Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Глава 25

Сам излезе на предната веранда с Едуард Блис, докато рейндж роувъра спираше на двора. Почувства познатото присвиване в гърдите, когато Коуди излезе от колата.

Синът ми. Имам Син.

Освен докато зашиваше раната му, не беше го докосвал.

— Вече се справя по-добре с подбора на дрехите. — Едуард отпи от чашата си кафе. — Започва да се облича в тон с времето и работата, а?

Коуди все още изглеждаше малко размъкнат, въпреки че беше заменил престорената провисналост на градските си одежди със стари дънки, работни ботуши и подплатено с агнешка кожа дънково яке. Топла шапка покриваше новата фризура и превръзката.

— Кой е в колата с Мишел? — попита Едуард.

Сам присви очи, но отблясъка от слънцето върху предното стъкло го заслепи.

— Не съм сигурен. Отново Гевин?

Вратата до шофьора се отвори и оттам се показа най-странната жена, която Сам бе виждал някога. Приличаше на пеперуда, облечена в дълъг многоцветен шал, шантави лилави ботуши и шапка от ламска вълна като на планинските водачи, шерпите. С ветреещи се пола и шал тя се понесе по снега към къщата, като през цялото време бърбореше с Коуди. Мишел заобиколи откъм задната страна на колата и вдигна капака на багажника.

— Ай, карамба! — промърмори под нос Едуард. — Коя е тая кукла?

— … толкова невероятно яко от страна на майка ти — казваше тя на момчето, когато стигнаха до верандата. Едва поемайки си въздух, тя наклони глава назад, изложи на показ обици на неочаквани места и продължи: — Добре, Коуди, да играем ли на гатанки? Кой е баща ти?

Свали шапката си и разкри щръкналата си коса с виолетови и зелени кичури. Имаше леко извити нагоре ъгълчета на очите и лице на малка фея — дяволито, живо и хитро. Тинкърбел, дрогирана с ЛСД.

Изчервен, но явно развеселен, Коуди каза:

— Сам и Едуард, това е…

— Чакай, чакай! — Дяволитата жена подаде ръка, облечена непрактично в черни ръкавици без пръсти. — Не ми казвай. Нека позная. — Стана много сериозна, поглеждайки от Коуди към Сам, а после и към Едуард, след това обратно. — Няма място за съмнение. Високият е. Хайде, запознай ни, глупчо. — Сръчка го отстрани.

— Това е приятелката на майка ми.

— Не съм ли и твоя приятелка? — Тинкърбел изглеждаше наранена.

— Да, и моя. — Момчето пъхна ръце в джобовете. — Натали Плъм.

— Всъщност аз съм неговата фея кръстница. — Тя се качи на верандата. — Не ви ли е разказал за мен?

— По-добре да се залавям за работа — каза Коуди, бързайки към конюшнята.

Сам бе доволен от нетърпението му да нагледа кобилата и жребчето. Щеше му се да вярва, че хлапето ще се заинтересува от конете. Може би по този начин щяха да намерят общ език.

Натали пристъпи на верандата и се ръкува с Едуард, а после и със Сам.

— Трябва да ме извините — каза тя. — Изпих около тридесет литра кафе. Може да ви се сторя прекалено приказлива. Надявам се да не възразявате.

— Ни най-малко — отвърна Сам.

Едуард вложи цялата сила на чара си в комичен поклон.

— Добре дошла в Монтана.

Лицето на Натали светна.

— Благодаря.

Мишел пристигна, мъкнейки под мишница големи дебели книги.

— Почакай. — Сам скочи от верандата. — Нека ти помогна.

— Ах ти, Мишел! — извика Натали, обръщайки се към приятелката си. — Не ми каза, че той е по-красив от Джордж Клуни!

Сам взе горните два албума от ръцете й.

— Не съм Джордж Клуни.

Натали Плъм го измери с откровено преценяващ поглед.

— Приликата е достатъчно голяма.

— Но аз съм по-дружелюбен — намеси се Едуард. — И имам по-добро работно време.

— Идеално — отвърна тя с ослепителна усмивка. — Тогава може да ме разведеш наоколо. Коуди не спира да говори за новороденото конче.

Едуард я хвана за ръка и я поведе към обора.

— С удоволствие.

