Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Глава 12

Докато се приближаваха към Кристъл Сити Гевин се бе вторачил право напред, стиснал челюсти и отпуснал ръце върху волана. Въпреки това Мишел можеше да прецени — във вида му имаше някакво едва доловимо смущение, — че срещата в болницата го бе разтърсила. Понеделник, 6:45. Вероятно бе плашещо да знае точния ден и час на трансплантацията.

Поне за нея беше така.

— Добре ли си? — попита тя.

— В момента съм в последен стадий на бъбречна недостатъчност — отвърна той. — Колко добре мога да бъда?

— Съжалявам. Ще ми се да знаех какво да кажа.

— Не е нужно да се извиняваш за каквото и да било. — Той стисна волана с ръце. — Аз съм лош баща, бях такъв от първия ден. Болестта ми ме прави още по-лош.

— Не зная. — Опитваше се да звучи бодро. — Един истински вярващ човек би казал, че вселената е намерила начин да ни събере отново.

— Ти такава ли си, Мишел?

Тя се взираше през прозореца. Снегът край магистралата беше сив и измъчен.

— Преди бях.

Той прикова очи в пътя.

— Когато майка ти ми каза, че е бременна, аз се паникьосах. Тъкмо започвах кариерата си. Навлизах в най-безмилостния бизнес на света и не смятах, че ще се справя сам, а още по-малко със семейство, за което да се грижа. Непрекъснато си представях, че ще се проваля, ще работя на някоя бензиностанция, опитвайки се да свържа двата края, ще се измъчвам за дреболии и ще направя нещастни всички. Нямах пукната пара, Мишел. Живеех в стая под наем в Студио Сити и ми предстоеше рискована роля.

Думите му прозвучаха като реплики от сценарий.

— Трябва да е бил „Убежище от бурята“. — Този филм го бе превърнал в звезда, любимец на всички.

— Това е доста слабо извинение, но кариерата ми беше всичко по онова време. Мислех, че задълженията на бащата се изчерпват с изпращането на месечния чек и може би с присъствието на специални случаи. Истината е, че никога не съм знаел как да бъда баща и ме беше страх да опитам. Бих дал всичко, за да променя това, Мишел, но не мога. Това е от онези уроци, които изглежда човек никога не научава — не можеш да промениш миналото. — Погледна косо към нея. — Само се надявам да не е твърде късно да поправя нещата.

— Защо изобщо не опита, татко? Не знаеше ли, че си ми нужен? — Изпълненият с мъка въпрос се изтръгна от нея.

— Мишел…

Мобилният му телефон иззвъня, сепна ги и разсея напрежението в колата. Мишел почувства леко раздразнение. За пръв път двамата с баща й започваха да разговарят истински, а сега това. Той го включи на високоговорител.

— Гевин слуша.

— Обажда се Едуард Блис от Лоунпайн.

— С какво мога да ти бъда полезен, Едуард? На високоговорител си.

— Мишел с вас ли е?

— Тук съм. — Като неочаквана сянка по нея пролази тръпка. Наред ли е всичко?

— Мишел, аз съм в болница „Меридиън Каунти“. Момчето ти, той…

— Исусе Христе! — кракът на Гевин натисна газта и колата се стрелна напред, профучавайки по магистралата към града.

— Какво се е случило? — Гърдите й пулсираха от уплаха.

— Ще се оправи — отвърна бързо Едуард. — Един кон го ритна по главата.

— О, господи…

— Случва се понякога… — телефонът изпука и връзката прекъсна.

— Ще стигнем след пет минути — каза Гевин. Сложила ли си си колана?

Мишел кимна. Не можеше да говори, едва успяваше да се държи, докато бързаха към града. Профучаха край железарията, кафенето, сградата на общината и библиотеката. Тя умря хиляди пъти, докато стигне при сина си. Представяше си Коуди, нейното прекрасно момче, изпотрошено и кървящо, с разбита глава, в някакво спешно отделение. Моля те! Моля те! Моля те! Едва намираше думи, с които да се моли.

Спирачките изскърцаха и колата спря пред общинската болница. Сградата с тесни червеникави тухли и малки прозорци имаше козирка, която се простираше над входа за спешни случаи. Тя изскочи навън, влачейки чантата си. Автоматичните врати изсъскаха и се отвориха. Едва успя да си поеме дъх, втурвайки се към регистратурата.

