Сюзън Уигс
Завръщане у дома (16)

Глава 16

Това беше лудост, мислеше си Мишел, въздишаща по Сам Макфий като влюбена ученичка. Но не можеше да спре да мисли за него, да си представя големите му ръце и как деликатно се бяха справили с шевовете на Коуди. Не можеше да не си припомни цвета на очите или изражението на лицето му, докато я наблюдаваше от прага на болничната стая. Имаше почти пораснал син, болен баща, връзка в Сиатъл. Не биваше да си представя, дори и тайно, какво би било отново да опознае Сам.

— Е, ти така и не ми разказа за раждането на жребчето — каза на Коуди по пътя към къщи, колкото да се разсее, толкова и за да го подтикне да говори.

— Беше много яко. Имаше неправилно предле… неправилна позиция на кончето, а ветеринарят не можеше да дойде навреме, затова се захванахме ние — Сам, аз и Едуард. Кобилата все се изправяше, когато не трябва. Трябваше да си пъхна ръката вътре в нея, за да завъртя жребчето.

— Представям си тази невероятна картина. Значи не си се погнусил?

— Не. Както казах, беше много яко.

Може би се дължеше на удара по главата. Това трябва да е обяснението, мислеше си Мишел, защото синът й не можеше да смята, че да си завреш ръката в родовия канал на някаква кобила е яко. Но от друга страна, някога конете изпълваха живота й и го правеха красив. Чудеше се, дали някой кон не можеше да стори същото и за Коуди.

Дуули беше четиригодишен през лятото, когато тя се пренесе в Монтана. Грациозният кон с бяло петно на челото беше привлякъл интереса й, когато го видя да рита в ограждението. Баща й, нетърпелив да я поглези, й го предложи.

Всички в ранчо Блу Рок трябва да я бяха взели за високомерна гражданка с тесните й светлобежови панталони за езда, високи английски ботуши и цял куп панделки и трофеи, разпръснати по бюрото в стаята й.

Дуули не притежаваше търпението да бъде обучаван от ездач, който искаше от него да прескача малки препятствия и да извива гърба си или да обикаля в кръг в красив тръс. На Мишел й бяха нужни много хвърляния от седлото и много наставления от страна на Сам, за да го разбере.

Стигнаха до къщата и тя угаси двигателя, обръщайки се към Коуди. Тази прическа! Опитваше се да не се усмихва, като я гледа, но беше ужасно щастлива, че не вижда омразната двуцветна конска опашка, висяща на гърба му.

— Как се чувстваш? — попита го тя. — Мога ли да ти приготвя нещо за ядене?

— Смазан съм, мамо. Мисля да се поотпусна малко.

Мишел устоя на желанието да му помогне да слезе от колата. Когато той свали якето си и се просна на дивана, включвайки телевизора, тя устоя и на желанието да грабне одеяло и да го завие. Преди можеше да го завива, докосва и обгрижва колкото си иска. Сега, когато го правеше, имаше чувството, че навлиза в чужда територия.

Добре, сега му кажи, подканяше се тя. Кажи му за Сам.

Но още щом отвори уста да заговори, той вдигна телефона и набра дълга поредица от цифри.

— Там ли е Клаудия? — попита. — Хей, Клаудия! Аз съм. Няма да повярваш какво се случи…

Чувствайки се като натрапник, Мишел излезе от къщата за гости, все още облечена с палтото си, и отиде до голямата конюшня в края на централната алея. Всичко приличаше на декор от сантиментален филм — слънчевата светлина върху снега и старата червеникава постройка, твърде идеални, за да са истински.

— Джейк? Аз съм, Мишел Търнър. Дъщерята на Гевин.

— Добре дошла отново, Мишел. Радвам се да те видя. — Беше само няколко години по-възрастен от нея. Някога баща му бе управител на ранчото, важна и доходна служба в имот с размерите на Блу Рок. Джейк не се бе променил много. Само малко понапълнял и загрубял от времето. Имаше големите мазолести ръце на опитен ездач, типичната походка на отдавнашен каубой и резервираното държание на човек, който се чувства по-свойски сред животните, отколкото сред хората.

— Има ли тук кон на име Дуули? — Шансът беше малък, но беше длъжна да попита.

— О, да. Старецът още е сред любимците на шефа.

Мишел не искаше Дуули да е старец. Искаше да е така млад и бърз, както го помнеше.

Джейк я поведе надолу по пътеката в центъра на конюшнята. Тя се чудеше дали той помни случилото се преди толкова много години и ролята, която бе изиграл, но знаеше, че няма да го попита. Спряха при един от боксовете. Над ниската врата се появи дълга кафява глава на пъстри петна, сякаш бе напръскана с четка.

