Сюзън Уигс
Завръщане у дома (7)

Глава 7

Кухнята на Сам Макфий изглеждаше обитаема, но не особено подредена. Уреди от неръждаема стомана, плотове, покрити с плочки, прозорец към градината с няколко саксии повехнали билки, които едва вирееха. Кафеварката свистеше под окачените на стената чаши, върху които бяха отпечатани марките на различни фуражи и медикаменти. Имена на медикаменти? Агаракс. Това ветеринарен препарат ли беше?

Брад щеше да знае, помисли си Мишел. Брад, съсобственикът на фармацевтична компания. Нейният „приятел“, бе го нарекъл Гевин.

С чувството, че се натрапва, тя си сипа кафе. Изпита пакостливо желание да поразгледа останалата част на къщата, но не се поддаде и седна край масата. Една пъстра котка на райета скочи на съседния стол и се взря в нея със сериозни кристално ясни очи.

— Здравей. — Подаде й пръста си, за да го подуши, после я почеса по козината. Котката изви главата си почти на сто и осемдесет градуса под пръстите й. — Сигурно се чудиш какво правя тук — каза Мишел, отпивайки от кафето си. — И аз самата се питам същото.

Навън вятърът завихряше снежната повърхност. Колито си играеше весело, като гонеше вихрушките. Дори и в най-невероятните си мечти Мишел не си бе представяла, че ще седи в кухнята на Сам Макфий, ще пие кафе и ще гали котката му. Той дори не беше от хората, за които би предположила, че имат кухня, камо ли котка.

Нужно й бе цялото самообладание, за да остане на мястото си, да не изтича навън, да грабне Коуди и да подкара колата, без да спира до Сиатъл. Боеше се да каже истината на сина си. Не беше глупава, познаваше детето си. Сам представляваше онзи вид баща — бащата от фантазиите, бащата от Дисниленд, — за когото Коуди тайно мечтаеше цял живот. Бързи скорости и евтина тръпка.

Но Коуди бе твърде млад, за да осъзнае, че в момента, в който се привърже към човек като него, ще е загубен. Сам щеше да разбие сърцето на момчето по същия начин, по който много отдавна бе разбил и нейното.

Но тя възнамеряваше да остане в Кристъл Сити, независимо какво й диктуваха инстинктите й. Ставаше ли дума за самообладание, Мишел Търнър беше експерт.

Донякъде дори можеше да се наслади на гостуването, каза си тя, докато гледаше как котката се свива на кълбо върху плетената седалка на съседния стол. Тази сутрин се събуди рано и видя слънчевата светлина и пресния сняг, навалял тихо през нощта, покрил всички стари недостатъци и заоблил всички остри ръбове на света. Пейзажът изглеждаше чист и недокоснат като празно платно. Километрите бели ливади и планините, извисяващи се в лазурните небеса, упражняваха успокояващо въздействие над нея, както винаги. Тук тя чувстваше някакъв драматизъм и изобилие, които й липсваха още откакто юношеството й отстъпи място на бруталния хаос на внезапното съзряване.

Въпреки че майка й я отгледа в приглушената елегантност на Бел Еър, Шарън Търнър живееше твърде разточително. Неочакваната й смърт остави на Мишел наследство от неплатени данъци и дългове. След като уреди всички сметки, не й остана друго, освен скръбта.

Мишел можеше да издейства помощ от баща си, дори и след като напусна Кристъл Сити. Гевин Слейд се справяше най-добре с писането на чекове. Но никога не го помоли. Всички пари на света не можеха да й осигурят онова, от което се нуждаеше повече, отколкото от месечния наем любов, подкрепа, стабилност. Парите бяха най-малкият й проблем.

В живота й нямаше миг покой, откакто избяга от Монтана преди толкова години. Ето, сега се бе върнала и нямаше представа как да действа, какво да мисли, какво да чувства. Беше опасно да намали темпото и да си даде време за размисъл. Още по-опасно бе, че отново видя Сам. Веднъж вече бе разбил сърцето й. Искаше й се да вярва, че няма властта да го направи отново. Но когато го зърна на арената предишната вечер, осъзна, че една крехка част от нея все още тайно му принадлежеше.

