Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (1)

1.

От своето място до пътеката Дизмъс Харди видя ясно как стюардесата отлепи крака от пода. В същия миг тя изпусна от ръце подноса — на него носеше колата на Харди — но чашата изненадващо не падна, а изхвърча нагоре, течността се изля от чашата и се разстла като петно върху попивателна хартия.

Мъжът до Харди стисна лакътя му и промълви:

— Ще загинем!

Харди забеляза ръката му върху лакътя си, но сякаш я виждаше от много далеч. Не можеше да откъсне очи от политналата стюардеса. А после, все така изненадващо, както бе политнала нагоре, стюардесата се стовари тежко на пода заедно с подноса и напитката.

Двама-трима пътници бяха надали вик.

Харди пръв откопча предпазния си колан. След миг той вече бе коленичил над стюардесата, която видимо не бе пострадала въпреки силния шок. Ридаеше. Вкопчи се в Харди. От уплаха или облекчение мускулите й тръпнеха в спазма. Хлипаше задъхана.

От четири години и половина не бе го прегръщала жена. И това му се беше случило само веднъж, с Франи, по баща Макгайър, а сега Кокран, когато посрещаха Нова година.

Пилотът обясняваше, че са пропаднали с три хиляди фута^[1] поради дълбока въздушна яма и опашно завихряне.

Харди се освободи от ръцете на жената.

— Нищо ви няма — каза той успокояващо. — Абсолютно нищо. — Озърна се в самолета, огледа пребледнелите лица на пътниците, видя гротескни усмивки и сълзи. Неговата собствена реакция, даде си сметка той, щеше да настъпи малко по-късно.

След петнадесет минути се приземиха в Сан Франциско. Харди мина през митницата, без да говори с никого, влезе в един бар и си поръча тъмно и светло пиво — смес от „Гинес“ и „Бас“. Пивото „Бас“ не беше доброкачествено.

Изпил наполовина първата си чаша, той усети краката му да отмаляват и се ухили в огледалото на бара. После ръцете му започнаха да треперят и той ги положи на коленете си, изчаквайки реакцията да премине. Окей, всичко мина благополучно. Пътуването завърши без авария и можеше спокойно да се помисли върху него.

В известен смисъл, реши той, бе твърде лошо, че самолетът не катастрофира. В това щеше да има някаква аналогия — и двамата му родители бяха загинали при самолетна злополука, когато беше деветнадесетгодишен, студент втори курс в Калифорнийския технически университет.

Злополуката щеше да се окаже и съвсем подходяща по време. След като Байа не му помогна да оправи живота си, нито двете седмици въздържане от алкохол, явно нямаше изход от него. Ако самолетът се бе разбил, нямаше за какво повече да се съжалява.

Беше се гмуркал ден след ден под водата край рифовете — там, където морето Кортес среща Тихия океан. Стиснал здраво бронята на една морска костенурка, той измина така близо двеста ярда^[2]. Премина през края на пангата и се намери сред множество, гъмжило — пейзаж, наситен с подскачащи делфини — и водачката му подсказа, че те могат да го умъртвят. Е, ако му е писано да загине по този начин, не би могъл да измисли по-подходяща смърт за себе си.

Вечерите прекарваше във „Финис тере“^[3] високо над водата — на сода и лайм^[4]. Беше дошъл в Байа сам напълно съзнателно, въпреки че Пико и Мозес му предложиха да тръгнат с него. Но и с тях той щеше да бъде същият Харди, какъвто бе и в Сан Франциско: бързорек циник, човек, свикнал да пие. Известно време се чувстваше променен. Но това не му се отрази благоприятно, ето защо реши, че има нужда от почивка.

Обаче проблемът си оставаше. Когато си на почивка, освен пиенето нищо друго не ти спори. Струваше му се, че изобщо не прилича на себе си. Знаеше за какво го бива: за съдържател на бар, в играта с мятане на стрели и горе-долу за дърводелска работа.

Той беше разведен, бивш морски пехотинец, бивш полицай и бивш прокурор. За известно време дори беше и баща. А сега, на тридесет и осем години и няколко месеца, не можеше да се познае.

Наклони чашата. Да, рече си той, нямаше да бъде толкова лошо, ако самолетът се бе разбил. Не е и добре, не нещо, към което да се стремиш, но не и най-страшната трагедия на света.

Спомни си, че вече беше я преживял.

Сива пелена обгръщаше най-западните двадесет преки на Сан Франциско и се простираше от средата на Голдън Гейт Бридж до Дейли Сити. Мъглата покриваше пространство от едва пет квадратни мили, но там често вилнееха ветрове със скорост тридесет мили в час и температурата бе с двадесет градуса^[5] по-ниска, отколкото в останалата част от града. Никъде видимостта не беше по-голяма от половината разстояние между две преки и повеите от смразяващ до костите ситен дъжд се носеха като зловещи призраци из унилия простор.

Почти в самия център на мъглата се намираше нисичка едноетажна дървена къща, отдръпната на около шестдесет фута от тротоара. Когато я купуваше, Харди си помисли, че тя му напомня на куклена къщичка, която някой моряк е построил за дъщеря си, а после се е скитал из топлите и екзотични пристанища, без да успее да се види с нея. Тази къща помнеше с умиление всичките лета. Тя имаше малка бяла веранда с решетеста ограда на височината на три тухлени стъпала и широки бели дъски от двете страни на силно издадения еркерен прозорец.

