Сюзън Уигс
Завръщане у дома (50)

Глава 50

Почти замаяна от липсата на сън, Мишел се облече в сивата тишина на зората. Вратата на спалнята на Коуди беше плътно затворена и от нея не долиташе нито звук. Тя се чудеше колко добре познава сина си. Можеше само да гадае какво му минава през главата. Емоционалното сътресение от това, че откри баща си така неочаквано, а после и големия скандал със Сам, идваха в повече за едно дете. А и за всеки друг. При все това под болката и гнева, бе доловила нещо, което по-трудно можеше да определи. Уклончивост. Може би и срам.

Решила да говори с Коуди за това, когато той стане, Мишел си обу чифт ботуши и отиде в голямата къща. Влезе в просторната дневна, застана пред огъня и си спомни онази първа нощ, когато с Гевин бяха седели заедно в тази стая. Струваше й се, че онази неловкост е останала далече в миналото. Бе дошла при него, защото той се нуждаеше от нея. По някаква ирония, тя се нуждаеше от него също толкова силно.

Притисна намачкана салфетка към бузите си. Баща й влезе, погледна я и разтвори обятията си. Толкова естествено бе да се отпусне в тях. Сълзите бликнаха отново. Вече познаваше баща си и се нуждаеше от него по непознат досега начин.

— Сам е заминал, татко. Двамата с Коуди са се спречкали снощи — каза тя. — Било е сериозно. Коуди смята, че Сам не го иска.

— Греши. Сам иска детето си. Повярвай ми — каза Гевин, като я отведе до дивана и седна.

— Откъде знаеш?

Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки.

— Преди години постъпих глупаво, като те оставих да си идеш. Преди да дойдеш при мен, след смъртта на майка ти, не мислех, че искам дете. Не знаех как да бъда баща. И наистина не ме биваше много. Когато ти си тръгна, аз си внуших, че така е най-добре. Но грешах. Исках дъщеря си. Само че не знаех как да те върна обратно. Както и да е, ето защо зная, че Сам иска сина си. Каквото и да е станало помежду им, това няма да се промени.

— Но ако Коуди не вярва, че баща му го иска, тогава имаме проблеми. А нещо ми подсказва, че проблемите няма да отминат от само себе си.

— Ако е заминал, трябва да има обяснение. Той не е някакъв си безотговорен скитник. Този път ще се върне.

— Вярно е. Но как мога да чуя неговата страна в спора, ако просто поема нанякъде при първия признак на неприятности? Трябваше да ми се обади.

— Не прибързвай със заключенията.

— Опитвам се. Но се чувствам сякаш… са ми вързали тенекия. Може би не съм подходяща за връзка с човек като Сам. Хората всъщност не се променят, татко. Той замина преди седемнадесет години, а сега го направи отново. — Почувства ледения призрак на старото чувство, че е изоставена. По различен начин и поради различни причини Мишел бе загубила майка си, баща си, Сам… а сега усещаше, че Коуди й се изплъзва. — Може би — призна тя, — не съм способна да обичам и двамата така, както им е нужно.

Гевин се извърна към нея на дивана.

— Много добре знаеш, че не е така. Имаш най-щедрото сърце сред всички хора, които познавам, Мишел. Ти дойде при мен, въпреки всичките ми провали. Дойде, въпреки че знаеше, че ще ти е трудно. Нещата се оказаха още по-трудни, отколкото си бе представяла, но ти остана, скъпа.

Проточи се дълго мълчание, а слънцето изгря над планините. Мишел се обърна към баща си.

— Първия път, когато Сам замина, дори не се опитах да го открия. — Пое си дълбоко дъх и най-сетне призна нещо, с което не се гордееше. — Може би част от мен го възприемаше като неудачник, който никога няма да постигне нищо. Тогава сгреших. Провалът бе мой, а не негов. Точно това не зная, татко. Не зная, дали сега съм по-добра.

— Що се отнася за първия път… — Гевин хвана ръката й.

Докосването му я накара да спре. Погледна нагоре към лицето му, леко подпухнало от лекарствата, но все още така изразително, изпълнено с мъка.

— Двамата с майка му напуснаха града, защото аз го уредих — изрече тихо Гевин.

Мишел се взираше в него. Юмрукът й се сви около кърпичката.

— Не разбирам.