Дуули. Най-добрият й другар. Не помнеше да е обичала друг кон като него, а сега той стоеше пред нея, лениво дъвчеше люцерна и от влажните му ноздри лекичко се издигаше пара.

— Дуули.

Казват, че конете, подобно на слоновете, никога не забравят. Мишел вярваше в това. Вярваше с цялото си сърце, защото в минутата, в която изрече името му на глас и се притисна до дългата му твърда глава, той изпръхтя и издиша леко в тишината на конюшнята.

А Мишел неочаквано избухна в сълзи. Може би защото този момент беше кулминацията на всичко, което се бе трупало вътре в нея. В един свят, който се бе побъркал зад гърба й, Дуули си живееше живота, дъвчеше си люцерната и си стоеше търпеливо в бокса. Беше остарял и се радваше да я види.

Джейк се отдръпна, вероятно смутен от проявата й на чувства. След време тя вдигна поглед и избърса лицето си в ръкава.

— Съжалявам, Джейк. Това е любимият ми кон и е много вълнуващо да го видя отново.

Той се взираше настойчиво в нея. Правеше го и когато бяха млади. Това винаги я плашеше, защото в погледа му се четеше стаен глад.

— Трябва да го изведеш на езда — каза той, карайки я да се чувства глупаво заради подозренията си.

Мишел знаеше, че би трябвало да се възпротиви, да протестира, да измисли куп причини да не излиза на езда с Дуули, при всичките проблеми, но когато отвори уста, единствената дума, която излезе, беше:

— Да.

От съседното помещение взеха юзда, верига, хамут и седло „Флорес“, които помнеше отпреди години. Баща й можеше да е един от холивудските преселници, които хората в Монтана не обичаха, но беше сериозен преселник. Блу Рок обгръщаше животните с внимание. Успехът на доставчика на животни за родеото зависеше от качеството им. Всяка частица от такъмите и седлата беше идеално почистена и смазана.

Дуули чакаше търпеливо да го оседлаят.

— Напълнял е — каза тя, усмихната, докато притягаше каишите.

— Не се движи много. Ездата ще му се отрази добре.

— Добре ли е? Нали не куца?

— Просто е бавен. Мързелив е. Но ще ти се подчинява.

Изведе го на двора, където снегът беше дълбок и пухкав. Слънчевата светлина и студът я пронизаха, а Дуули изви шията си точно по начина, който Мишел си спомняше. Той знаеше пътя до широкия покрит манеж. Насочваше го с шпорите едва-едва. Отначало го подкара бавно в спокойна разходка по арената. Когато конят се поотпусна, естествено премина в слаб тръс, лека като вятъра походка, която съответстваше на собствения й сърдечен ритъм.

От уважение към възрастта му не го накара да препуска в галоп. Просто се вслушваше в потропването на опитните му копита по меката земя, в ритмичното пуфтене на дъха му и постоянното поскърцване на седлото.

Подобно на носени от вятъра листа, в съзнанието й изплуваха откъслечни картини от миналото. Първият път, когато бе яздила Дуули, му сложи английско седло и се опита да го придума да изпълни скокове. Той се съпротивляваше упорито и в последвалата битка на волята не успя да се наложи нито конят, нито ездачката. После, един ден се бе появил Сам. Тя беше засрамена и отбранително настроена, когато той се приближи до оградата, опря крак на перилата и каза:

— Трябва да опиташ да заобикаляш варели с този кон. За това е бил обучаван.

Тя му отвърна, че знае как да язди и му благодари, но той просто се изсмя и продължи да я наблюдава. Когато беше на път да се откаже в безсилието си, Сам даде почивка на животното, постави му друго седло и го подкара покрай варелите.

От този момент насетне тя бе запленена. Да вървят по дяволите красивите панделки и изкуствените цветя покрай фалшивите препятствия. Тя се наслаждаваше на скоростта и ловкостта на обикалянето около варелите — без никога да се съревновава, отдадена само на удоволствието. Дуули трябва да беше роден с трасето в паметта си, защото го изминаваше съвършено, с цялата всеотдайност, за която Мишел можеше да мечтае. Светкавичен галоп по алеята, завъртане по часовниковата стрелка покрай първия варел, обратно на часовниковата стрелка при втория, а после финишираше с такъв бърз галоп, че й се струваше, че всеки път част от нея изоставаше назад.

И винаги, в откъслечните спомени неизменно изплуваше Сам със спокойната си висока фигура и приятелско присъствие в края на манежа.

Онова лято, когато Дуули и Сам изпълваха дните и нощите й, тя си бе мислила, че е намерила пълното щастие.

Бе вярвала, че то ще трае вечно.