— Коуди Търнър. — Буцата от ужаса в гърдите й предизвикваше болка. — Той ми е син. Бил е ритнат по главата…

— … от кобилата на Сам Макфий — довърши сестрата. — Стаята за прегледи със завесите, госпожо. — Вдигна приемният лист. — А сега, ако може да получим малко информация…

— По-късно. — Затича се надолу по коридора. Линолеум в земни тонове, зелени плочки по стените, широки врати с матирани стъкла — всички болници ли бяха еднакви? В стаята за прегледи имаше сестра, която държеше табла с инструменти.

— Вие ли сте майката?

Майката. Изречено по този начин, звучеше с голяма тежест, така ужасяващо. Тя изпъна раменете си и се насили да се окопити.

— Да, аз съм.

Сестрата, на чиято табелка се четеше името Алис О’Браян, кимна към завеса със синьо-зеленикав цвят около легло на колела. В долния му край се показваха сини дънки, напъхани в гумени ботуши. Дочу тих мъжки глас да казва нещо неразбираемо.

— Докторът е при него — каза сестра О’Браян.

Мишел дръпна завесата.

— Коуди?

— Здравей, мамо. — Гласът му беше слаб. Част от главата му бе покрита от лепенка с цвета на кожата. В косата му имаше ръждиви кървави петна. Лицето му беше синкаво. Дрехите му бяха мокри, изцапани с кръв и някаква белезникава слуз. Искаше да го докосне, да го прегърне, да изкрещи от облекчение, че е в съзнание.

Другият човек в отделението беше Сам Макфий.

— Сам? Къде е докторът?

Тогава забеляза как беше облечен. Зелена престилка и чифт очила с лампичка. Хирургически ръкавици.

Мишел примигна бързо, смутена.

— Мамо, Сам е докторът — промълви Коуди.

— Какъв е? — Взираше се в Сам. — Какъв си?

— Докторът. — Сам изви ъгълчето на устата си. — Защо имам чувството, че трябва да се извиня за това?

— Боже мой! — Отпусна се на един метален въртящ се стол до леглото. Информацията я заливаше твърде бързо. — Добре, само ми разкажи за Коуди. Изглежда ужасно. Ще се…

— Има травма на главата, Мишел. И е късметлия — изглежда, че не е сериозна. — Гласът му беше нежен. — Останалото по него е от кобилата.

Сестрата пристигна с нова табла и я постави на масичка на колелца до Сам. Влезе и служителката от регистратурата.

— Госпожо, трябва да подпишете това.

— Какво представлява?

— Формуляр за информирано съгласие.

Тя взе поставката с клипс и вдигна поглед към Сам. Изглеждаше й непознат с престилката и оборудването на главата, висок и загадъчен, висш жрец на някаква извънземна нация.

— За какво давам съгласие?

— За лечение. В този случай означава, че ме упълномощаваш да почистя и зашия раната на главата му.

— Не искам никакви шевове, човече. — Устните на Коуди бяха съвсем сини, в пълен контраст с бледността на лицето му.

— Първо ще притъпим чувствителността в тази област. По-лесно е, отколкото да идеш на зъболекар — каза Сам.

Мишел драсна подписа си в долната част на листа. На следващата страница бързо отговори на поредица от въпроси за предишни заболявания на Коуди, алергии, реакции към лекарства — все отрицателно. Следващият формуляр беше написан с дребен шрифт.

— А това какво е?

— Документите за приемане в болницата — отговори служителката от регистратурата.

— Искам да го задържа до утре — обясни Сам. — Има петнадесет точки от скалата за неврологични изследвания — това означава, че е добре. Скенерът показа лек кръвоизлив, така че вероятно единственото необходимо лечение е наблюдение за кратък период. По-късно ще направим рутинни изследвания, но не очаквам да възникнат усложнения.

Ръката й силно трепереше, докато се подписваше. Чу да влиза баща й.

— Здравей, Сам — поздрави той.

— Гевин. — Сам не вдигна очи от Коуди.

Гевин седна на един пластмасов стол до вратата. За момент Мишел бе обзета от призрачното чувство, че всичко е нереално. Ето я, заобиколена от баща си, сина си и бащата на Коуди, в ситуация, излязла от някой кошмар.

