Сюзън Уигс
Завръщане у дома (2)

Глава 2

Сам Макфий се взираше през прозореца към вълнистата повърхност на снега по хълмовете зад къщата. Въпреки че гледката бе позната, той се позабави, докато наблюдаваше как последната светлина на деня яздеше на гърба на назъбените планини. Картината вдъхваше спокойствие в гърдите му. На младини бе носил у себе си представата за нея, независимо къде отиваше, от Калгари до Козумел, и когато дойде време да реши къде е домът му, не му се наложи да търси другаде, освен сред тези хълмове.

Намести шапката си и размърда пръстите си в ръкавиците. Изправи се и дръпна назад крака си, после тупна с крак, за да намести ботуша си, характерен жест, уловен дузина пъти от фотографите на родеото.

Сам беше твърдоглав единак, който не зависеше от никого, но понякога самотата го измъчваше. Понякога му се искаше да има някого, с когото да сподели тези моменти; някой, когото можеше да хване за ръка и да му каже: „Виж хълмовете тази вечер. Виж всичките тези цветове“. След толкова дълга самота не би трябвало да има значение, но от време на време, особено в часовете между здрачаването и нощта, имаше нужда.

Угаси повечето лампи в къщата и остави да свети само една на верандата.

Ботушите му хрущяха по замръзналата алея, когато излезе да приключи с товаренето на караваната си — седлото, хамути, въже, одеяла, мехлем „Йелоу Ароу“, резервен чифт ръкавици. Тези неща бяха свещени за него и той ги извършваше сякаш изпълняваше религиозен ритуал. Те бяха парадната униформа на нещо, за което дори не можеше да мисли като за спорт. Родеото. Втората му любов.

Студеният въздух прониза дробовете му, докато прекосяваше двора към общата спалня, ниска дървена постройка, която предишните собственици бяха преустроили в къща за гости. Сега там живееше партньорът на Сам в коневъдното ранчо. Потропа на вратата, а след това я отвори.

— Хей, Едуард, готов ли си?

— Идвам, идвам. Задръж малко.

— Конете ми вече са качени в караваната, и то не благодарение на теб, приятел.

— Ами, да, но бях зает — обади се Едуард от задната спалня.

— Диего приготви ли конюшните? — Сам затвори врата след себе си да задържи топлината от печката на дърва.

— Диего замина. Намерил си работа в един ресторант в Биг Маунтин.

— По дяволите. Това е вторият помощник в конюшните, когото губим този месец.

— Нужен ти е роб — отвърна Едуард.

— Доколкото ми е известно, робовладелството е противозаконно.

— В това общество — отговори Едуард — ги наричаме деца.

— Да, но по една случайност не ми се намират под ръка. — Сам не си позволи да се замисли над забележката. — Май ще се обадя на Бил Мийчъм да видя дали някое от момчетата му няма да иска да поработи тук всеки ден след училище.

Едуард Блис излезе в коридора, натоварен с няколко сгънати одеяла. Партньорът на Сам бе висок около метър и шестдесет, наполовина индианец от племето на салишите и стопроцентова напаст.

— Какви са тези одеяла? — попита Сам.

— Изтъка ги Руби Лайтнинг. Помоли ме да ги изложа за продажба до масата със сладкишите.

Качиха се на стария камион додж, потръпвайки от студените седалки. Двигателят се закашля протестиращо, а след това заработи с гръм от изгорели газове. Сам включи на скорост и потегли по чакълената алея. Залезът сякаш обшиваше върховете на планината Мишън с огнено оранжев конец. Подножията на пасищата се губеха в лилави сенки. Пейзажът изглеждаше мрачен и студен, с особена красота, която малцина биха оценили.

Той следваше тъмната линия на шосето, като поглеждаше в страничните огледала към караваната. Рио и Зевс вероятно дремеха. Едрите коне бяха свикнали с рутинното товарене, шофиране, а след това чакане в конюшните преди светкавичната езда, от която в миналите дни зависеше дали Сам ще яде тази седмица.

— Е, как я кара Руби напоследък? — попита той.

Едуард си взе дъвка и предложи пакетчето на Сам.

— Трябва да й се обадиш и да я попиташ.

Сам сгъна лентичката дъвка на две и я постави в устата си.

— Може и да го направя. Добре ли е?

— Можеш да я питаш и това.

