Сюзън Уигс
Завръщане у дома (5)

Глава 5

Мишел потрепери от студа, докато вървеше към голямата къща в ранчо Блу Рок. Луната се бе показала и светеше ослепително над върховете на планината Суон. Виждаше всички лунни кратери като през телескоп. Над покритите със сняг ливади се лееше ледена сребриста светлина.

Почувства нещо, забравено отдавна — странна, незабравима комбинация от болка и екстаз, която винаги предшестваше вдъхновението. Вдъхновението на художника. Джоузеф Рейн, учителят й от онова далечно лято, го наричаше „докосването на прокълнатите“, защото беше болезнено, парещо и прекрасно.

Кога за последно бе изпитала това желание, тази болка? Тази остра нужда да сътвори картина, да говори чрез цветовете и формите, когато думите й убягваха?

Не можеше да си спомни, защото се бе научила да потъпква това чувство веднага, щом я споходеше. Нямаше време. Бе твърде заета с работа, твърде заета с Коуди и Брад.

Но тук? Щеше ли да е твърде заета? Мисълта, че ще има свободно време, я плашеше истински. В Сиатъл намираше известно успокоение в множеството си задължения, от които не й оставаше време да мисли.

В момента не можеше да прави нищо друго, освен да мисли. Сам Макфий беше тук. Имаше ранчо, което според визитката, която й бе дал, се наричаше Лоунпайн. Намираше се нагоре по стария път на горското стопанство между две езера. Човекът, от когото не се очакваше да постигне нещо, си бе изградил собствен дом и утре сутринта тя трябваше да закара сина си при него.

Обгърна тялото си с ръце, взряна в бялата зимна луна, питайки се дали вече се е досетил. Щеше ли да будува и размишлява за миналото?

Градинската беседка се извисяваше като ледена скулптура насред двора. Когато се запозна със Сам, Мишел седеше в нея и рисуваше. Спомняше си тишината наоколо, драскането на молива върху скицника, който държеше на коленете си. Джоузеф Рейн наричаше Монтана „място със страхотен простор“, неговото определение за мащабите на пейзажа.

— Хубава рисунка — изрече един глас зад нея.

Тя замръзна с въглен в ръка в мига, в който го чу. Беше приятен младежки баритон.

— Така ли мислиш? — попита, изправяйки се. Това бе той, точно както бе очаквала, както се бе надявала и молила. Момчето от тренировъчната арена. Забеляза го в деня на пристигането си. Зърна го отдалече.

Тренираше вързана с дълго въже кобила в кръглото заграждение. Наблюдаваше го от верандата. Носеше захабени ботуши, сини дънки, карирана риза и смачкана шапка с емблемата на фирмата „Биг Скай Фийд“. Беше висок и строен като любимия кон на Гевин. До дъното на осемнадесетгодишната си душа бе убедена, че никой в цялата вселена не изглежда толкова добре в дънки „Ливайс“.

Отблизо забеляза, че имаше светлокестенява коса, тясно загоряло лице и очи с цвета на камъка на зодиакалния й знак.

— Да, така смятам — отговори той. — Не съм много по изкуството, но тази картина е хубава.

Тя пъхна молива зад ухото си, внезапно почувствала се засрамена в отрязаните си къси панталони и тениска.

— Аз съм Мишел.

— Зная. Виждал съм те наоколо със скицника.

Той я бе забелязал. Слава богу, беше я забелязал.

Мишел рисуваше, откакто бе станала достатъчно голяма, за да държи пастел в ръка. Това бе единственото, с което искаше да се занимава и се отличаваше с блестящите си изяви както в уроците в гимназията, така и в специалните курсове, които посещаваше извън училище. Вдъхновението и таланта й разцъфтяха, когато отиде в Монтана, за да прекара с баща си годината преди колежа. Монтана й се струваше толкова голяма и необятна, че й бе станало навик да рисува непрестанно, просто за да усеща поне малко контрол над това изумително огромно и диво място. Рисуваше всичко — кротката физиономия на крава, дърветата покрай потока и изгряващите над тях звезди, силуетите на кобила и жребчето й на склона зад външния манеж, обикновен гмурец, гнездящ в блатото.