Дуули не беше глупав, усети лошото й настроение и забави крачка в походка на люлеещо се конче. Това я успокояваше. Питаше се дали и той го усеща. Конят се потеше толкова обилно, че от всеки сантиметър от тялото му се издигаше пара, затова Мишел забави темпото и го остави да се поохлади.

— И двамата изглеждате страхотно — каза Гевин. Вече не беше крехкият инвалид, когото видя в кухнята рано тази сутрин. Измамно жизнен и издръжлив, той бе облечен в яке от агнешка кожа и широкопола шапка, а връхчетата на ушите му и носа му бяха зачервени от студа.

Откога стоеше там? Бе толкова погълната от ездата, че не можеше да определи.

— Надявам се, че не възразяваш. — Тя се смъкна от седлото и поведе Дуули в две дълги обиколки на арената.

— Не, разбира се. Хубаво е да го видя, че се раздвижва.

— Мисля, че ме помни.

— Не бих се изненадал. Той е един от най-умните коне, които съм имал.

Мишел и Гевин се държаха спокойно и непринудено помежду си. Тя прибра Дуули и отдели време да го нахрани и разчеше гривата му, да постави малко червен дезинфектант в долната част на задния му крак, където бе забелязала малко порязване. Почисти принадлежностите, докато баща й я наблюдаваше с одобрение.

Навестиха Коуди и откриха, че е заспал веднага, затова излязоха на разходка с колата до малкия местен самолетен парк. Гевин поздравяваше хората по име. Заведе я в хангара, където държеше двата си самолета — стария биплан и „Мустанг Р-51“, скъпоценните му машини. Мустангът все още носеше оригиналните райета от десанта над Нормандия. Беше един от малкото запазени самолети от Втората световна война. Понастоящем повечето бяха в музеи.

— Веднага щом ти подновят разрешителното — каза тя, — очаквам да ме заведеш на най-страхотната разходка, татко.

— Дадено — обеща й той.

Беше ранна привечер, когато се върнаха и влязоха в къщата за гости, за да видят Коуди. Той се беше сгушил и все още спеше на дивана, а телевизорът работеше с намален звук. Възползвайки се от възможността да направи нещо, което той не би й позволил, ако беше буден, Мишел го покри с плетено раирано одеяло и отметна къдрица от челото му.

— Добре ли е? — прошепна Гевин, докато излизаха.

Тръгнаха към голямата къща.

— Да.

— Не съжалявам, че част от косата му я няма.

Изтръскаха снега от ботушите си и ги оставиха в коридора. Влязоха и седнаха до огъня. Тадао им донесе коктейли — „Драй Сак“ за нея и разреден сок от касис за Гевин, както и купичка с безсолни солети, които никой от двамата не докосна.

— Тази сутрин си поговорих с доктор Темпъл. — Тя отпи от шерито си. — Той каза, че може да препоръча отлагане на операцията.

— Така ли?

— Казах му, че това са пълни глупости и че искам да действаме веднага.

Гевин поклати глава.

— Отдавна живея с това заболяване. Още една седмица няма да ме убие.

Тя се скова, опряна на облегалката на кожения диван.

— Иска ми се да не говориш така. — Когато погледна към лицето му, й се щеше да вярва, че вижда онова, което всички дъщери търсеха у бащите си. Но спомените просто ги нямаше. Може би точно това търсеше. Ако не общо минало, то поне нещо мило и скъпо. Но го нямаше между тях. Вероятно все още имаше време. Щеше ли трансплантацията да им донесе нова близост?

Идеята й се стори неправдоподобна. Бъбрекът си беше просто бъбрек. Резервна част, както го бе нарекъл Коуди. Той не притежаваше тайнствена сила. И въпреки това продължаваше да си мисли, че баща й ще оздравее заради нейния дар.

Той явно нямаше представа за какво си мисли, защото неочаквано каза:

— Е, какво е мнението на Сам за момчето?

— За Коуди ли? — попита глупаво тя.

— Точно за него. — Гевин говореше с пресилено търпение.

— Смята, че е гневен и непокорен.

— Това някакво временно настроение ли е или има проблем?

Взря се в баща си изумено.

— Наистина не знаеш, нали?

— Как се отглежда тийнейджър ли? Нямам никакъв опит, Мишел.

И тя отново го почувства — ядът и негодуванието.

— И двете едновременно.

— Може би не е толкова лоша идея да го събереш със Сам — предложи Гевин.

— Не съм му казала, че Сам е баща му. — Разклати леда в чашата си. — Защо никога не ми каза, че Сам се е върнал в Кристъл Сити?

— Не мислех, че искаш да чуеш това или каквото и да е друго от мен.

Мишел долови нещо по-сериозно зад думите му, някаква осъдителност или уклончивост. Не можеше да определи точно.

— Добре би било да ме предупредиш — каза тя.