Докато се отдалечаваха, Сам я чу да казва:

— … и най-малките подробности, чуваш ли? Искам да зная абсолютно всичко.

Мишел ги наблюдаваше. Сутрешната светлина меко огряваше лицето й, а носа и страните й бяха зачервени от студа. Стискаше два албума пред себе си като щит.

— А той знае ли всичко? — попита.

— Ако не знае нещо, ще си го измисли.

— Говоря сериозно, Сам.

— Добре, той се досети за Коуди дори преди мен. Още в секундата, когато го видя. Но не обели дума, преди да му кажа. Едуард не лъже и не наранява хората. Никога. — Посочи към книгите. — Е, какви са тези неща? Фотоалбуми?

— Ъхъ. Имаш ли минутка?

— Предполагам, че ще отнеме повече от минута. Но всъщност разполагам с цялата сутрин. — Хвърли поглед надолу към пейджъра, прикачен към колана му. — Стига това нещо да не звънне. Ела.

В дневната той добави още няколко цепеници в пращящия в печката огън и разчисти място на масичката за кафе.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

Тя не отговори. Погледна я и видя, че се взира в картината над камината.

— Боже мой — възкликна Мишел. — Нямах представа какво е станало с нея.

Картината заемаше почетно място над камината, откакто се бе преместил в Кристъл Сити. Тя беше единственият му подарък от Мишел. Платното живееше собствен живот. То сияеше от чистото чудо, видимо във всяко движение наметката, и отразяваше скритата нежност на много млада и талантлива художничка.

— Радвам се, че си я запазил — изрече с тих, пресипнал глас. — Хубава е.

— Винаги съм го мислил. Всеки, който я види, казва същото.

Тя потръпна, въпреки че не беше студено.

— Смятах, че нося още много картини у себе си.

— Все още не мога да повярвам, че вече не рисуваш.

— Живописта изискваше от мен повече, отколкото можех да дам. Животът е на първо място, после идва изкуството.

— Обзалагам се, че приятелката ти Натали не е съгласна.

— Тя е различна.

— Забелязах.

Докато сядаше, маниерите й станаха резки, почти делови. Като че ли проявата на уязвимостта й я бе засрамила.

— Би трябвало все още да рисуваш, Мишел.

Брадичката й се повдигна.

— Как, през цялото си свободно време ли?

— Човек намира време за важните неща.

Гневът, който проблесна в очите й, беше нов за него. Онази Мишел, която познаваше преди години, също имаше характер, разбира се. Но гневът й никога не беше студен, както сега. Или някак странно насочен към самата нея.

— Какви са тези албуми?

— Натали ги донесе от дома ми.

Сам седна до нея. Сърцето му биеше тежко. Даваше си сметка колко важен и критичен е този момент.

— Снимки на Коуди, докато е растял?

— Да. Интересуват ли те?

Ето го, значи. Миналото, взряно право в лицето му. Тук, в тези четири дебели албуми, се криеше историята, в която не участваше. Годините, които бе пропуснал със сина си.

— Интересувам се, и още как.

Тя взе най-горния.

— Нямах време да ги прегледам и подредя, затова всичко е такова, каквото го виждаш.

— Какво би искала да редактираш?

— Ще разбереш, когато стигнеш до него. — Тя свали обувките си и пъхна крака под себе си на дивана. Сам, който бе прелъстил доста жени на същия диван, сметна жеста за почти непоносимо еротичен. Насили се да се съсредоточи върху албума.

Тя отгърна предната корица.

— Първият ми апартамент в Сиатъл. В началото, когато се преместих, Натали и аз деляхме квартира на Капитол Хил. — Обикновена снимка на слънчева стая с плъзгащи се стъклени врати и наблъскани мебели. Спретната, по-хубава от повечето студентски квартири.

— Докато бях бременна, учех рисуване — каза тя. — Опитах се да продължа, след като се роди бебето, но животът ми стана твърде напрегнат.

Погледът му попадна по-долу на страницата върху снимка на Мишел. Не беше много добре направена, но го развълнува. Тя стоеше до парапета на ферибот, боядисан в бяло и зелено. На заден план се виждаха синята вода, гористи острови и далечна планинска верига. Беше вързала косата си на опашка и бе облечена в дънков сукман.