— Липсваха пари от офиса на управителя. Може Сам да ги е взел, а може и да не е. Всъщност не мислех за това. Мислех за теб, Мишел. Току-що бях научил, че се виждаш с него и идеята не ми допадна. Мислех, че момчето и майка му създават неприятности, а не исках да пострадаш. Така че заместник-шерифът О’Ший и аз го притиснахме за липсващите пари. За по-сигурно О’Ший напомни и на Тами Лий за фалшивите чекове и няколкото сериозни съдебни разпореждания. Дадохме й избор — да изчезне или да лежи в затвора. Всъщност Сам нямаше алтернатива.

— Боже мой. — Тя се отдръпна от баща си.

— Той не ти е казал за това, нали? — попита Гевин с болка в гласа.

— Не спомена и дума.

— Ужасно съжалявам, скъпа. Не знаех какво да правя. Боях се, че ще избягаш с него.

— И наистина избягах. Само че не с него. — Тя сви колене към гърдите си.

— Иска ми се да можех да поправя стореното! Но действах отчаяно и от любов към теб, а бях толкова уплашен.

Гърлото я болеше.

— Защо… — каза тя и трябваше да млъкне. — Защо просто не ми каза? Защо не ми призна, че ме обичаш? Никога не си ми го казвал.

— Мислех, че знаеш. — Замълча, взрян в ръцете си. — Ти самата си родител вече. Любовта я има, независимо дали говориш за нея или не. Вземала си решения за Коуди — някои добри, други лоши. Но винаги си се водила от обичта си към него.

Чистата истина я прониза силно. Той беше прав. Мишел не одобряваше връзката на сина си с Клаудия Телър. От време на време „забравяше“ да му предаде, че го е търсила. Или успяваше да нагласи часовете му за зъболекар, когато знаеше, че с Клаудия имат планове. Беше напълно уверена, че би прибягнала до непочтени средства, ако мислеше, че може да ги раздели.

— Понякога родителят постъпва нередно, воден от най-добри намерения — изтъкна Гевин. — Ужасно съжалявам, Мишел. Трябваше да се доверя на преценката ти.

— Нима казваш, че трябва да се доверя на тази на Коуди?

— Може би. Да, така е. Виж, провалих се с теб. Но ти имаш шанс да успееш с Коуди.

— Точно сега той преценява, че не иска Сам в живота си.

— Подозирам, че ще се вразуми. Той е дете, което мисли на първо място за себе си. Не иска да се мести в средата на учебната година, а и кое дете би искало? Но също така е твой син. Иска да си щастлива, Мишел. Постъпи така, както е правилно за теб. Той ще се вразуми.

— Не мога да го направя, татко. Не мога да ги събера насила и да се преструвам, че всичко ще бъде наред.

— Не знаеш как ще е. Може би няма да е наред, поне не през цялото време. Но кое е? Кое в този живот е винаги наред?

Неспособна да си намери място, тя стана и отвори вратата към предната веранда, усещайки острия студ на утринния въздух по лицето си. Дочу звуците на събуждащото се ранчо — запалването на дизелови превозни средства, подсвирването на управителя, съскането от хидравликата на боклукчийския камион. Пръхтенето и тропота на коне, тихият звук на фермерския бюлетин по нечие радио. Трябваше да проясни съзнанието си, да помисли какво би било наистина да се омъжи за Сам — мъж, който си бе заминал, без да каже дума в обяснение.

Уплаши се, когато размисли колко наранена е била от това. Колко уязвима беше, щом се отнасяше до Сам.

— Най-добре да отида да събудя Коуди за училище — каза тя.

Изтича до къщата за гости и почука леко на вратата му. Нямаше отговор.

— Коуди? — каза тя и бутна вратата.

Бавно осъзна реалността. Никой не бе спал в леглото. Вратите на гардеробната бяха небрежно отворени и разкриваха празното пространство. Големият сак го нямаше.

Замайваща вълна на ужас я заля. Нямаше го.

Синът й го нямаше.

Това бе кошмарът на всяка майка. Изтича от стаята, викайки баща си, а умът й се изпълни с видения за Коуди — смазан, насинен, пребит от някой, който го бе взел на стоп.

Гевин я пресрещна насред двора, подавайки й безжичния телефон.

— Всичко е наред — каза той.