Всичките й инстинкти се бяха възпротивили да докара Коуди тук тази сутрин. Но честта го изискваше. Синът й бе ударил караваната на Сам и трябваше да се реваншира.

Честно казано, Мишел беше невероятно любопитна. Винаги бе предполагала, че от Сам не е излязло нищо друго, освен маниак на тема родео, който се мъкне от шоу на шоу, докато неизбежните травми в този спорт не го пенсионират. Преди си го представяше смазан и схванат на тридесет, работещ като барман в някакво малко западно градче. Носеше колан с шампионската тока, а зад бара, между разнообразните бутилки бира и уиски се мяркаха няколко прашни трофеи и снимки, на които изглеждаше като Пол Нюман на младини.

В кухнята му не се виждаше ни една снимка, дори закрепена с магнит на хладилника. Странно.

Довърши кафето си и изми чашата, след това отпи дълга глътка от ледената чешмяна вода. Прозорецът над мивката обхващаше като в рамка далечните планински върхове, издигащи се в небесата. Докато се взираше навън в пустите, съвършени ливади, я обля вълна на носталгия. Толкова кратко време беше прекарала в Монтана, и все пак й се струваше, че душата й винаги е обитавала това кътче. Каква великолепна гледка посрещаше Сам, когато станеше сутрин. Колко различна беше от бездушната какавида на офиса й в агенцията в центъра на Сиатъл.

Сам успя да опровергае очакванията й. Не изглеждаше да страда от някакви трайни увреждания от родеото. Притежаваше ранчо за коне с комфортна къща, стабилни странични постройки, закрити и открити манежи и ограждения. Но някак си мястото изглеждаше също толкова празно, колкото градската й къща.

Беше ли изоставил мечтите си? Беше ли страдал? Дали една сутрин просто се бе събудил с откритието, че животът, който си бе представял, не отговаряше на действителността? Щеше ли да се осмели да го попита?

— Разбира се, че не. — Мишел погали котката. — Не е моя работа.

Докато гледаше през прозореца, набит тъмнокос мъж с трактор излезе от конюшнята и изсипа товара си конска тор в каменно корито. Колито подскачаше като клоун през преспите. Коуди ги последва, обут в твърде големи ботуши, метнал лопата на едното си рамо. Удивително! Наистина работеше. Цяла вечност бе минала от времето, когато успяваше да го накара да свърши нещо.

Отпи още една глътка, като се наслаждаваше на сладостта на планинската кладенчова вода. На задната веранда отекнаха стъпки и тропна някаква врата. Обърна се и видя, че Сам е застанал на кухненската врата. Избелели дънки, дънково яке, подплатено с овча кожа, смачкана шапка с емблема на Джон Диър, стърчащи от страничния джоб ръкавици. Мъжът от рекламата на „Марлборо“, но без цигарата.

— Сипах си кафе — изрече несигурно тя. — Искаш ли?

Той пренебрегна въпроса. Стисна челюсти и премести тежестта си на единия крак. Въпреки че едва помръдна, от него сякаш се излъчваше прикрита заплаха. Трудно можеше да се обясни, но Мишел чувстваше опасна буря във въздуха между тях. Старата интимност се смесваше с нова подозрителност.

Той пристъпи към нея.

— И кога възнамеряваше да ми кажеш, че имам син?

Прямите му думи се стовариха върху нея, но тя не изпита шок. Дълбоко в съзнанието си разбра още предишната вечер, че той ще се досети заради възрастта на Коуди. Обгърна тялото си с ръце в отбранителна поза.

— Господи, ако си казал нещо на Коуди…

— За какъв ме вземаш, по дяволите? Разбира се, че не съм му казал нищо. Благодарение на теб дори не го познавам. — Погледът му се плъзна по нея, преценявайки я презрително от глава до пети и обратно. — Предполагам, че това означава, че не си казала и на него.