Бризът прилепяше синята рокля около заобления й корем. Тя представляваше олицетворение на здрава млада жена в последното тримесечие на бременността си. Сам се взираше, очарован от съзнанието, че само няколко месеца, преди да бъде направена снимката, я бе държал в обятията си. Той бе посял това бебе у нея.

Леко прокара палеца си по момичето на снимката.

— Яд ме е, че съм пропуснал това.

— Да. — Мишел изглежда се стараеше да овладее гласа си. — Бях дебела и сприхава през цялото време. Мисля, че това е единствената ми снимка като бременна.

— Кой я направи? Натали ли?

— Да. — Обърна страницата. — О, ето.

Следващият кадър показваше чернокосо дяволче със силно гримирани със спирала очи, надничащи над хирургическа маска.

— Отново Натали? — попита Сам.

— Тя беше придружителката ми при раждането.

Той стисна зъби. После, когато си върна самообладанието, каза:

— Трябваше да бъда аз.

Мишел поклати глава. При това движение лек повей на уханието й достигна до него и тялото му пламна от желание да я докосне.

— Сам — каза тя, — ти беше на осемнадесет. Не беше готов да понесеш раждането…

— И ти също беше на осемнадесет. Беше ли готова?

— Нямах избор.

— На мен не ми бе даден избор. Щях да остана с теб. Знаеш много добре, че щях.

— Нищо не знаех. Ти изчезна толкова бързо, че нямах дори възможността да ти кажа, че съм бременна. — Посочи към една размазана фотография. — А ето го и него, току-що роден.

В снимката нямаше нищо уникално. Като лекар бе виждал кадри на миговете след раждането, а този не беше особено добре заснет. Но понеже беше на Мишел, прегърнала сина му, устата му пресъхна. Не можеше да говори, не можеше дори да преглътне.

Мокрото червено лице на Коуди лежеше на гърдите й, облечени в болнична нощница на точки. Малкото краче на бебето се подаваше, изражението на Мишел излъчваше пълно изтощение и облекчение.

— Сияеш — отбеляза той.

— Сияя?

— Сиянието на майката. Някои хора отричат съществуването му, но то е много истинско. — Нежно очерта формата на лицето й и на това на бебето.

— Много професионално, доктор Макфий — каза тя с лек сарказъм.

После, стъпка по стъпка, страница по страница, тя го преведе през изгубените години. Напомняше на отварянето на врата и прекрачването в свят, за чието съществуване не бе подозирал. Паралелна вселена, скрита от него в продължение на седемнадесет години.

Сам видя Коуди като кръглолико бебе, обожавано от Натали. Дете в гащеризонче и шапка на „Сиатъл Маринърс“ му махаше от мъчителното разстояние на годините.

— Виждаш ли това синьо нещо в ръката му? — Мишел потърка пръст върху снимката. — Никъде не ходеше без него. Това е една от старите ти работни ризи.

Сам почувства силен прилив на емоции при вида на ризата си, стисната в малката пухкава ръчичка.

— Наистина ли?

— Когато си тръгнах оттук, тя беше сред малкото неща, които отнесох със себе си. Твоята… — тя млъкна и прехапа устната си.

— Моята какво? Какво щеше да кажеш?

— Миризмата ти. Тя се бе пропила в нея.

Обгърна я с ръка. Ето защо отношенията му с жените потръгваха трудно. Не можеше да понесе тяхната нежност, ранимост, начина, по който сърцето му се свиваше на възел, когато го споходеха чувствата.

— Ах, Мишел, по дяволите…

За миг тя се отпусна на рамото му. После изглежда се окопити и върна вниманието си върху албума. Снимка от първия ден в детската градина разкриваше дете, което се превръщаше в самостоятелна личност, застанало до червеникава дървена ограда с кутия за обяд с „Пауър Рейнджърс“ и раница с „Лууни Тюнс“. Сам разглеждаше училищни портрети, кадри от отбора на детската лига, екскурзии до зоопарка, аквариума, ски ваканции, летни почивки на отдалечени плажове.

Порази го усмивката на Коуди. Тя беше от онези, при които слънцето сякаш помръква — заемаше цялото му лице и личеше в очите. От всяка негова снимка се излъчваше радост.

Сега Коуди рядко се усмихваше.

На много от снимките присъстваше Натали Плъм. От време на време се виждаха и такива, на които момчето стоеше до някой мъж.

