини, скритите рифове, чудовищата, притаени в дълбочините.

Ето, Диз, рече си Харди, ти отиде в Кабо, защото всичко беше толкова прекрасно, защото реализацията е самата същност на твоето съществуване.

— По дяволите всичко! — отсече той, заслонил с ръка очите си от слънцето. — По дяволите всичко, Еди!

Проблемът беше защо сега се чувстваше така, сякаш му предстои да извърши нещо, независимо какво, да вложи смисъл в това, което ще извърши? Не биваше да допуска Еди или Еди и Франи да се вмъкват в него. Той не беше прозрял опасността, не беше подготвен за нея. Беше се надявал, че ги държи достатъчно далеч от себе си — бяха му просто познати, а не приятели.

Еди си отиде и нищо нямаше да промени това.

Но все пак нещо глождеше отвътре Харди, причиняваше му болка — нещо почти като спазъм, като винт, който се затяга в сърцето ти.

Простена и приседна на леглото.

 

 

Началото…

Преди четири години и половина. Навечерието на Нова година. Франи Макгайър беше тогава с няколко месеца по-млада от възрастта на пълнолетието — двадесет и една години — но Харди нямаше никакво намерение да я сваля.

Буйството вилнееше наоколо и се засилваше все повече. Франи сервираше ром и кола на барплота. Харди по своя, както сам се изразяваше, „шеговит начин“ поглъщаше всичко, което видеше пред себе си — бира, скоч, текила, джин. Истинско прасе!

Не се намери никой, който да закара до вкъщи този оскотял Харди. Това стори тихата, червенокоса сестра на Мозес, работодателят на Харди — много по-млада от брат си.

А после пристигна пред дома си след края на веселбата по случай Нова година, наистина завършила с достатъчно желание в себе си да забрави, че всички негови детинщини са вече в миналото и не го интересуват. Не я награби, а си изповръща червата — всичко, което бе погълнал. Накрая като му премина, той се усети, пробудил се в студената зора, че само я е целувал или по-точно се е опитвал. Ръцете му я бяха прегърнали през кръста, а главата му се беше сгушила в скута й — на предната седалка на стария му „Форд“.

Като се разделяше с нея, отвел я до нейното общежитие, тя каза:

— Надявам се да срещна някой като теб, Дизмъс, преди животът да го е погубил. Ще се омъжа за него веднага.

 

 

И го направи.

Той се казваше Еди Кокран и след около три срещи тя се появи с него в „Шамрок“. Извика Харди и прошепна: „Помниш ли какво ти казах?“, сякаш дотогава му беше казала само едно-единствено нещо.

Но той разбра какво имаше предвид тя.

 

 

Един неделен следобед бяха се събрали на барбекю у Мозес — апартаментът се намираше на покрива на сградата, с изглед към Хейт-Ашбъри.

— Какво? — бе попитал Харди. — Дума да не става!

— Същински братя — казваше Франи на Харди.

Не беше присъщо на Еди да спомене това. Той не поучаваше, а просто действаше.

— Хей, това е веднъж седмично, Диз — бе казал Еди в своя защита. — Дай ми почивка. Може да се окаже от полза. От това не боли.

Напротив, боли, рече си Харди. Ще те заболи, глупако! Твърде вероятно „малкият брат“ сега ще го навие на пръста си и ще го изкара вън от кожата му. Но въпреки това той не поведе спор с Еди — нямаше за какво да се спори с него по нито един въпрос.

Все пак Харди му каза:

— Мислиш си, че можеш да направиш трезва разлика, така ли?

Последва двеставатова усмивка, която не беше престорена.

— Съмнявам се.

Но Харди се досещаше, че дълбоко в душата си Еди не се съмнява. Еди смяташе, че всичко, което върши, е много съществено, че сам той наистина може да почувства разликата. Това напомни на Харди за начина, по който разсъждаваше и той навремето. Като Еди. Много отдавна.

 

 

Роуз стоеше на площадката на стълбите пред задния вход на свещеническия дом. Отец Дитрик прекосяваше паркинга, навел глава, след като бе ходил при отец Кавано, за да му съобщи новината.