Гевин прокара пръсти през белите си коси.

— Е, скъпа, мисля, че се боях, че няма да дойдеш, ако знаеш, че той е тук.

— Щях да дойда, независимо от това — настоя тя. Тази вечер ще кажа на Коуди за Сам. — Безпомощно наблюдаваше как играят пламъците зад решетката на камината и се отразяват в металната й вътрешност. — Нямам представа как ще се почувства, като узнае.

— А Сам как приема всичко това? — попита той.

— Твърди, че иска да опознае Коуди, но точно това ме влудява. Не можеш да опознаеш едно дете за няколко седмици. Трябва да го отгледаш от раждането му, за да го познаваш истински.

Така ли смяташ?

— Да.

— Значи аз не те познавам? И не мога да те познавам?

Тя погълна остатъка от питието си.

— Говорим за Коуди.

— Добре. Е, говори.

— Просто… не зная какво очаква Сам. Ами ако иска нещо, което не мога да му дам? Например повече време с момчето?

— Готова ли си да се съгласиш на това?

— Разбира се, че не. — Отказът й се изплъзна и я изненада с бързината си. Толкова ли непреклонна беше? Сигурна, че не може да й се случи нищо непредвидено? Нима приличаше на някоя матрона на средна възраст, която бе толкова праволинейна, че не можеше да си представи да се отклони от пътя, който си бе предначертала много отдавна?

— С Брад имаме цели. — Опита се да убеди баща си, както убеждаваше и себе си. — Обвързали сме се. Градим живота си заедно и не смятам да променя това, само за да може Сам Макфий да свикне с новината, че има син.

— Скъпа, повярвай ми, не е новина.

Нещо в тона му я жегна и тя остави чашата си. Медният полилей над главите им излъчваше топлина в смрачаващата се стая и тя не можеше да пропъди мисълта, че наподобява сценичните прожектори, осветяващи широките му рамене, великолепната му коса, набразденото му от опита и грижите лице. Кой Гевин Слейд гледаше — актьора или мъжа?

— Какво имаш предвид, татко?

— Да знаеш, че имаш дете някъде по света, е като да разнасяш епруветка с нитроглицерин. През цялото време си вцепенен от страх, боиш се, че ще я изпуснеш или някой ще те блъсне и светът ще експлодира.

— Не разбирам какво общо има това със Сам.

— Може би трябва да бъдеш по-толерантна. Позволи му да прекара малко време с Коуди, докато сте тук и виж как ще потръгне.

— Надявах се и ти да прекараш известно време с него.

Той избягваше погледа й.

— Той не проявява интерес. Какво общо имам с шестнадесетгодишно хлапе?

— Кой знае? Самолетите, например? — Спомни си проблема с разрешителното му и бързо смени темата. — Харесва филмите. Трябва да го разведеш из „Линууд“.

— Добре, може да прожектирам един-два стари филма за него.

Идеята беше баща й да поседи с него. Но се възпря да я предложи.

— Винаги съм смятал, че ще е хубаво да ремонтирам и отворя киното отново — продължи той, изненадвайки я. — Притежавам и съседното търговско пространство. Жалко е да го оставя неизползваемо.

— Проектът звучи внушително — отбеляза тя. — Но всяко нещо по реда си. Най-добре през следващата седмица да се съсредоточим в оздравяването и на двама ви.

По време на вечерята, съвършено приготвена и поднесена от Тадао, и двамата мълчаха, насаме с мислите си. Гледайки младия мъж, докато му помагаше да разтреби масата, Мишел се питаше дали той е добра компания за баща й. В младостта си се бе радвала на свойското държание на служителите в ранчото. Въпреки че винаги беше ясно, че баща й е шефът, в Блу Рок цареше непринудена естественост, която никога не бе виждала в майчината си къща в Бел Еър. В ранчото всички бяха като едно голямо семейство. Въпреки че бе живяла там за кратко, това беше единственият дом, където наистина се чувстваше удобно. Макар да беше родена в Южна Калифорния, никога не се бе чувствала на мястото си, никога не бе достойна за изискания стил и високите стандарти на майка си. Веднъж, много отдавна, бе попитала баща си защо се е преместил от Калифорния и той й бе отвърнал простичко „Заради спокойствието“. Едно от дребните неща, които ги свързваха, помисли си тя. Можеше да има и други, ако Гевин не беше…

Възпря се. Зарече се да не изважда наяве горчивината и съжалението.

След вечерята Тадао й даде купичка със супа и сандвич с пуешко месо за Коуди. Тя сметна, че доста успешно е демонстрирала спокойствие пред баща си, но когато му пожела лека нощ, последните му думи за малко не я накараха да изпусне супата.

— Не го отлагай повече. Кажи на момчето тази вечер, чу ли?