Тя отвърна на ядосания му поглед.

— Не виждах смисъл. Не мислех, че някога ще те види.

Сам разсеяно хвана врата си с ръка.

— Исусе Христе! Родила си дете от мен, а не си ми казала!

— И това те изненадва? — Бяха минали твърде много години, за да изпитва горчивина, но Мишел я чувстваше. Съжалението, негодуванието, отчаянието — всички тези чувства кипнаха у нея. — Бях осемнадесетгодишна и бременна. Ти беше заминал на някакъв шампионат. Мислиш ли, че съм имала и най-малка представа как да те открия? И какво те кара да мислиш, че не съм опитала?

— А опита ли?

— Разбира се, Сам. Бях в… — Млъкна, не желаейки да се впуска в тази посока. — Да не би да твърдиш, че е било лесно да те намеря? Оставихте ли с майка ти адрес, на който да препращат пощата ви? Задържахте ли се достатъчно дълго някъде, та да имате постоянен адрес?

— Майка ми никога не е била по постоянните адреси. — Гласът му беше нисък и дрезгав. — Не всички сме отраснали в затворени комплекси в Бел Еър.

Тя потръпна от намека. Двамата със Сам произхождаха от различни светове, въпреки че на осемнадесет се бяха клели, че това няма значение.

— Не разполагах с много време да се опитвам да разбера къде си отишъл. Трябваше да отгледам бебето. Бях заета денонощно и нямах време да провеждам издирване.

— Заслужавах да зная, по дяволите!

— Така ли? И какво щеше да направиш? Да се ожениш за мен ли?

— Щях да имам правото да решавам какво ще правиш с детето ми. Ти дори не ми даде шанс.

— Да не би да твърдиш, че един осемнадесетгодишен каубой би искал да получи шанс с бебето си?

Чувстваше се опасно, унизително близо до сълзите. Отказа да ги пролее. Бе изплакала цял океан сълзи за Сам Макфий, а той не бе дошъл да я открие. Ако сега заплачеше, само щеше да докаже онова, което се опитваше да отрече, откакто го видя миналата вечер. Преди седемнадесет години той я обсеби напълно. Никога след това не се отдаде напълно така всецяло на друг. След като Сам замина, мечтаеше да срещне друг мъж, но не откри такава дълбочина и пълнота на връзката. Затова се научи да живее сама.

Мишел се насили да се съвземе, да се изправи, за да не е в неизгодна позиция.

— Това е глупаво. Не бива да спорим за миналото. Не можем да променим случилото се.

— Може би. — Без да бърза, но решително, той се приближи и спря на сантиметри от нея. Дрехите му миришеха на сняг и вятър, примесени с неповторимия му аромат. Тя си мислеше, че го е забравила.

— Сам…

— Имаме да говорим за много неща. — Тихият му глас я приковаваше, хипнотизираше. — Проблемът е, че сега, когато си тук, ми се иска да направя много повече от това.

— Ти си луд! — Вече не го познаваше, но усещаше гнева и страстта, които се излъчваха от него. Взря се в лицето му, питайки се откъде се бяха появили бръчиците покрай очите му.

— Луд? Отправяли са ми и по-лоши обиди. — Направи още една крачка към нея. — Снощи не можах да спя от мисълта за теб.

Тя се поотдръпна.

— Дойде тук с намерението да говорим за Коуди.

Сам пъхна палец в джоба на дънките си, облегнал хълбок на ръба на плота.

— Ами говори. Слушам те.

Това не може да се случва, помисли си Мишел.

— Не зная откъде да започна.

— Родила си дете от мен и не си ми казала — изрече той, а думите му бяха хладни като камък. — Защо не започнеш оттам?

— В деня, когато разбрах, че съм бременна, отидох да те видя. Но ти бе изчезнал безследно. Не мисля, че ти дължах нещо.

Погледът му беше осезаемо горещ, усещаше как се стрелва към нея.