— Винаги го нося със себе си — обясни тя.

— Аз съм Сам. Сам Макфий. Работя за баща ти. — Той се ухили и сърцето й започна да се топи. Струваше й се, че ако сведе очи, ще го види в краката си, превърнато на локвичка, подобно на горещ шоколад.

— Зная. — Тя се усмихна в отговор, надявайки се по врата й да не избият алени петна, както винаги, когато се изчервяваше.

— Значи си художничка? — попита той, но не с подчертания скептицизъм, който много хора проявяваха, когато им споделеше амбицията си, а с неподправен интерес.

— Искам да стана художник. — Посочи към скицника. — Това е за упражнение. Искам да рисувам истински.

— Имаш предвид на статив, с четки, палитра, платна и тъй нататък?

Тя се засмя.

— Именно.

— Ами направи го тогава.

— Кое?

— Рисувай наистина. Недей само да казваш, че ще го направиш. Не може да си художничка, ако не рисуваш, нали?

— Май не. — Тя опря крак на стълбите на беседката. — Чувал ли си за Джоузеф Рейн?

— Разбира се — отговори Сам. — Той се храни в кафенето, където работи майка ми. Чух, че живеел в резервата „Флатхед“, но бил отшелник.

— Е, може би той е най-известният художник на Запада — обясни тя. — Дойдох тук, за да уча при него.

Баща й го беше уредил. Въпреки че художникът рядко приемаше ученици, Гевин му изпрати скиците й и чек за много голяма сума. Господин Рейн задържа скиците, но върна чека и се съгласи да работи с нея срещу определена такса, а не срещу подкуп.

— Така ли? И аз бял чувал, че е някакъв художник.

— Нарисувал е серия картини за Националния тръст. — Веднага си ги представи — пламенни, дълбоко емоционални сцени, които я преследваха дълго след като се бе отдалечила от тях. — Имам късмет, че се съгласи да бъде мой учител.

— Това ли е най-доброто предложение, което си получила през цялото лято?

— Да, засега. — Тя изпусна скицника си. „Ама че съм непохватна“ — помисли си.

Двамата със Сам посегнаха към него и ръцете им се докоснаха. Той се изсмя непринудено и задържа ръката й в своята.

Смехът на Сам Макфий. Усещането от ръката му, която я докосна. Това бяха първите неща, които бе обикнала у него. През последвалите години това бяха и нещата, които си спомняше по-ярко и по-често, отколкото й се искаше.

Никога да не се беше връщала. Как щеше да понесе красотата на това място с чистата му светлина, пронизващия студ, а сега и Сам Макфий? Стискайки зъби, тя влезе в голямата къща. Припомни си първото си идване тук, колко величествено и стабилно й се бе сторило всичко. Тогава имаше собствена стая на горния етаж. Сега двамата с Коуди бяха настанени в една къща за гости. Гевин смяташе, че момчето ще се чувства по-удобно, ако има собствено пространство.

— Ей сега идвам — извика баща й някъде от горния етаж. — Сипи си питие.

Тя прекоси дневната — триизмерна реклама на Ралф Лорен — и мина зад бара. Откри тежка кристална чаша и си сипа малко лед от фризера. Докато разглеждаше бутилките с екзотични скъпи напитки и различни марки уиски, тя се опитваше да въведе някакъв ред в мислите си.

Имаше склонност да подрежда нещата, да поставя всичко в различни отделения. Ето тук, в тази кутия — тревогите за Коуди. Прекарваше доста време да ги преравя, без никога да стига до дъното, защото всеки ден той й предоставяше ново предизвикателство — от молбата да си направи пиърсинг на веждата до искането да му позволи да отиде на рок концерт с преспиване.

