Сюзън Уигс
Завръщане у дома (6)

Глава 6

В 8:45 Сам чу бръмченето на двигател и стърженето на гуми по снега. Скаут, колито, което живееше в ранчото, залая неистово на двора.

Миналата нощ откара Лорета Суийни в дома й рано. Стана в шест часа и се чувстваше много изнервен, дори не му се пиеше кафе. По дяволите, беше възрастен човек. Последното нещо на света, което трябваше да прави, бе да се притеснява от срещата със стара приятелка.

Само че думите „стара“ и „приятелка“ не важаха за Мишел. Въпреки че любовната им връзка се бе разпалила като горски пожар преди толкова години, тя изобщо не изглеждаше стара. Само… по-различна. Спомняше си момичето с руса коса и ослепителна усмивка. Сега му изглеждаше далечна и някак си крехка. Но все още дяволски красива. А що се отнасяше до думата „приятелка“, човек не нарича така първата си голяма страст. Тази дума бе твърде неадекватна, за да изрази делириума, екстаза, изпотените длани и трескавите мечти от онова изгубено, напрегнато лято.

Звукът от тръшване на автомобилни врати го накара да потръпне. Мамка му! Наистина беше нервен.

Отиде до прозореца, като очакваше да види рейндж роувъра на Мишел. Вместо това съзря Руби и Моли Лайтнинг да слизат от стария си пикап „Апачи“. Настървеното лаене на Скаут премина в щастливо скимтене.

Сам стисна зъби и се опита да се усмихне. Обикновено се радваше да види Руби и дъщеря й. Но този ден не беше обикновен. Очакваше Мишел и не изгаряше от желание да посрещне нея, хлапето, а сега и тези двете.

Излезе на верандата. Слънчевата светлина се отразяваше от снега, покрил двора и алеята. От ледените висулки по стрехите капеше вода. Колито се галеше в ръката на Моли.

— Привет, дами — каза той. — Рано сте станали тази сутрин!

Руби подпря лакът на смачкания капак на пикапа. Имаше широко приятно лице, един златен зъб и непринуденост, която я правеше любима учителка в гимназията.

— Привет, Сам — отвърна тя.

— Здрасти, Сам. — Моли почеса кучето зад ушите. — Добре язди снощи.

— И ти също — отговори той.

Руби отвори вратата на пикапа и започна да рови вътре.

— Чух, че си искал да си вземеш одеяло.

— Госпожо, та аз исках да ги изкупя всичките!

Моли завъртя очи.

— Наистина — продължи Сам. — През зимата тук става ужасно студено.

— Е, донесох ти едно. — Подаде му сгънатото одеяло.

В този момент друга кола зави от магистралата и пое по алеята. Рейндж роувър. Скаут се вживя в ролята на куче пазач.

Сам взе одеялото от Руби. Дебелата вълна бе топла на допир. Много топла.

— Благодаря. — Посегна към задния си джоб за портфейла.

Руби протегна ръка зад гърба му, хвана го за китката и я стисна здраво.

— Да не си посмял, Сам Макфий. Това е подарък, защото така и не ми позволи да платя за израждането на бебетата на Гленда.

Той се засмя.

— Гленда е ирландски сетер. Не й бе нужна голяма помощ.

— Няма значение. Одеялото е знак на благодарност.

Мишел паркира и излезе от колата. Видя Сам, застанал до Руби, която почти го бе обгърнала с ръка и притискаше задния му джоб.

Той отстъпи назад.

— Добро утро, Мишел.

Тя учтиво и хладно кимна с глава.

— Здравей, Сам.

Колито седна, наклонило глава настрани, очаквайки да види доколко приятелски настроена ще е новодошлата.

— Това тук е Руби Лайтнинг, а онова момиче ей там е дъщеря й Моли.

— Приятно ми е да се запознаем. — Въпреки че Мишел се усмихна, температурата сякаш спадна с няколко градуса. — Виж, ако в момента не е удобно…

— Нищо подобно. Дами, искате ли да влезете на чаша кафе?

Руби поклати глава и му намигна.

— По-добре да тръгвам. Тази сутрин ще ходим на църква.

Моли се приближи от външния манеж в близост до обора. Няколко от конете с гъста, почти двусантиметрова козина, стояха до оградата и чакаха сутрешното си хранене.

— Мога да остана и да помогна за конете — извика тя.

Тогава синът на Мишел излезе от рейндж роувъра с все така мрачен и недохранен вид, като от реклама на Келвин Клайн. В погледа му проблесна интерес, щом забеляза Моли, но го прикри бързо с присвиване на очите, което смътно напомни на Сам за Гевин Слейд. На хлапето вероятно щеше да му хареса да е с нея цял ден.

— Не днес, Моли, но благодаря за предложението — отговори Сам.