Всяко нещо по реда си. Трябваше да се насили да се концентрира върху нещата едно по едно.

— Разкажи ми какво се случи.

— Коуди помагаше в израждането на една кобила — каза Сам. — И се справяше чудесно. Щипци — изрече той към сестрата и започна да подръпва ръбовете на превръзката. — Помагаше на Силвия да роди прекрасно малко жребче. Това е добрата новина. Би ли подържала тази клампа, Алис? Лошата новина е — продължи той, — че кобилата стана малко неспокойна след раждането и започна да рита. — Хвърли лепенката и разкри обезпокояващо, криво разкъсване. Кожата зееше отворена, а отдолу се показваше подгизнала в кръв тъкан. — Дишай през носа, Мишел. Гледката не е красива.

Тя придърпа стола към леглото. Ръката на Коуди пропълзя изпод синьото хартиено покривало и тя я хвана, стискайки я силно. Пръстите му бяха леденостудени.

— Няма нищо, мое мило момче — прошепна тя, вече успокоена, въпреки че съзнаваше, че по-късно ще се срине. — Само стой съвсем неподвижно.

Той преглътна, а страните и врата му бяха пребледнели. Поне този път не се намръщи презрително от отвращение, когато го нарече със старото гальовно обръщение.

Сам и сестрата почистиха раната. Някак си Мишел поддържаше умерен стоицизъм, въпреки че голямото запретнато парче кожа и обилното кървене я ужасяваха. Раната имаше формата на отвесен полумесец. Тя седеше, хипнотизирана от ръцете на Сам, отбелязвайки със странно, ужасено възхищение колко умело и деликатно работеха те, колко чувствителни бяха.

Пълната му съсредоточеност в работата я успокояваше и същевременно я плашеше. Като камък, който се поклаща от течението на поточе, прозрението се въртеше в съзнанието й. Сам бе станал лекар. Лекар.

Обзе я неприятно чувство. Тя не искаше да го изпитва, не искаше да мисли за това, но съзнаваше, че бе убедила себе си, че Сам никога нямаше да стане нещо повече от родео състезател. Така бе разсъждавала през изминалите седемнадесет години. Това беше извинението, което си даваше, за да не преобърне небето и земята, за да го открие. Беше си втълпила, че ще бъде неудачник, ще се движи по течението и едва ли щеше да бъде подходящ баща за Коуди.

А сега виждаше, че е запазил мечтата си и я е преследвал дълго, след като тя бе изоставила своята.

„Не ми позволявай да бъда толкова дребнава“ — помисли си тя. — „Не ми позволявай да негодувам, срещу това.“

Коуди я спаси от собствените й мисли. Сестрата включи бръмчаща машинка за подстригване. Изненадано и уплашено, момчето стисна ръката на майка си. Заля я мощна вълна на обич. Сам бе осъществил мечтата си, но Мишел бе станала майка на Коуди и не можеше да има никакво сравнение.

— Мамо — изрече задъхано момчето.

Тя се усмихна насила.

— От месеци ти натяквам да се подстрижеш прилично. Защо не сега?

Не можеше да бъде сигурна, но докато сестра О’Браян подстригваше косата му, устата на Сам помръдна и малко оставаше да се усмихне.

Не биваше да се изненадва, че действително е станал лекар. Беше логично, след начина, по който го бе отгледала майка му. Искаше му се да направи хората по-добри.

Служителката от регистратурата донесе чаша вода на Гевин. Мишел беше забравила, че той е там. Силната светлина от тавана подчертаваше бръчките от умора около очите му.

— Татко, трябва да си отидеш вкъщи. Денят беше дълъг.

— Ще остана.

— Не, наистина. Последното, което ми е нужно, е и двамата да сте на легло. Ще се чувствам много по-добре, ако се прибереш. Ще ти се обадя.

— Оставам — каза той с дълбокия си школуван глас.

Той е знаел. През цялото време е знаел, че бащата на сина й е лекар и живее в Кристъл Сити, а не си бе направил труда да й каже.

— По дяволите! Изнервяш ме, като седиш тук и чакаш. Моля те, татко…

— Аз ще откарам Мишел до вкъщи, когато приключим — намеси се Сам с нотка на нетърпение в гласа. Имаше право да го прояви. Трябваше да се съсредоточи, а не да посредничи при семейни разпри.