В друга кутия — работата. В агенцията я харесваха, защото изпълняваше задълженията си добре и клиентите бяха доволни. Тази пролет щеше да стане пълноправен партньор и щеше да печели повече пари, отколкото някога бе мечтала. Останалите съдружници живееха в страх, че ще ги напусне заради по-доходоносно предложение от по-голяма фирма и ще отведе клиентите със себе си. Но защо да отиде другаде? За да рисува по-големи и по-доходоносни реклами за торове и дамски превръзки?

В друга кутия — Брад. След три години, прекарани заедно, все още се намираха там, откъдето бяха тръгнали. Купиха си съседни къщи в модерен сиатълски жилищен комплекс, а верандите им бяха разделени от стена, изградена от кедрови дъски. Бяха социално съвместими. Сексуално съвместими. Финансово съвместими. Но не и по отношение на Коуди, защото той и Брад не се разбираха.

Имаше и няколко кутии в ремонт. Баща й, чийто живот зависеше от това да му даде единия си бъбрек, заемаше доста място в мислите й. През по-голямата част от живота й той я пренебрегваше и едва когато оцеляването му увисна на косъм, се сети да признае съществуването й. Те двамата представляваха златна мина за всеки психоаналитик, мислеше си с горчивина. Да споделят плътта си, един орган, тайнствената сила на живота — каква дяволска символика. А и беше — продължаваше да си повтаря да не го мисли, но не успяваше — гадно. „Ето — каза си Мишел, — аз съм ужасен човек.“ Външно се държеше като майка Тереза, докато страхливката у нея трепереше от ужас от предстоящото изпитание.

А сега и Сам. Мили боже, Сам Макфий.

— Нямам нужда от едно питие — промърмори под носа си тя, докато оглеждаше разнообразието от бутилки. — Имам нужда от програма в дванадесет стъпки.

— Опитай „Букърс“. Преди ми беше любимо.

Тя се завъртя, сепната.

— Татко! Не те чух да слизаш.

Той й намигна. Изглеждаше издокаран в дебелия си кадифен халат и кожени пантофи.

— Стъпвам леко.

Тя послушно си наля „Букърс“ върху натрошения лед. Първата глътка насълзи очите й.

— Това се казва леко питие, тате.

— Хубаво е, а?

Тя се позакашля, усещайки как кехлибарената течност изгори гърлото й.

— Искаш ли и ти?

Той вдигна една ниска чаша за уиски.

— Неизменният ми сок от френско грозде. Отдавна минах на ограничителен режим.

Отдавна. Кога точно се бе разболял? Колко дълго бе страдал, без да има с кого да поговори за случващото се с него? Мишел не го познаваше достатъчно добре, за да попита.

Седяха заедно в мрачната дневна. Тя мислено определи стила й като провинциално — милионерски. Каре в пастелно зелено и бургундско червено, състарен боров материал, масивна каменна камина. Взираше се съсредоточено в пламъците, които подскачаха по една голяма цепеница, и отпиваше от бърбъна си.

— И така, ето ме тук — изрече тя, безнадеждно глупаво.

— Да. Моят ангел на милосърдието.

Тя примигна бързо, смутена от горчивината в гласа му.

— Ядосан ли си ми?

— Божичко, не, скъпа, ядосан съм на света. Ядосан съм, откакто научих проклетата диагноза. Не отговарям на медицинските стандарти за подновяване на разрешителното за пилотиране.

— Съжалявам, татко.

Всички знаеха колко важно бе летенето за него. Рядко минаваше седмица, без да се качи, макар и за кратко, в любимия си самолет. Първия път я бе довел в Блу Рок със стария си „Мустанг Р-51“, модифициран така, че да побира две седалки, и някога й харесваше да лети с него.

— Още ли пазиш самолета си?

— Да. Държа го в самолетния парк на община Меридиън. Имам и биплан за каскади. — Вдигна чашата си. — Дори не мога да пийна с отдавна изгубената си дъщеря. Нефрологът ми има някакъв нацистки диетолог, който ме следи денонощно.

— Има ли ефект?

— Да, успя да отложи диализата по-дълго от обичайното. Най-големият враг са протеините — дяволски трудно е да се въздържам от тях. Ако бъбреците се претоварят, това просто ще ускори края ми. Предполагам, че затова съм изпълнен с негодувание. А и защото ми се иска да имах достатъчно кураж да се застрелям, вместо да приема проклетия орган от собственото си дете.