— Синът ми се казва Коуди — каза Мишел, побутвайки го напред.

На Сам му хрумна, че не знае фамилията на момчето или дали Мишел се бе омъжила и сменила своята. Момчето разтърси коса. Пъхна палец в колана си.

— Здрасти.

— Здравей — отвърна Моли, неспособна да скрие интереса си. Тя го гледаше със същата омая, с която Червената шапчица би гледала големия страшен вълк.

Руби се качи в пикапа.

— Е, чао. Радвам се, че се запознах и с двама ви.

Моли се позабави, преди да се качи.

— Довиждане, Сам. Довиждане Мишел и… Коуди. — Усмивката, която му отправи, бе много повече, отколкото той заслужаваше.

Докато колата потегляше, Сам бе обзет от удивление. Мишел от години беше мъртва за него. Преди седемнадесет години бе изчезнала така окончателно и безвъзвратно, че все едно бе погребана. И ето я сега тук, с цялата й красота и отчужденост, а той откри, че се раздвоява между опиянението и гнева. Откри, че има ерекция, и се радваше, че якето му е закопчано.

— Коуди е готов да започне работа — каза Мишел.

— Така ли е? — Сам погледна изпитателно Коуди.

Хлапето сви рамене и се прегърби в характерната поза на сърдит тийнейджър.

— Предполагам.

Сам го премери с поглед от главата до петите. Лъскава светла коса, оставена твърде дълга на някои места, а на други — подстригана твърде късо. Кожено яке, заради което можеха да го наръгат в някои квартали. Черни дънки и дизайнерски кубинки.

Би било проява на човещина да даде на момчето един от гащеризоните на Филсън от шкафчетата в конюшнята, но на Сам не му се проявяваше човещина точно към него.

— Хайде да отидем в обора — каза той, като си сложи шапката с емблема на Джон Диър. — Ще те представя на Едуард и той ще те запознае с работата.

— С каква работа?

Сам си помисли за купчината тор, която Диего бе оставил неизрината.

— О, имам истинска изненада за теб, Коуди.

Обърна се към Мишел и се ухили. Тя примигна срещу него, сякаш усмивката му я бе стреснала.

— Влез вътре, Мишел. Разположи се удобно. В кухнята има кафе.

Тя отвори уста да каже нещо, после сякаш размисли и тръгна към къщата. Той спря за момент, погледна я, докато беше на верандата, и очите им се срещнаха.

Въпреки че не помръдна, част от него сякаш отстъпи назад и той затаи дъх. Мишел беше тук, в къщата му. Изглеждаше така чиста и хладна като огрените от слънцето висулки, които обрамчваха стрехите над нея — топяща се фигура от студ и светлина. Сам имаше чувството, че сънува. Това не беше реално. Тя не беше реална.

Тъкмо тогава слънцето спечели битката с леда и редицата висулки изпука, откъсна се и полетя като на забавен кадър, а след това всички те се забиха в покрития със сняг жив плет пред верандата. Внезапното проблясване и раздвижване сякаш я изтръгна от вцепенението й. С кратка скована усмивка тя се скри в къщата.

Сам тръгна към конюшнята, а колито подскачаше край него. Не се извърна да провери дали момчето го следва.

Вътре в конюшнята имаше офис с документи, сертификати и разрешителни, разлепени по стената, разхвърляна кухничка, кафе-бар и хладилник със сифон за бира на вратата. Помещението се отопляваше от печка на пелети.

Едуард Блис седеше, вдигнал крака на очуканото метално бюро, стиснал слушалката на телефона между рамото и ухото си, щастливо усмихнат.

— Добро утро, Ромео — поздрави го Сам.

— Ще ти звънна по-късно, скъпа — пропя Едуард в слушалката. Изчака, заслушан, а усмивката му се разшири, докато затваряше. — Снощи ти грабна парите, шефе, но аз отпразнувах победата.

— Кажи ми нещо ново.

— Хлътването в задницата на караваната ти. Забеляза ли я? Изглежда някакъв идиот те е ударил миналата вечер.

— Всъщност… — Сам се отдръпна от вратата и побутна хлапето в офиса. — Това е Коуди. Той ще помага в конюшнята. Коуди, това е партньорът ми, Едуард Блис.

Едуард вдигна поглед разсеяно. После се загледа внимателно, местейки ококорени очи от Сам към Коуди и обратно.

— Исусе Христе…

— Нещо не е наред ли? — Сам знаеше, че Едуард не харесва пънкари, но не бе виждал партньора си да прави такава рязка преценка. Е, хлапето удари караваната му, допусна грешка. Това не беше краят на света.

Едуард се изправи, събирайки книжата на купчина върху бюрото.

— Не, нищо. Значи той ще заеме мястото на Диего, а?