— Кой е този? — Сам посочи мъж с хавайска риза, който караше кънки с шестгодишния Коуди.

— Бивше гадже. Не съм го виждала от години.

Той се надяваше, че не го е чула как въздъхна от облекчение. Намери още няколко натрапници… учителят на момчето от трети клас.

— Беше най-милият човек. Коуди наистина го обичаше.

— А ти? Обичаше ли го?

— Той искаше истинска съпруга. Нямах представа как да бъда такава, затова престанахме да се виждаме.

— Ами този другият?

— Още едно бивше гадже. Запознахме се на конференция по рекламно изкуство.

— И той ли търсеше истинска съпруга?

Тя се засмя.

— Оказа се, че предпочита да има няколко почасови любовници. Пълен кретен.

— Много гаджета ли си имала?

— Ами ти? — контрира го тя. — Търсиш мръсни тайни, Сам. Повярвай ми, няма да ги откриеш тук. — Почука с пръсти по албума.

Сам забеляза хубава снимка на Коуди на около дванадесет години, тъкмо когато изпълняваше идеален футболен шут. Лицето му беше напрегнато, а погледът му фокусиран върху топката, подобно на лазерен лъч.

— Тук отбеляза гол — каза Мишел.

Сам би дал всичко — всичко, — за да види този удар на живо.

— Изглежда е бил добър малък спортист.

— Беше, но загуби интерес към колективните спортове.

— Знаеш ли защо?

— Защото навърши шестнадесет?

— Много шестнадесетгодишни деца спортуват.

Тя си пое въздух припряно.

— Казах си, че няма да реагирам отбранително. Много се старая да не го правя.

— Съжалявам. — Докосна снимката.

— Тази е добра.

Тя се поколеба.

— Брад я направи.

— Ах, Брад.

— В годината, когато се срещнахме. Беше обществен спонсор на футболния клуб. Всъщност не той, а фармацевтичната му фирма. „Мед-План Фармасис“. — Прескочи няколко страници. — Тук сме на ски на вилата ни в Уистлър.

Тримата стояха пред модерна сграда. Коуди се усмихваше като победител. Погледът на Мишел изглеждаше чудато разфокусиран, сякаш търсеше нещо зад фотоапарата. Мъжът, наречен Брад, бе висок, вероятно метър и осемдесет, набит, със загоряло лице, белоснежна усмивка и дизайнерски емблеми на ски екипировката си.

Сам не се съмняваше, че е свестен тип, заможен, грижовен.

Но докато разглеждаше снимката, изпита такъв прилив на истинска омраза, че трябваше да отмести очи.

Колкото по-голям ставаше Коуди, толкова по-редки ставаха снимките, правени през различни интервали.

— Мисля, че винаги става така — призна Мишел. — Когато са малки, ти се иска да ги щракнеш всеки път, когато кихнат. Докато стигнат гимназията, се сещаш да снимаш само по Коледа. Ето го с приятелката му — каза тя. — Клаудия Телър. Не искаха да ги снимам, но сметнаха, че това е единственият начин да ги оставя на мира.

— За Хелоуин ли са маскирани?

Тя се засмя.

— Училищна танцова забава. Това е официално облекло.

Момичето притежаваше меланхолична красота, с анорексични сенки под очите и скулите. Косата й беше твърде червена, за да е естествена, а усмивката — твърде лукава, за да е искрена. Застанал до нея, Коуди изглеждаше висок и изключително горд.

— Още ли му е гадже?

— Доколкото ми е известно. Родителите й са на ръководни длъжности в „Майкрософт“ и тя се счита за най-популярното момиче в училището.

— Изглежда много смешно.

Мишел се усмихна широко.

— Радвам се, че не съм единствената, която мисли така. Но… — Отвърна поглед.

— Какво, Мишел?

— Ужасно е.

— Ами кажи го. Няма да те издам на никого.

— Надявам се престоят ни тук да охлади отношенията му с Клаудия. Ужасно ли е?

— Коуди би бил на това мнение.

Тя притисна ръка към снимката.

— Искам да си има приятелка. Просто не тази.

Сам разгледа бледото момиче на снимката. От перспективата на годините можеше ли все още да вини Гевин?

— Приеми истината, Мишел — каза той, — времето, когато си уреждала живота на детето си, е отминало.