Гевин се поколеба, после кимна и се изправи. Отиде до леглото и стисна рамото на Коуди.

— Да се пазиш, чуваш ли?

Освен първото им ръкостискане, това беше единственият път, когато го бе виждала да докосва сина й.

— Да — отвърна Коуди. — Довиждане.

— Сега ще ти сложим упойка — каза Сам. Сестра О’Браян довърши подстригването, а после сложи покривало и дезинфекцира раната.

Заради покривалото Мишел вече не можеше да види лицето му. Умен ход, отсъди тя, щом видя иглата, която Сам щеше да използва.

— Ще те заболи леко — предупреди той, откровено, но не тревожещо. — Ще усетиш убождане и вероятно очите ти ще се насълзят.

Много готино, помисли си Мишел. Да предостави на момчето извинение да заплаче, ако му се прииска.

Коуди отново я стисна за ръката. Тя му отвърна. Сам инжектира ксилокаин на няколко места, после остави спринцовката настрана.

— Добре, имаме няколко минути да си поговорим — каза той. — Трябва да дадем време на упойката да подейства.

Мишел преглътна, а буцата в гърлото й беше все още болезнена.

— Ами говори.

— Разкъсването е голямо. — Без да докосва момчето, той проследи извивката с пръста си. — Коуди и кобилата бяха много близо. Можеше и да е по-зле, но Едуард й махна подковите предишната вечер, защото знаехме, че раждането наближава. Така че щетите са по-малки, отколкото можеха да бъдат.

Мишел помисли за странната и все пак позната миризма по влажните дрехи на Коуди. Тя беше мускусна, леко сладникава. Миризмата на раждането. Синът й бе пропит от нея.

Сам отново посочи раната.

— Виждаш ли как се спуска надолу към слепоочието му?

Тя кимна, мислейки колко деликатна изглежда мрежата от миниатюрни капиляри. Колко уязвима. От гърдите й се надигна ужасът, но вярна на себе си, тя го сдържа.

— Това означава, че ще шия и в областта на лицето, ето тук.

Имаше около два сантиметра между веждата и линията на косата му. Там раната изпъкваше, а плътта беше кафеникава на цвят, заради дезинфектанта.

— Е, аз не съм пластичен хирург — продължи той. — Обикновено насочвам подобни случаи към специалист.

— Но този е необичаен?

— Донякъде. Склонен съм да го направя сам, тук и сега. Мога да направя множество мънички шевове — имам опит от времето на клиничните дежурства при един специалист в Юкатан.

Юкатан? Странно беше да мисли за всичките места, на които Сам бе ходил, за всички неща, които бе правил през годините, в които бяха разделени. Той бе заминал за Юкатан, докато тя бе отглеждала сина им.

— Вероятно ще остане белег — довърши той.

— А има ли друг вариант? — попита Мишел.

— Мога да сложа клампа и след това да го отведеш в Мисула. Там има страхотен специалист по лицева хирургия.

— А пластичният хирург няма да иска да дойде тук?

Сам се поколеба.

— Не и този.

— Значи искаш да взема решение.

Сам я гледа дълго. Тя се питаше какво минава през главата му, как се чувстваше, когато раненият му син лежи тук, а той няма думата за лечението му. Помисли за всички ситуации, когато тя трябваше да решава за Коуди, а й се искаше да има някого, с когото да го обсъди. Беше се чувствала така самотна в онези случаи.

— Представих ти възможностите, Мишел.

— Не искам да зная възможностите. Искам да зная как да постъпя.

— Има големи шансове пътуването до Мисула да не му навреди сериозно…

— Престани да се държиш като… лекар. Искам да ми кажеш кое е правилното решение…

— Просто заший проклетата рана. — Изпод покривалото излезе тих раздразнен глас.

И двамата със Сам сведоха очи към Коуди.

— Наистина ли? — попита тя.

— Да. Искам да приключим с това. Пътуването до Мисула не ми звучи приятно.

— Колко голям ще е белегът? — попита тя Сам.

— Нали виждаш къде ще е? Тъничка линия. Отначало червена, а после ще избледнее до бяло.

По тялото й премина тръпка. Да, това беше нещастен случай, но Коуди щеше да бъде белязан от него, и то за цял живот. Никога нямаше да бъде същият.