— Така смятам. Поне за известно време. — Сам не бе имал време дори да попита Мишел колко дълго смята да остане.

Скаут загуби интерес към цялата ситуация и изприпка вън на двора. Едуард продължаваше да зяпа хлапето, сякаш искаше да го прониже с поглед. Коуди го зяпаше в отговор с присвити очи.

— Добре. — Едуард оправи тирантите си и посегна към оръфаното си кадифено сако, осеяно със сено и овес. — Да започваме.

Повечето боксове бяха празни, тъй като денят обещаваше да е слънчев и конете бяха пуснати навън. Конюшнята създаваше усещане за катедрала. Дневната светлина струеше през високите прозорци под стрехите, а стъпките отекваха силно в тишината.

— Какво трябва да върша? — попита Коуди, като оглеждаше мястото озадачено. В гласа му се прокрадваше леко подозрение.

Едуард отвори вратата на един от боксовете.

— Просто е. Ще изринеш тора и ще насипеш кедрови стърготини.

Момчето преглътна, взирайки се в пода на помещението.

— Само тук ли?

— Не. — Сам посочи към вътрешността на конюшнята. — Колко боксове имаме, двадесет ли? — Каза си, че не бива да злорадства, но не можеше да се сдържи.

— Чудесно — отвърна Коуди.

— Не влизай тук без мен или Едуард. — Сам му показа просторен бокс в средата. — Това е Силвия. Тя е бременна и се държи малко странно.

Коуди надникна над ниската врата. Кобилата разшири ноздри, гледайки го, и предупредително сви уши. Коремът й се издуваше и свиваше като мях.

— Така ли? — попита момчето, издавайки лек интерес за пръв път след срещата с Моли.

— Жребчето може да се роди тази нощ — обясни Сам. — Силвия показва признаци на родилни болки. Днес ще я изкъпем и ще приготвим помещението за раждането.

Кобилата обели очи към непознатия. Момчето й отвърна по същия начин.

— Просто се отпусни — добави Сам. — Дръж се приятелски и тя ще те приеме. — Изкиска се гърлено. Ушите на животното се изправиха и то подаде глава навън. Коуди се отдръпна за момент, после протегна ръка. Кобилата подуши рамото му. Той погали носа и страните й, отначало колебливо, а после по-уверено.

— Не посипвай кедрови стърготини в нейното отделение — нареди Сам. — Те са вредни за малкото. Сложи само слама. Едуард ще ти покаже и може да ни помогнеш да я измием с маркуча. Но не забравяй, че е нервна.

— Просто изчакай, докато й направим фосфатна клизма — каза Едуард.

Коуди се сви.

— Мога да почакам.

Едуард му подаде чифт кожени ръкавици и гумени ботуши.

— Сложи си ги и да започваме.

Коуди ги погледна недоверчиво, но ги прие и седна върху една пластмасова касетка за мляко, за да развърже рокерските си кубинки.

— Ще ви оставя да се залавяте за работа. — Сам тръгна към къщата, но после се обърна.

— Радвам се, че дойде — извика той.

— Да, ясно. — Момчето отметна коса от лицето си и напъха крак в единия ботуш.

Когато Сам стигна до вратата, той се обърна отново с намерението да му каже да си вземе нещо за пиене от хладилника, ако има нужда. Но думите заседнаха в гърлото му.

Светлината отвън се пречупваше под такъв ъгъл, че неравномерното жълто сияние очертаваше рязко профила на момчето. То се изправи, повдигна крака си назад и тропна, за да намести ботуша — движение, така познато на Сам, че все едно се гледаше в огледалото.

Облегна се на вратата на бокса с чувството, че са го ударили с юмрук в корема. Не можеше да си поеме въздух.

По-полека, Макфий, каза си той. Успокой се и помисли за момент. Мисли, мисли, мисли. Мисли за хлапето, за студеното държание на Мишел, за нейната нервност. Помисли за удивлението по лицето на Едуард, когато ги видя с Коуди, застанали един до друг.

Помисли за времето, за изминалите години. Направи изчисленията.

Преброй годините.

Парче по парче, сглоби пъзела. Момчето изглеждаше на по-малко от шестнадесет, но първото впечатление на Сам бе погрешно. Коуди беше на шестнадесет.

— Мамка му! — промърмори под носа си. — Мамка му! — Леден вятър го посрещна отвън, но той сякаш не го забеляза. Стоеше неподвижно на входа и наблюдаваше как хлапето върти лопатата. Слабото му тяло се привеждаше и изправяше. Светлината се процеждаше през процепите в стрехите и струеше над него, над лъскавата му светла коса и ясен профил, над устните, които не се усмихваха, и очите, които не бяха точно сини.

— Мамка му! — повтори Сам. После се завъртя на пета и се отдалечи от конюшнята.