Думите му едва проникнаха през ледения, смразяващ сърцето ужас.

Баща й силно стисна ръката й около телефона.

— Всичко е наред. В Сиатъл е. Ето, Натали ще ти каже.

Застанала насред покрития със сняг двор, с трепереща ръка, тя вдигна телефона до ухото си. Натали беше спокойна, непривично кротка, докато обясняваше, че Коуди е взел нощния автобус от Мисула. Мили боже. Миналата нощ синът й бе избягал от къщи. Не, беше избягал към къщи. Беше избягал от нея.

— Нека говоря с него — каза Мишел. Сълзите заплашваха да стопят леда на ужаса, но тя ги сдържа, защото се боеше, че ако заплаче, никога няма да спре.

— Сега е на път за училище. Искаше да иде по-рано, за да се запише отново.

— И си го оставила да отиде на училище, без да ми се обадиш? — Искаше й се да изскочи през телефонната линия и да удуши Натали.

— Казах му, че трябва да ти се обади. Обеща, че ще го направи. По-късно. — Натали се поколеба. — Мишел, той не ми обясни защо се появи тук сам, но мога да се досетя. В безопасност е. Остави го да се поохлади, чуваш ли? Ако не му дадеш време да осъзнае сам колко много те обича и колко му липсваш, може никога да не го разбере.

Все още трепереше, когато затвори. Първият й порив беше да се обади в гимназия „Гарфийлд“, да настоява да го намерят и доведат при телефона. После погледна оттатък тайнствената белота на полята в Блу Рок и тих, изненадващ глас вътре в нея каза „Не“, а после повтори по-силно „Не“. Подаде телефона на баща си.

— Искаш ли да те закарам със самолета до Сиатъл? — попита той.

— Не. — Думата излезе сама от устата й. — Натали току-що ми каза нещо, което е много разумно. Той трябва сам да оправи кашата, татко. Време е сам да вземе решения и да разбере как да се справи с последствията.

Гевин я гледа дълго.

— Когато беше млада, ти също замина. И като глупак, аз просто те оставих да го направиш. Бях такъв инат. И ти ли си инат, или това е правилният начин да постъпиш?

Тя разпери ръце.

— Кой знае кое е правилно? Знам само, че това, което правех напоследък, не дава резултат. Може би бях прекалена перфекционистка, прекалено взискателна. Вероятно точно това го накара да се превърне в бунтар.

Сега, с премаляло сърце, тя внезапно го проумя. Естествената му реакция бе да се дистанцира от нейните очаквания. А нейната работа бе да го остави сам да намери пътя си.

— Задушавах го с любовта си, измъквах го от неприятностите, когато трябваше да го оставя да падне и да се изправи отново. — Решението беше болезнено, но правилно. Осъзна, че в действителност трябва да направи мъчителния избор да пусне Коуди на свобода. Можеше и да намери отговорите сам, а можеше и да не успее. Това вече не зависеше от нея.

 

 

В шест и половина вечерта Коуди стоеше на мокрия от дъжда тротоар пред жилищния комплекс в Сиатъл. Беше странно, но му липсваше тъмнината на Монтана, индиговата ясна нощ в планините. Тук, в Сиатъл, никога не беше съвсем тъмно, заради жълтите крайбрежни лампи, оживените докове на фериботите, ивиците отразена неонова светлина, прокрадващи се по мокрите улици. Стръмният бряг обрамчваше гледката към залива Елиът, бляскава огърлица от светлинки по протежението му.

Днес определено беше един от най-странните дни в живота му. Отиде на училище и подаде формуляра за повторно записване на служителя в канцеларията. След първоначалното попълване на документи денят тръгна като всеки друг. Същите часове, същите ученици.

Същата Клаудия.

Откри я на обичайното място — зашумяна поляна, която всички наричаха „мястото за пушене“. Стоеше в покрайнините на гората, незабелязан от никого, в очакване да зазвучи някаква романтична мелодия. Гледаше я как отмята назад глава и издишва облак цигарен дим и не почувства нищо. Нямаше го прилива на адреналин, който го държеше буден цяла нощ, нямаше я главозамайващата гордост, която го караше да се перчи из коридорите на училището. Нямаше я мелодията, само монотонното шумолене и потропване на непрестанния сиатълски дъжд сред елшите и кедрите.