Учителка по английски в местната гимназия, Руби Лайтнинг бе също самотна майка и активистка в управлението на племето кутенай. Беше невзрачна, земна и достъпна, живееше в дървена къща на четвърт миля надолу по пътя. В миналото си бяха прекарвали приятно и забавно, и биха могли да продължат да го правят, ако бе имал желание.

Сам просто бе престанал да й се обажда. Не се гордееше с начина, по който се увличаше и отдръпваше от връзките. Веднъж бе опитал брака и бе открил, че не му пасва — като ботуши, които му стягат. Не му трябваше психоаналитик, за да му обясни връзката между провалените му връзки и скапаното детство.

— А дъщеря й как е? — почуди се на глас Сам.

— Моли ще участва в надпрепускването около варели в категория до шестнадесет години.

— Без майтап. — Като че ли едва вчера се бе запознал с малката Моли Лайтнинг, тъмнокосо сираче, напълно отдадено на старото уелско пони, за което Руби бе направила бартер със Сам. Сега Моли бе почти пораснала, слаба и гъвкава като камшик, и вероятно коридорите на гимназията в Кристъл Сити бяха посипани с разбити от нея сърца. Господи, кога се изтърколиха годините?

Като най-добрите коне, които Сам бе познавал, момичето носеше огън в сърцето си. Освен това имаше и страхотна майка, доколкото си спомняше.

Да, може би щеше да звънне на Руби.

— Колко иска за тези одеяла? — попита той. Руби беше отлична тъкачка, която използваше местна вълна от Монтана и традиционни индиански мотиви в моделите си.

— По петдесет долара парчето — каза Едуард. — Искаш ли едно?

Сам се ухили, докато завиваше към паркинга на арената.

— Ако тази вечер спечеля наградата, ще ги купя всичките.

— Значи смяташ, че със стария Рио ще победите, а, каубой? — В усмивката на Едуард проблесна златен зъб.

— Ей, ама ние винаги печелим. — Това беше лъжа и двамата го знаеха. Но беше време, когато Сам наистина доминираше в състезанията с ласо. Преди една спечелена надпревара му носеше 22 000 долара, а понякога и повече. Повечето каубои харчеха наградите си за обковани със сребро седла и шикозна екипировка. Сам бе използвал своите за съвсем различни цели — цели, които го бяха откъснали от другите звезди на родеото и го бяха превърнали в нещо като особняк в бранша.

След като стана национален шампион, специализираните издания се развихриха около него, като акцентираха върху нетрадиционния му избор. Документираха зашеметяващия му стил, вродената грация в спорта. Оповестиха солидните му печалби. Лепнаха физиономията му по календари. В продължение на няколко сезона той бе златното момче на родеото, каубоят с планове за кариера.

Онова, което репортерите не бяха документирали, бе ужасната самота. Мъчителната досада. Болката и нараняванията, които бяха толкова дълбоки, че го караха да се чувства по-стар от скалите. Живееше като единак, пътуваше от шоу на шоу в раздрънкан камион, влачещ караваната с коня, в преследване на скапани, изтървани бикове. Но перспективата за още едно надбягване, още една гонитба, го крепеше през най-тежките периоди в живота му.

— Хубаво возило — отбеляза Едуард, когато Сам мина покрай бял форд 350, в комплект с чисто бяла каравана, дълга най-малко десет метра. Отстрани имаше идеален поръчков надпис и познатото лого в индигов цвят: РАНЧО БЛУ РОК.

— Гевин Слейд трябва да си е купил още една нова играчка — каза Сам. Някога мразеше всичко, което Слейд притежаваше или представляваше. Но това бе много отдавна.

Напоследък целият град загрижено шушукаше за Гевин. Хвърлените пари за скъпа екипировка нямаше да оправят онова, което не бе наред. Но беше дяволски сигурно, че не е работа на Сам да му го казва.

Едуард забеляза групичка жени на входа на залата.

— Е, хайде побързай и паркирай вече. Имам среща с едни хора. Въпреки осанката си на петле, Едуард Блис беше любимец на жените. Обърна страничното огледало към себе си, извади флакона „Стетсън“ и провери косата си. Във флиртуването влагаше също толкова усилия, колкото в работата в ранчото.

Сам върна огледалото на мястото му и насочи камиона към обичайното му място за паркиране в северния край на арената.

— По дяволите — възкликна той, като свали стъклото и изплю дъвката си.

— Какво има? — попита Едуард.

Сам изгледа ядно последен модел рейндж роувър с вашингтонска регистрация.

— Някакъв идиот е паркирал на мястото ми.