— Давай — нещастно каза момчето.

— Добре. — Гласът й беше нежен. — Хайде направи го, Сам.

За няколко мига той остана напълно неподвижен. Не помръдваше, въпреки че тя усещаше как над него се спуска странно спокойствие.

Верен на думата си, той направи миниатюрни шевове, като работеше с иглата и с толкова тънка копринена нишка, че тя трябваше да примижи, за да я види. По време на процедурата Мишел седеше и държеше момчето за ръка, докато то лежеше безмълвно и неподвижно.

Въпреки че Сам твърдеше, че не е специалист, едно нещо Мишел можеше да каже със сигурност. Беше добър лекар. Работеше спокойно със сестрата. Двамата с нея се разбираха, сякаш се познаваха отдавна. От време на време влизаше служителката от рецепцията и той отговаряше на въпросите й, без дори да вдигне поглед или да наруши концентрацията си. Ръцете му се движеха в прецизен, хипнотизиращ ритъм.

През цялото време Коуди лежеше неподвижен и учудващо спокоен, хванал ръката на Мишел.

Когато Сам най-сетне приключи, тя реши да изрече онова, което си мислеше.

— Предполагам, че това означава, че знаеш за баща ми.

— Аз съм общопрактикуващ лекар.

— Но знаеш за заболяването му.

— Партньорът ми, Карл Шенк, е личният му лекар. Гевин не ти ли каза?

— Успявам да запомня само нефролозите и хирурзите.

Сам направи възел.

— В Мисула получава добри грижи.

— Ще получи и единия ми бъбрек.

За миг той се поколеба, после направи още един шев.

— Това е много важно, Мишел. Предполагах, че ще го одобрят за трансплантация.

— Откъде знаеше?

Без дори да вдигне поглед, той сякаш долови отбранителното й отношение.

— Недей да се ежиш срещу мен. Общото състояние на Гевин е отлично. Непушач, не страда от диабет. Физиологически не би могъл да бъде по-добър кандидат. Само това имах предвид. Никой сред познатите ми лекари не би използвал славата на баща ти, за да го превърне в рекламно лице на трансплантациите.

Свали покривалото. Коуди изглеждаше блед, но спокоен, с натежали клепачи.

— Добре ли си, каубой? — попита Сам.

— Предполагам. — Отдръпна ръката си от Мишел. Изглеждаше смутен, че я е държал през цялото време.

Сам насочи фенерче с размерите на химикалка първо към едното, а после и към другото му око.

— Нали няма да ме ритнеш по главата, както постъпи последната ти пациентка, а?

— Ще реша, след като видя шевовете.

Мишел харесваше свободното държание на Сам с момчето. Познаваше го едва от два дни, и все пак маниерите му бяха открити и естествени. Понякога й се искаше Брад да…

Алис, сестрата, му поднесе малко огледало.

Сам се ухили.

— Хвърли един поглед, Франкенщайн.

Коуди се намръщи.

— Хубава прическа.

— Можеш да накараш Хазлет да я оправи. Той е местният бръснар и при повикване идва в болницата. А може и да изчакаш, докато те изпишем — предложи Сам.

— Ей — извика Коуди. — Трябва ли да остана?

Погледът на баща му беше твърд.

— Да. Само за през нощта, разбра ли?

Мишел изучаваше изпълненото му със съмнение лице, после и това на Сам. Мили боже, помисли си тя, колко си приличат! Сходството бе толкова явно сега, когато дългата коса на Коуди беше отрязана. Изглеждаше почти напълно като баща си от времето, когато той бе представлявал всичко на света за нея.

Тя се изправи бързо.

— Ще остана с него.

— О, не, мамо — възрази Коуди. — Мога да преживея сам една нощ в болницата.

Тя го потупа по крака. Отново почувства мрачната пустота от загубата, като че малкото й момченце беше изчезнало пред очите й.

— За мен тя ще е много по-тежка, отколкото за теб.

— Не се тревожи за мен, мамо.

— Винаги ще се тревожа за теб. — Буцата в гърлото й набъбна. — Благодаря ти, че ме държа за ръката през цялото време.

Той изкриви ъгълчето на устата си в усмивка. Мимика на Сам.

— Да, мамо.