Когато го видя, тя изписка и се хвърли към него, но въпросите й бяха все за Гевин — какво е усещането да имаш дядо знаменитост, защо не й бе казал, че дядо му е играл Лукас Макуейд, и беше ли запазил някакви болкоуспокоителни от предписаните му.

След училище се опита да излезе с обичайната си тайфа, но нищо не бе както трябва. Те не бяха по-различни, но ги усещаше по различен начин. Енергията се бе изпарила като изветряла кола. Шегите им звучаха изтъркано, а смехът им — неискрено. Не можеше да сподели спомените им от концерта на Фиш миналия уикенд. Сякаш бе отсъствал години, а не седмици.

Възнамеряваше тази вечер да се обади на Клаудия и да скъса с нея. После, ако събереше кураж, щеше да позвъни на Моли Лайтнинг. Беше гадно, че замина, без да й обясни нищо. Тя сигурно си мислеше, че са го пратили в изправително училище. Но това нямаше да е най-трудният разговор, който трябваше да проведе. Трябваше да измисли какво да прави с майка си и още по-трудно, с Тами Лий. Заради неговата глупава грешка бе загубила работата си. Неговата глупава грешка, че се изплаши и не каза истината за случилото се. Неговата глупава грешка, заради която бе излязла да се напие.

Забеляза движение през прозореца на входа. Сянка. Сърцето му заби силно. Някакъв пияница се влачеше по тротоара зад него, мърморейки си. След като забеляза Коуди, той попита:

— Ей, да ти се намира цигара?

— Не — отвърна момчето. — Отказах ги.

Бавно, усещайки раницата си като чувал с тухли, той се повлече по алеята към къщата. Няколко минути остана заслушан в тихото боботене на помпата на джакузито, усещайки влажния студ на сиатълската нощ в косата си. После си пое дълбоко дъх, въведе кода за охранителната система и си отвори.

Къщата ухаеше смътно на масло от пачули и експерименталната кухня на Натали. Тази вечер имаше представление, затова му бе оставила вечерята в хладилника и бележка, написана с дебел розов маркер — „Обади се на майка си“.

— Зная, зная — промърмори под носа си. Остави раницата с глухо тупване и отиде да пусне някаква музика. В къщата беше прекалено тихо. Залута се наоколо, чувствайки се по-самотен от всякога. Без всъщност да е искал, се озова в кабинета, изрядно подредена стая с бюро със стъклен плот, голяма наклонена чертожна маса и два компютъра със запрашени черни монитори. Отиде до килера и отвори сгъваемите врати, а после осъзна какво търси.

Картините на майка си.

Тя бяха складирани в дъното на килера, в голяма плоска папка с три закопчалки. Внимателно извади платната и скиците и ги подпря на стените. Не бяха много, а ги бе виждал само няколко пъти.

Предполагаше, че винаги е знаел, че са добри — дори страхотни, — изпълнени с цвят и живот, и движение. Сякаш предаваха важно послание. Като онази, която висеше в дома на Сам. Но до днес винаги ги бе приемал като нещо създадено от чужд човек, когото никога не е познавал.

За пръв път успя да ги свърже с майка си. Представи си я в ателието в Блу Рок, погълната от работата си, а не разтревожена и напрегната като в агенцията. Крачейки развълнувано, той се замисли как го погледна вчера, когато й каза, че той и Сам никога няма да се спогодят. В сърцето си Коуди не вярваше, че е сгрешил. Сам не го искаше.

Но може би бе изопачил истината… малко. Очевидно беше, че Сам му е ядосан, но не каза действително, че не иска да има син. Разликата беше тънка. Но ако Сам беше ядосан заради Моли, то щеше да побеснее, когато научи кой е истинският виновник за инцидента в магазина за текстил.

Вината заседна като огромна буца в гърлото му. Не винеше Сам, че не го иска.

Причината да напусне Кристъл Сити нямаше нищо общо с Коуди или майка му. Онова обаждане, което бе получил… В съзнанието си момчето още виждаше гнева и страха, изписани на лицето му. И нещо по-лошо — болката. Сам трябваше да замине, за да спаси майка си, а Коуди бе сторил единственото, което успя да измисли. Избяга.