Благословени да са и двамата, но този месец се очертаваше като много труден. Юни беше винаги труден месец в Сан Франциско. Сякаш Господ беше дал обещание през пролетта, а сега си го е взел обратно. Сутринта Роуз бе очаквала, че денят ще се задържи ясен и слънчев, но ето че отново се спускаше мъгла.

Изтри ръце о престилката си. Очите й се насочиха изпитателно към идващия млад свещеник.

Той въздъхна.

— Не е приятна новината — каза той. — Предал е Богу дух.

Въпреки че не беше още и тридесетгодишен, той изкачи стълбите като старец. Роуз го последва вътре.

— Предал е Богу дух?

Отец Дитрик седна до кухненската маса, скръсти ръце пред себе си. Роуз му поднесе чаша кафе, три бучки захар и малко сметана.

— Познаваш отец Кавано — каза той, докато сърбаше кафето. — Няма лек начин да съобщиш това. Стоеше прав и сваляше черковните си одежди, а аз се надявах да го склоня да седне, но веднага щом го помолих да стори това, той се сети, че нещо се е случило…

— Не се съмнявам, че сте направили най-доброто, което може да се желае, отче.

Отец Дитрик въздъхна.

— За миг ми се стори, че ще постигна целта си. После той погледна ръцете си, след това одеждите и си раздра стихара.

Роуз отбеляза намерението си да отиде и вземе скъсания стихар. Тя ще го зашие и никой не би могъл да стори това по-добре от нея. Придърпа един стол до отеца и дръзна да го потупа по ръката.

— Знаете какъв е той, отче. Лесно се разстройва и сякаш за миг свещеникът като че ли капитулира в него. Трябва да се освободи от нещо. Просто така.

— Зная. Но може би трябваше да отида с него.

Роуз знаеше какво има предвид отец Дитрик. Отец Кавано беше донякъде безчестник. Тя беше сигурна, че поради тази причина той не бе успял да стане монсеньор^[2]. Макар че не бе извършил нищо особено осъдително. Навремето беше крал по магазините. От време на време беше попрекалявал с уискито, но това се смята за положителна слабост на всеки мъж.

— Навярно ще отиде да крещи на брега на океана — каза Роуз. И боже, защо да не го направи, продължи мислено тя, щом е загубил толкова близък човек, същински роден син? Отецът е сприхав, но при все това чудесен човек и добър свещеник. Нека си крещи там на брега — има право. Исус също е бил сприхав. Иначе щеше ли да изхвърли сарафите от храма?

Но това — смъртта на Еди Кокран — не би отприщило неговата сприхавост. Щеше направо да разбие сърцето му.

— Зная къде е отишъл — каза ненадейно Роуз. — Отишъл е при Ерин. — Отец Дитрик реагира така, сякаш не разбираше за кого говори тя. Роуз въздъхна подразнена. — Хайде, отче, трябва да свикнете правилно да разбирате нещата. Ерин Кокран е майката на Еди. Ще иска да се види с нея.

— Така ли мислите?

Роуз прехапа език и каза само:

— Обзалагам се, че е така, отче. — Не каза още какво знаеше: че отец Кавано ще иска да се види с нея и защото я обича.

 

 

Водата беше далеч надолу, аспидносива през мъглата. Джим Кавано, разтреперан, се бе надвесил над парапета на Голдън Гейт Бридж. Стискаше зъби, за да не тракат, независимо дали това бе от студа, или от нещо друго. Трябваше да грабне някое палто, когато се втурна навън от черквата, но се налагаше веднага да излезе — да излезе веднага, преди да се е разридал пред Дитрик.

И тъй, това се беше случило. Еди беше мъртъв.

А Ерин? Какво ще стане сега с Ерин?

Той знаеше, че трябва да отиде да я види, но тя щеше ли да иска да види него? Ще може ли изобщо някога да му прости?

Ще може ли да бъде отново свещеникът на семейство Кокран?

Миналата седмица се бе опитал да я целуне, да й каже… То беше временна слабост, нищо повече, но предизвика разрив в отношенията им.

А сега това, с Еди.

Семейството ще има нужда от него. Той ще трябва да бъде там сега, за всички тях. Целувката, отрицателната реакция на Ерин и избликналият гняв срещу нея — сега всичко това трябва да се забрави.

Тя ще му прости. Животът му отново ще придобие смисъл.

Пъхна ръце в джобовете си и пое назад към будките за събиране на пътната такса.