Притисната отляво и отдясно от средно високи жилищни блокове, къщицата изглеждаше съвсем странна и уязвима. Досами верандата пред прозорците се издигаше закърнял юниперус, прегърнал земята с долните си клони, сякаш за да събира топлина. Останалата площ пред къщата, разчистена за градина, каквато може би е имало някога, беше гола. Моравата бе свежозелена, но малко запусната.

Харди седна в работната си стая в задната част на къщата. Транспарантите бяха спуснати и в камината горяха въглища. Беше понеделник от първата седмица на юни.

Взе една стреличка и я запрати към таблото, окачено на отсрещната стена. Посегна за лулата си, застина в неподвижна поза, сетне облегна гръб на стола. Вятърът блъскаше в прозореца и той звънтеше.

Харди се оттласна от бюрото и стана да си събере стрелите, но се спря да разрови въглищата, които горяха със син пламък. Облечен беше с нечист панталон от рипсено кадифе, син пуловер и дебели сиви чорапи. Размести някои от бутилките с корабчета в тях, поставени на каминната полица, и забърса праха по една своя реликва.

Каза си, че средната температура на цялата вселена, включително на всички слънца, звезди, планети, луни, комети, черни дупки, квазари, астероиди и живи същества е с по-малко от един градус по-висока от абсолютната нула. Вярваше в това. Бяха изминали три седмици, откак се бе завърнал от Кабо.

Чу как изтрака капакът на пощенската му кутия — пристигнала бе късната поща в понеделник. Обикновено пощата му беше смехотворна. Би се зарадвал, ако намери в кутията дори някаква сметка за плащане, само и само да получи нещо, адресирано до него. Сега се оказа, че го канят в клуб на пътешественици, получи и специално предложение да му почистят килимите (само срещу шест долара и деветдесет и пет цента на стая, при минимум три стаи). Това беше приемлива цена, но той нямаше никакви килими. Предлагаха му и нова паста за зъби. Получи още безплатен брой от вестник с обяви и реклами, както и две писма за предишния собственик на къщата, напуснал преди почти шест години. И накрая — пощенска картичка с „Виждали ли сте това дете?“.

Отвори консерва кълцано месо и я изсипа в солидна чугунена тенджерка. Когато месото залепна здраво за дъното на тенджерката, той се надвеси над съда и го разбърка. Направи три дупки в него и счупи по едно яйце за всяка. Захлупи тенджерката и отиде до аквариума в спалнята си да нахрани тропическите рибки.

Върна се в кухнята и разтвори вестник на спортната страница. „Гигантите“ този път бяха домакини. Това щеше да респектира противника през цялата среща.

Започна да се храни бавно с приготвеното в тенджерката ястие и се унесе в мисли. Когато тенджерката беше вече празна, той я постави на печката и поръси дъното й със сол. Засили пламъка на газта. Когато тенджерката запуши, Харди взе телената четка, окачена на задната страна на печката, остърга с нея солта по дъното и я изхвърли в кофата за смет. След двадесет секунди тенджерката вече нямаше нито едно петънце. Изтри я с книжна салфетка и я остави върху печката.

Тази тенджерка беше една от неговите най-дълго ползвани вещи. Тя беше единственият домакински съд, който си взе, когато се разведе с Джейн. Ако я ползва правилно — без употреба на вода и сапун — ще му служи цял живот. Тя бе един от малкото предмети, в които имаше пълно доверие, и не я занемаряваше.

Върна се в спалнята и облече палто три четвърти с граховозелен цвят, високи обувки и безформена гръцка моряшка шапка. Грабна лулата от стойката на бюрото си и дръзна да хвърли поглед навън, но мъглата с аспиден цвят беше непроницаема като стена.

Стиснал лулата между зъбите си, Харди прекоси кънтящия си дом с усилие, сякаш преодоляваше буреносен вятър. Когато щракна електрическия ключ в коридора, нещо изпука и блесна, сетне отново настъпи мрак.

Докато е бил в Кабо, дървената входна врата се бе изметнала. Харди извърши необходимата поправка, но не си даде труд да рендоса вратата, за да я изравни.

Наложи се да я дръпне силно два пъти, за да я отвори. Спря за момент на прага, взрян в своенравната природа. Дръпна от изстиналата си лула. И пристъпи сред кръжащата мъгла.

На път за Кандълстик Парк реши да спре край аквариума „Стайнхарт“, за да разбере дали Пико ще е съгласен да го придружи. Но премисли и се отказа. Пико ще отвори дума за голямата си страст — вкараната в аквариума голяма бяла акула. Преди много време за „раздвижване“ на травматизираните акули, докарани с риболовни кораби, той се опитваше да ги подмами да заплуват. Никоя от тях не го направи и Харди се отказа от идеята си. Отказа се окончателно — веднъж завинаги. Можеш да вложиш надежда в нещо, което желаеш, реши той, но да претвориш това желание в самата надежда, е чиста глупост.

А както той често казваше: „Може да съм тъп, но не и глупак“.