Сега знаеше как се е чувствало жребчето, подгонено в гората, ужасено от моторните шейни. Беше избягал, но може би се бе озовал на още по-опасно място. Не знаеше, по дяволите. Трябваше просто да стои настрана от Монтана, където не беше на мястото си. И никога нямаше да бъде.

Нервен и неспособен да си намери място, той си взе кисело мляко от хладилника и го излапа, после изпи половин литър портокалов сок. След това вдигна телефона и набра номера на Клаудия. По-добре да приключи с лесната част, преди да реши какво да прави с останалото.

Между третото и четвъртото позвъняване сигналния звънец от охраната за малко не му изкара ума. Намръщен, той остави телефона. Не очакваше никого.

Смая се, когато пазачът съобщи името на посетителя. Гевин Слейд. Включи лампите над входната врата и я отвори.

— Здравей — поздрави нерешително.

— Здравей и на теб. — Облечен в пилотската си униформа и със сериозен вид Гевин Слейд влезе в къщата.

Коуди го последва вътре.

— Ъ-ъ, как стигна дотук?

— Прелетях с мустанга до Боинг Еърфийлд. Не възнамерявах да го изкарвам на такова дълго пътуване така скоро, но ето ме. — Сините му очи внимателно разглеждаха Коуди. — Предполагам, че знаеш защо дойдох толкова бързо.

Коуди го изгледа предпазливо. У него се надигна гневна предизвикателност.

— Ако си дошъл да ми четеш конско, защото съм се издънил пред майка ми, значи си пътувал напразно. Решението ми е твърдо. Мястото ми не е там.

Гевин огледа стаята и Коуди осъзна, че той за пръв път вижда къде живее дъщеря му.

— Всъщност — отвърна той, — не е само за това. Мисля, че дойдох, защото преди много време аз се издъних пред майка ти. Тя се нуждаеше от мен, а аз не откликнах и тя замина. — Очите му изглеждаха хлътнали и тъжни. — За седемнадесет години — добави той. — Тук съм, защото това трябваше да направя за дъщеря си тогава. Трябваше да я последвам.

— Това е различно. Сам не може да ме понася и чувствата ни са взаимни.

Гевин свали коженото си яке и се взря в направената преди пет години голяма студийна снимка на Коуди и майка му. Отиде до поставената в рамка фотография и притисна дланта си към нея.

— На колко години си бил тогава?

— Може би на десет или единадесет. — Коуди си спомняше червената риза, усещането от дланта на майка си върху рамото и как фотографът се бе опитал да флиртува с нея.

— Иска ми се да те бях познавал тогава — каза Гевин. — Чувствам се щастлив, че изобщо се запознах с теб, Коуди. Виж колко време изгубихме, като бяхме толкова упорити. — Обърна се с лице към момчето. — Не зная какво е станало между теб и Сам, но в тази ситуация страда майка ти.

Гърлото на Коуди бе сухо като шкурка. Гевин беше прав. Тя бе щастлива, поруменяла и спокойна до миналата вечер. Преди голямата лъжа на Коуди.

— Трябваше да получа бъбречна недостатъчност, за да се съберем отново — каза Гевин. — Какво ще е нужно този път? Сърдечен удар ли?

— Ти не разбираш — отвърна Коуди. — Не разбираш колко съм лош. — Чувстваше се твърде нещастен, за да се засрами от пресекването на гласа си.

— Тогава ми помогни да разбера, Коуди.

Искрената загриженост в тихия глас на Гевин трогна момчето.

— Няма да ти хареса — каза то. После гласът му укрепна и Коуди призна истината. Разказа на дядо си какво бе сторил.

Гевин подсвирна леко.

— Доста лошо.

— Видя ли? Сам никога няма да ми прости и кой би могъл да го вини?

Гевин мълча известно време. Стомахът на Коуди се сви на топка. Мразеше постъпката си. Мразеше кретенското си държание. Накрая дядо му заговори:

— Мисля, че схванах картинката. Знаеш ли, Мишел няма проблемите на баба ти, но това не означава, че не се нуждае от теб.

— Защо й е негодник като мен? — попита настойчиво Коуди.

— Ти си такъв само докато оправиш кашата, която си забъркал — изтъкна Гевин. — Вечно ще се измъчваш, докато не го сториш. Знаеш го, нали, сине?