— Няма да го обсъждам с теб, ако се държиш враждебно — добави тя.

— Извини ме, ако съм малко объркан от всичко това. Не всеки ден жена, с която си спал, се появява с дете, което е родила преди шестнадесет години.

— Не знаех, че ще те намеря тук.

— Е, ето ме, скъпа. — Разпери ръце подигравателно. — Изненадан съм, че баща ти не те е предупредил.

Тя също бе изненадана, но не би му го признала. Питаше се дали той знае, че с баща й не си говореха и че само болестта на Гевин я бе върнала тук.

— Не трябва да се караме, а да говорим. — Мишел отново седна на масата и си пое дълбоко дъх. — Може и да съм сгрешила. Трябваше да те търся под дърво и камък. Но всички казваха, че ще те забравя. Твърдяха, че ще живея по-добре без теб, че ще отида в колежа и ще срещна някой, който… — Млъкна и сви рамене.

— … не е скитник по рождение и майка му не е безнадеждна алкохоличка — довърши Сам вместо нея.

— Не съм го казала.

— И не беше нужно.

— Трябваше да мисля за Коуди. През цялото си детство отбягвах папараците. Затова правя всичко възможно да предпазя и него.

Очите му се присвиха.

— О, да, таблоидите са щели да пощуреят покрай вас. Единствената дъщеря на Гевин Слейд спи с каубой от ранчото.

Тя се сви, съзнавайки, че той не е далече от истината. Понякога, като дете, Мишел се бе появявала на клюкарските страници — неясна снимка, направена с телеобектив, и неизменното заглавие „Незаконното дете на Гевин Слейд“.

Пикантна история за незаконна любовна връзка в стила на Ромео и Жулиета би събудила отново вниманието, от което тя странеше. Затова се стараеше толкова много да поддържа анонимността си. От време на време се появяваше някой репортер, който да души наоколо в търсене на скандал. Един дори я бе снимал, докато беше бременна. Случката я изплаши толкова много, че се премести в Сиатъл, където никой не я познаваше.

Сам седна срещу нея. Ръцете му бяха големи, но не белязани от работата, както бе очаквала. Припомни си как ги мажеше с балсам, за да облекчи мазолите му.

— Нищо от старите преживелици няма значение сега, Мишел. Важно е само, че имаме син. — Сви ръка в юмрук на масата. — Син. Не мога да повярвам.

Тя се ужасяваше да зададе следващия въпрос, но се налагаше.

— Сам, какво ще правиш?

— Да правя?

— След като… научи, че Коуди е твой син. — Усети паренето на негодуванието в гърлото си. — Твой биологичен син. — Да, така звучеше по-добре. По-дистанцирано.

Той изучаваше ръцете й и тя се питаше дали Сам също си спомняше за балсама. На дясната си ръка носеше пръстен с оникс на „Картие“, а на левия си показалец — голям сапфир.

— Сама ли го отгледа или имаш някаква връзка?

Тя предположи, че това означаваше, че не мисли за балсама. Някаква връзка. Какъв модерен израз! Както повечето модерни неща, беше безсмислен.

— Общо взето сама.

— Какво означава „общо взето“?

— През последните три години си имам някого. Но това не е… Той не… — По дяволите. Как би могла да обясни за Брад? Той няма нищо общо с Коуди.

— Ясно. — Сам се изправи от масата и си наля чаша кафе. Когато се върна, изглеждаше несигурен. — А Коуди някога питал ли е за мен?

— Разбира се.

— И какво му каза? Очевидно името ми не му говори нищо.

— Тревожех се за таблоидите. Затова не вписах бащино име в акта му за раждане.

— Господи…

— Бях млада, Сам. Уплашена. Израснах с камери, заврени в лицето ми, всеки път, когато кихнех. Не желаех това да се повтори с Коуди и не исках някой да тръгне да рови в регистрите…

— … и да открие името на някакъв каубой с неясен произход.

— Престани да ми приписваш думи. Не знаех какво да правя.