— Престани. — Мишел започваше да се тревожи и се опитваше да не го показва. — Вече се разбрахме, че това е правилното решение.

Той потъна в мълчание, взирайки се в камината. Пламъците осветяваха знаменития му профил. Все още излъчваше онази харизма, която го бе направила обична икона в света на киното и чужд човек за семейството му. След известно време въздъхна тежко.

— Както и да е… — чукна чашата си в нейната. — Добре дошла у дома, отдавна изгубена дъще.

— Никога не съм се губила, татко.

— Но твърде дълго странеше от мен.

— Трябваше да ме поканиш да се върна.

— Не смятах, че ще искаш. — Разтри страните си, без да губи обичайната си привлекателност. Божичко, този човек беше андроид. Дориан Грей, но по-широкоплещест. Сякаш никога не остаряваше. Дори болен и побелял изглеждаше загорял и във форма, зрял, но неподвластен на времето.

— Трябваше да ме помолиш да се върна, татко. Преди да е минало твърде много време и да е станало твърде неловко.

— Какво щеше да отговориш?

Тя се засмя, но не й бе забавно.

— Щях да ти кажа да вървиш на майната си.

— Така си и мислех.

Допиха питиета си и някъде в къщата стенен часовник удари единадесет. Всички онези неща, които премълчаваха — за Коуди, за трансплантацията, а сега и за изненадващата поява на Сам Макфий — висяха като паяжина във въздуха между тях. Защо Гевин не й бе казал, че бащата на детето й е в Кристъл Сити?

Перспективата да се обвиняват взаимно не й се нравеше в този късен час. Без да изрекат и дума, сключиха мълчаливо споразумение да избягват чувствителните теми — поне засега.

Гевин изглеждаше уморен. Плашещо уморен. А в гънките на халата му виждаше нещо…

— Това е торбичка с течността за диализата — обясни той.

Бузите й пламнаха.

— Не исках да любопитствам.

— Не се тревожи. Не ми е останала много гордост, откакто се разболях. — Усмихна се, но в лицето му имаше скованост, която издаваше яда и отчаянието му. — Течността от торбичката преминава през отвор в корема ми. Искаш ли да видиш?

— Татко, моля те!

— Добре, извинявай. Понякога и аз се взирам в нея, като че принадлежи на друг. Не мога да повярвам, че собственото ми тяло ме предава.

Дълго седяха, отпиваха от питиетата си и гледаха огъня, без да си говорят. Тишината натежа. Само в планините през зимата, размишляваше Мишел, тишината имаше това свойство да поглъща всичко.

Внезапно осъзна какво правеха с Гевин. Още едно стълкновение на волята. Кой щеше да си признае пръв, че е уморен? Кой щеше да предприеме първия ход?

Стига толкова игри. Тя се прозя изкусно, протягайки ръце над главата си.

— Този „Букърс“ си свърши работата.

— Май и аз ще се търкулна в сеното. — Гевин се изправи. Беше твърде добър актьор, за да покаже, че е облекчен, но тя го отгатна. — Наспи се, Мишел. Тъй като не те очаквах днес, не съм правил никакви планове.

— Планове?

Той прочисти гърлото си.

— Нали се сещаш… часове за преглед.

— О! — Предстоящата процедура ставаше по-страховито реална за нея с всеки изминал миг. — Може да поговорим за това утре.

— Имаш ли всичко необходимо в къщата за гости?

— Там е чудесно. — Тя се изправи, чувствайки се неловко. Благодаря, че си заредил хладилника. — Зачуди се дали трябва да го целуне за лека нощ. Срамежливо се повдигна на пръсти, целуна го леко по бузата и излезе през входната врата.

Прекоси тихата, озарена от звезди градина. Утре нямаше да може да поспи до късно. Трябваше да закара Коуди на работа у Сам. Трябваше да измисли как да каже на сина си кой е Сам, без да го съсипе, без да съсипе и тримата.