— Прав си — каза Коуди, изпълнен с въодушевление и страх.

 

 

Сам стоеше под душа, а горещата вода се стичаше по главата му. Нямаше нищо по-лошо, мислеше си той, нищо по-лошо от това да оставиш майка си в клиника за лечение. Имаше чувството, че животът му е взривен и парченцата са се пръснали наоколо, неузнаваеми.

Трябваше да я измъкне от тъмния задимен бар. След това прекара по-голямата част от деня, докато я настани в клиниката в Мисула.

— Пак го направихме, нали? — каза тя, взирайки се пиянски през прозореца на пикапа. — Престъпихме линията. Опитахме се да се впишем сред порядъчните хора, където не ни е мястото. Пак сме сред бедняците, Сам. И винаги ще бъдем.

По пътя към къщи гневът го връхлетя силно, както винаги. Какво си мислеше Ланел Джейкъбс, по дяволите, та да обвини Тами Лий за кражбата? Всички обиди и клевети от миналите години изведнъж се бяха върнали. Петте години мир и спокойствие в Кристъл Сити го бяха накарали да мисли, че миналото е без значение.

Спря душа. Загърна се с хавлиена кърпа, взе телефона и нетърпеливо набра цифрите.

— Блу Рок — каза познат и нежелан глас. — Джейк Долърхайд.

— Обажда се Сам Макфий. Търся Мишел.

— Ще видя дали мога да я намеря по интеркома. — Сам долови неприятното подсмихване в бавния провлечен говор на Долърхайд и изведнъж годините се стопиха и разкриха зейналата рана от миналото. Спомни си всички отдавнашни опити да й се обади и всичките случаи, в които Гевин и служителите му го бяха отрязали.

— Размислих — каза рязко Сам, — не си прави труда. — Без повече обяснения, той затвори и се облече.

 

 

Виещите пориви на вятъра създаваха снежна вихрушка и всички хора с поне малко разум си стояха вкъщи. Но не и Сам. Не и тази вечер. Беше капнал от умора, но трябваше да види Мишел.

Не знаеше какво точно ще й каже. Никога не бе имал с кого да разговаря, когато изпадне в криза. Бе свикнал да се оправя сам. И все пак й дължеше обяснение. В края на краищата, беше й вързал тенекия.

„Ела на вечеря с мен довечера.“ Звучеше толкова развълнувана. Свежа и жизнена, онази Мишел, която познаваше в младините си. Но след задъханата й покана се бяха случили много неща. Изпусна си нервите пред Коуди и случката го накара да се пита що за баща би бил. Крехката трезвеност на майка му се пропука и му напомни, че обичта към някого крие рискове, които биха сломили и най-коравото сърце.

Не можеше да забрави и факта, че предишния път, когато изчезна от живота на Мишел, беше заради майка му. Причината не се бе променила. Мишел беше силна. Тя знаеше как да се пази. Колкото и да я обичаше Сам, той обичаше и майка си, която не можеше да оцелее без него. Силата на Мишел беше също така нейна ахилесова пета. Беше се научила да не се нуждае, да не иска, да не желае нищо. Вероятно този навик беше така дълбоко вкоренен, че тя вече не си спомняше как да поиска нещо.

Но когато я видя през прозореца на ателието, права, загледана в платното, той разбра, че у нея има мистерия, която не може да разгадае. Тя щеше да му се разкрие постепенно — но само ако знаеше правилния път към нея.

Когато почука на вратата и влезе, тя скръсти ръце пред себе си.

— Сам.

— Имах спешна работа — каза той. — Това е първата възможност да ти се обадя.

Тя стоеше безмълвно в топлото сияние на лампите в ателието. Той си напомни, че трябва да обясни останалото, но думите не излизаха. Щом се отнасяше за майка му, той беше много дискретен. А дори и леко засрамен, сякаш заболяването й се дължеше на някаква негова слабост. Тишината отвори бездна между него и Мишел. Последния път, когато бяха заедно, той й предложи брак. А сега не можеше дори да поведе безобиден разговор.

Виелицата блъскаше в прозорците и вратите. Мишел потръпна и Сам видя, че огънят в печката е изтлял до жар. За да се намира на работа, той отвори железните вратички и добави една цепеница.

— Коуди ми каза какво се е случило, когато си ги заварил с Моли в конюшнята — обади се Мишел.