— Но аз зная, че не е подходяща за него. Той е напълно заслепен. Мисли си, че са истински влюбени. Също като… — Изправи се бързо. — Най-добре да видим какво прави Натали. Непредсказуема е.

— Довърши онова, което казваше.

Тя отиде до предния прозорец и се взря в дългите бели полета и планини. Той застана зад нея. Искаше да хване раменете й, да я притисне към себе си.

Как ухаеше косата й? Какво би било усещането за устните му върху нейните?

— Сгрешихме ли тогава? — попита тихо тя. — Бяхме ли заслепени?

— Баща ти смяташе така.

Тя се обърна към него, прехапвайки долната си устна.

— Баща ми не знаеше за нас. Поне не преди да му съобщя, че съм бременна. — Отдръпна се от него. — Тогава ти вече си бе заминал.

— Знаеше, Мишел. — Не можеше да повярва, че тя е убедена в противното.

— Не знаеше, не и докато аз… в онзи последен ден. Бяхме внимателни — упорстваше тя.

— Трябва да го попиташ някой път.

В очите й проблесна нещо като паника. Отношенията с баща й бяха сложни, непонятни за Сам. Той почувства страха й, че можеха да се сринат под по-критичен поглед.

— Вече е обед — каза припряно тя. — Най-добре да отърва Едуард от Натали. — Отиде до вратата и взе якето си от закачалката.

— Ще оставя тези албуми тук, в случай че искаш да ги разгледаш по-подробно.

Мигът беше отлетял. Беше се докоснал до страховете й за кратко, но тя отново му се изплъзваше и убягваше. Изглеждаше разтревожена, пъхна ръка в ръкава на якето си и се засуети с ципа.

— Проклятие — изруга през зъби.

Сам хвана ципа й и го вдигна.

— Полека, Мишел. — След като го закопча, не се отмести, а постави два пръста под брадичката й и прикова погледа й към себе си. Кожата й беше толкова мека на допир. — Благодаря — цялото му внимание бе съсредоточено върху устните й. — Благодаря, че донесе тези снимки. Това означава много за мен.

— Благодари на Натали. — Снижи се и се измъкна, после се наведе да обуе ботушите си. — Защо ме гледаш така?

— Може би още въздишам по теб, дори и след всичките тези години.

— Мъже като теб не остават верни толкова дълго време.

— Не ме познаваш, Мишел.

— Не, наистина. — Излезе на верандата. — Май това е проблемът ми.

— Можем да го решим — каза той.

— Ако нещо в живота ми трябва да се поправи, ще се погрижа сама. — Изглеждаше нервна и смутена от вниманието му.

Вбесяваше го, че го държи на разстояние.

— О, нима? Доколкото видях в тези албуми, със сигурност не си открила онова, което искаш с… как му беше името? Брад?

— Откъде знаеш?

— Очевидно е. Ти си като идеален образ — любовница, която в действителност не трябва да обича, партньор, който носи по-голямата част от товара, кукла Барби, която изглежда добре под ръка със смокинга му на Армани.

— Нищичко не знаеш за мен и Брад.

— Кажи, че греша.

— Ти ни омаловажаваш. Омаловажаваш връзката, която се развива към…

— Към какво, Мишел? Към брак или сливане на две компании?

— О, а ти да не си експерт по връзките, а? — Излезе навън, без да го изчака да отговори.

Сам почувства лека вина, защото го беше преценила правилно. Миналото му със сигурност подкрепяше забележката й повече, отколкото тя можеше да си представи. „Кажи й. Кажи й за брака.“ Но мигът отмина и той я последва навън.

На фона на монотонното бяло на натрупания върху оградата на външния манеж сняг, пъстрата пола и клин на Натали Плъм представляваха ярко цветно петно. Двамата с Едуард стояха до портата за товарене. Тя не спираше да приказва и да пърха с ръце. Когато Коуди излезе от конюшнята, водейки кобилата, дори Натали се усмири. Сам и Мишел забързаха към него и спряха до отсрещния край на арената.

— Какво става? — попита Мишел.

— С Едуард решихме, че кобилата и жребчето могат да излязат днес — отвърна момчето.

— Тази кобила го ритна по главата — обясни Мишел на Натали.