— Не е ли поискал да научи името ми, само за себе си? Боже господи, от едно име нямаше да загази.

— Името си е просто… име. А може би се боях… — Млъкна и й се прииска да преглътне думите.

— От какво? От какво се боеше?

— Че може би някой ден ще ми се ядоса и ще хукне да търси теб. — Признанието излезе от устата й така, както въздухът излита от балон. — От началото на учебната година е настроен… бунтарски.

Сам се поколеба, отпи от кафето си. По лицето му разчете повече емоции, отколкото й се искаше — интерес, разбиране. Съпричастност.

— Хлапето е ядосано на света, Мишел.

Ох. Беше го прозрял твърде бързо.

— И преди сме имали трудни моменти. Справяли сме се с проблемите. Тази година… е по-тежка от другите. — По дяволите. Знаеше, че не бива да споделя мислите си, но със Сам това беше трудно. И преди години й действаше по същия начин, нещата не се бяха променили. Стигаше и до най-дълбоко скритата истина и я караше да изрича неща, които бе по-добре да останат премълчани.

— Какво се случва с него? — попита той. — Има проблеми в училище ли?

Добре, каза си Мишел. Той сам поиска да знае. Хубавото, лошото и най-неприятното.

— Последните му оценки бяха ужасни. До миналата година получаваше само петици и шестици. Сега има двойки и тройки. Отначало смятах, че става дума за нормален, предвидим бунт, но не му се вижда края.

— С обичайните си приятели ли се движи?

— Не толкова, колкото преди. Има приятелка и са доста близки.

— И как смяташ да подходиш към проблемите му?

— Работя по въпроса, Сам! Мислиш ли, че е лесно? Мислиш ли, че ти би се справил по-добре?

— Мой ред ли е да поема щафетата? Ти си го отгледала през първите шестнадесет години, аз да се погрижа за следващите шестнадесет ли?

— Не го доведох тук, защото е объркан тийнейджър. Доведох го… за да види баща ми. — Не й се искаше да разисква здравето на Гевин със Сам. — Баща ми не го беше виждал. — Стана от масата и отиде до вратата. Страхуваше се. Беше ядосана. Бог да й е на помощ, но чувстваше стария копнеж, парещата болка, която считаше за отдавна погребана. — Кога трябва да го взема?

Навън Коуди и тъмнокосият мъж товареха бали сено на един камион. Беше удивително да види сина си да се занимава с физическа работа. Отдавна не се бе напрягал да свърши нещо по-натоварващо от вдигането на телефонната слушалка.

— Ще приключи около пет, предполагам — каза Сам. — Едуард може да го откара до къщата на баща ти.

— Добре. — Тя взе якето си от закачалката пред кухнята и го облече. — Сам?

— Да?

— Нали няма… да му кажеш нищо?

— Разбира се, че няма да му кажа нищо. Та аз дори не го познавам. — Задържа вратата, за да мине тя. Беше все така висок, както го помнеше, но широк в раменете и гърдите. Лицето му бе станало по-изразително. Ароматът му, господи, защо го помнеше така точно? Изпита перверзно желание да го докосне, само веднъж, но устоя.

— Довиждане, Сам.

— Довиждане. — Последва я вън на верандата и изчака, докато тя се качи в рейндж роувъра. — Ей, Мишел?

Тя свали стъклото.

— Какво?

— Това не означава, че изобщо няма да му кажем.

Тя се облегна на седалката и затвори очи.

— По дяволите! Надявах се да не се стига дотук.

— Нямаш късмет, сладурче. Кажи му. Искам да знае кой съм.

— Но… — Отвори очи. — Добре. Ще му кажа.

— Кога?

— Ще… намеря подходящия момент. Сам, имам доста грижи. Баща ми не е добре и следващите няколко дни може да се окажат доста тежки.

Той дълго се взира в нея. Тя не можеше да прочете мислите му. Вече не го познаваше. И все пак този поглед бе все така властен, както и първия път, когато го видя.

— Добре. Но искам той да научи, Мишел. И то скоро.