Той смачка стар вестник на топка и го пъхна под цепеницата.

— Разказал ти е неговата версия. Моли е дъщеря на моя добра приятелка. И мило момиче.

— Според Коуди не са правили нищо рисковано. Сам, те са на шестнадесет. Така правят тийнейджърите. Не можем да ги спрем. Можем само да се надяваме, че няма да сторят нещо безразсъдно.

Той взе духалото и го насочи към струпаната жар.

— Проблемът е, че понякога надеждата не е достатъчна, за да ги спре, а последиците са доста дълготрайни. — Свистящият от духалото въздух разпали жълтеникаво пламъче под новата, сурова цепеница.

— Показал си го ясно на Коуди. Дал си му да разбере, че е плод на грешка, нежелано дете. Когато се прибра у дома, той ме попита дали някога съм мислила да направя аборт или да го дам за осиновяване. За пръв път ме попита подобно нещо, Сам.

Той затвори вратата на печката и се изправи с лице към Мишел. Стомахът му се скова от студ. Измъчваха го съмнения. Беше си изпуснал нервите. Реагира пресилено. Как така беше толкова уверен в себе си само преди два дни?

Сега не знаеше нищо, освен че да обичаш някого означаваше отдаденост, която можеше да те смаже. Цял живот бе носил отговорността за майка си. Цената, която бе платил, бе, че самият той бе лишен от родителска опека.

— Ами какво трябваше да кажа, след като го заварих в такава ситуация? — попита той.

— Не съществува оракул, който да ти предскаже какво те очаква. Просто трябва да се молиш да постъпваш правилно през по-голямата част от времето. Що се отнася до секса, Коуди знае, че сам трябва да вземе решение, и аз само мога да се надявам, че каквото и да реши, то няма да го отклони от това какъв е и какъв иска да стане.

— Не отговори на въпроса ми, Мишел.

Тя протегна ръце към печката, за да ги затопли.

— Предполагам, че щях да му кажа да изчака, да бъде внимателен. Щях да му напомня, че разполага с цялото време на света. — Впи очи в Сам. — Щях да му кажа, че зная, че е адски трудно да изчакаш, когато си на шестнадесет.

— Но това е страшно наивно. Момчето е пълно с бушуващи хормони…

— Той знае кога да спре, Сам. Трябва да вярвам в това. Ако не мога, що за майка съм?

Сам завиждаше на Мишел за нейната убеденост. Сега осъзна, че се съмнява в собствената си способност да бъде добър баща. Бог му бе свидетел, че искаше да бъде, но се боеше, че ще се издъни.

— Съжалявам, че изпуснах онази реплика пред Коуди — каза той. — Може би просто не проявявам достатъчно търпение и разбиране, за да се справя с него — май го доказах, като му се развиках. — Посочи към вратата. — Трябва да вляза и да поговоря с него.

Тя замълча за дълго време. Сенките извайваха лицето й, а той не можеше да прочете мислите й.

— Мишел?

— Най-добре си върви, Сам. Сега не е подходящият момент за разговор с Коуди.

Сърцето му прескочи.

— Значи го понася тежко?

Между тях се проточи още една напрегната тишина. Мишел прехапа устна, колебаейки се да заговори, и отметна косата си от очите с уморен жест.

— Моментът не е подходящ — повтори тя. — Не зная какво да си мисля, освен че не можем да бъдем заедно, докато двамата с Коуди не намерите начин да се спогаждате. — Отвори вратата към нощната виелица. — Няма да позволя да ме разкъсате на парченца. — Сбогуването й бе кратко и болезнено.

Сам шофираше към дома си. По дяволите. Последният път, когато бе видял Мишел, я бе помолил да се омъжи за него. Два дни по-късно тя на практика го изрита. Примижа срещу сухия, вихрещ се сняг. Изкушаваше се да се върне, но съмненията — и припомнянето на думите на майка му — го възпряха.

— Недей да хукваш след нея отново. — Едва вчера майка му го бе посъветвала с дрезгав от текилата глас. — Не позволявай да стъпче сърцето ти на земята.

Каза си, че не бива да си прави прибързани заключения. Щяха да разрешат проблемите си. Но каквото и да си казваше, все още си спомняше, че Мишел не се бе опитала да го открие преди години.