— Опасна е — отбеляза приятелката й слисано.

— Всички родилки са такива. Но вече е добре. Гледай!

Едуард сигурно бе давал указания на Коуди. Оглавникът беше правилно закопчан. Момчето разхождаше кобилата с подходящия резерв на поводите и бълващите й пара ноздри се намираха до рамото му. Тя го следваше като голямо послушно куче. Оттатък арената долитаха възгласите на възхищение от Натали, носени от лекия студен вятър.

Жребчето стоеше на пътеката върху тънките си като клечки крака и нервно цвилеше, докато Коуди отвеждаше майка му. В нежеланието си да я изпусне от поглед малкото направи внимателна стъпка към заснежения двор, после още една. Предните му крака се разтвориха и залитна, след това се изправи. Муцунката му се повдигна, покрита със сняг. То кихна, клатейки глава. Коуди погледна назад и се разсмя със звънлив звук, който подсети Сам за снимките, които току-що бе видял, за един по-малък и по-щастлив Коуди.

Сърцето го болеше, като го гледаше. Синът му с любимия му кон и жребчето, на което бяха помогнали да се роди. Имаше нещо необикновено, почти тържествено във факта, че всички бяха тук, заедно.

— Красавица е, Сам — каза Мишел. — Съвършено малко конче. Нищо чудно, че не мога да откъсна Коуди от нея.

Момчето откачи юздата, за да пусне кобилата да се разходи на воля. Жребчето стоеше близо до нея, въпреки че се отклони към Натали, вероятно привлечено от флоралните й дрехи.

— Надявам се да не се привърже твърде силно — каза тихо Мишел.

— Толкова лошо ли би било?

Тя вдигна лице към неговото така, както той помнеше отпреди години. Никое друго лице, ничии други очи не притежаваха такава нежност, такава уязвимост.

— Никога повече няма да го види.

— Никога ли?

Тя примигна, а дългите й мигли се сведоха с трагична убеденост, която смрази Сам до костите.

— След трансплантацията не мисля, че ще идваме много често. Скоро Коуди ще отиде в колеж, а аз… — Млъкна и погледът й се откъсна от неговия.

— Какво ще правиш ти, Мишел?

Тя мълча дълго. Чуваше единствено бъбренето на Натали и Едуард и от време на време издишането на кобилата.

— Когато дойдох тук в началото — продължи тя, — хранех лудата надежда с баща ми най-сетне да се сближим. Да се опознаем най-накрая, така както баща и дъщеря би трябвало да се познават. Може би се хванах на приказките за клетъчната памет, мислейки, че ако споделяме кръв и плът, непременно ще последват идеалните отношения. — Засмя се кратко и горчиво. — Вместо това смятам, че сме доказателство, че няма нищо необикновено в един жив донор с роднинска връзка.

— Създаваш си мнение за много неща за твърде кратък период от време — изтъкна Сам. — Забави темпото, Мишел. Ти… — Една снежна топка се разби точно в средата на гърдите му. — Хей!

Едуард и Натали бяха въоръжени и мятаха топки с бързината, с която успяваха да ги направят. Коуди прескочи оградата на арената и се присъедини към атаката.

— Внимавай с главата — извика Мишел.

Момчето почти не обърна внимание на предупреждението. Превърна се в бърза и трудна за улучване мишена.

Мишел получи удар в рамото, преди да се приведе и да направи свои топки.

Битката прогони всички мисли за обяда. Необузданите писъци на Натали изпълниха въздуха. Сам нанесе няколко добри попадения и освободи напрежението. Мишел, която се оплакваше от снега във врата си, го сграбчи за раменете и го задържа пред себе си като щит.

— Чакай малко — каза той. — Какво не е наред тук?

Коуди се възползва, замервайки го в лицето, и се разсмя така силно, че и баща му се присъедини към смеха му.

Сам загреба още една пълна шепа сняг. Пейджърът, закачен за колана му, иззвъня.

— Какво е това? — Мишел вдигна ръка, за да обяви примирие. Лицето й беше мокро от снега и приятно зачервено. Сам изпита силен прилив на желание. Ако бяха сами, знаеше точно къде щеше да я целуне, да я вкуси.

Провери дисплея на пейджъра. Кожата му настръхна от съобщението.

— Мишел, баща ти е постъпил в болницата.