Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Глава 20

Когато се втурна отново в къщата, тя дръпна завесата в кухнята, за да зърне Сам за последен път. Студената бяла усмивка на луната хвърляше лъч светлина над него и Мишел вдигна ръка да му помаха за довиждане. Смутена, че е била забелязана, тя спусна пердето и се облегна на плота. Цялата трепереше. Трепереше от спомените, от желание и най-вече от страх. Сам Макфий бе част от миналото й, от което се бе отдалечила много, и не биваше да показва такава експлозивна реакция към него. Но той бе така дълбоко свързан с важните за нея неща — Коуди, изкуството й, Монтана и Гевин, — че се чувстваше едновременно неконтролируемо привлечена и уплашена от него.

Нагледа Коуди и откри, че вратата на стаята му е здраво затворена. Свари си чаша чай с две пакетчета, за да е по-силен, и когато седна на дивана, ръката й се пресегна към телефона.

След две иззвънявания започна да потропва с крак от нетърпение. Той вдигна на четвъртото.

— Брад Ловел.

— Аз съм.

— Здравей, скъпа. — Звучеше топло и приятно.

Тя се усмихна, вътрешно облекчена.

— Какво правиш? Зает ли си?

— Преглеждам едни документи. Изглежда ще можем да си позволим апартамент в Кауай.

— Брад?

— Да, скъпа?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво, предпочиташ да намериш друг в Мауи ли?

— Не, нищо подобно. — Боже! Откъде е добил впечатлението, че изобщо иска апартамент в Хаваи?

— Тогава какво, Мишел?

Тя отпи от чая си.

— Става дума за Коуди.

— По дяволите! Да не би да е загазил вече?

Подразни я, че Брад предполагаше, че момчето се е забъркало в неприятности. Още повече я дразнеше, че в общи линии беше прав.

— Е, има неприятности… и неприятности.

— Искаш ли да ми разкажеш или ще си играем на „Двадесет въпроса“?

Отпи още една глътка, после остави чашата си.

— Става дума за мъжа, който… за баща му.

— Каубоят.

— Да. Ъ, сега живее в Кристъл Сити. Онази вечер… го срещнах случайно. — Взе бързо решение да не му обяснява подробностите.

— А той позна ли те?

Беше леко обидена от намека.

— Да. И не му отне много време да събере две и две и да се досети за Коуди.

Мълчание.

— Брад?

— Чакам да заявиш, че ще разкажеш всичко това в шоуто на Опра.

Тя не успя да сдържи усмивката си.

— Така. Както и да е, ние… Тази вечер казах на Коуди. Не беше въодушевен, но мисля, че свиква с идеята.

— Ами ти, Мишел? Развълнувана ли си?

Усети пристъп на вина, защото искаше да може да каже, че срещата със Сам не означава нищо за нея. Че не изпитва нищо.

— Бях шокирана. Изненадана. Никога не съм мислила, че ще го видя отново. Но се оказа, че е подредил добре живота си, станал е лекар и е партньор в конеразвъдно ранчо на около десет мили оттук. Казва се Сам Макфий.

— Смяташ ли, че иска нещо от теб?

Помисли си за начина, по който Сам я бе докоснал и й бе пожелал лека нощ. Полазиха я тръпки.

— Какво… например?

— Например право да вижда сина си или нещо такова.

Почувства ужасно вледеняване в основата на тила.

— Нямам представа. Всичко се случи много бързо. Не ме е молил за нищо. — Все още. Но тази вечер бе видяла въпроса в очите му.

— Е, ако си въобрази, че да се прави на баща е много забавно, напомни му колко са се вдигнали таксите за колежа.

— Не става дума за пари.

— Миличка, всичко е свързано с парите.

— Не и това. Ще оставя Коуди да свикне с идеята и… ще видя какво ще стане. О, боже, Брад, ами ако поиска да бъде с баща си повече, отколкото с мен? — Мишел изля страха си в слушалката.

— Защо му е да иска такова нещо? — Брад звучеше искрено озадачен. — Виж, не се тревожи. Ти си добра с момчето. Той те обича. Просто в момента минава през труден период, като всяко дете. — Брад лесно смени темата и тя му позволи, поне веднъж благодарна, че размишлява за предимствата на Кауай пред Мауи.

Разговорът я остави със смътно, неизказано чувство на неудовлетвореност. „Защо не може Брад да е така решителен за нас, както за ваканционните имоти?“ — питаше се тя.

Неспокойна, тя допи чая си и си направи още една чаша. Съзнаваше, че кофеинът ще я държи будна, но не я бе грижа. Дълго се взира в снимката на майка си в малката рамка, която носеше навсякъде в куфарчето си. Шарън Търнър бе издокарана в рокля на Диор, със съвършена прическа и грим и отправяше въздушна целувка на някого зад камерата. „Липсваш ми, мамо“ — прошепна Мишел. „Точно сега много ми се иска да чуя гласа ти.“ Забарабани с ръце по телефона. Знаеше на кого ще се обади. Знаеше, че вероятно ще съжалява, но въпреки това щеше да го направи. Набра номера и зачака.

На третото позвъняване един глас отговори:

— Ало?

— Натали, съжалявам, че се обаждам толкова късно. Аз съм.

— Мишел! — тя изпищя с неподправено задоволство.

— Заета ли си? — попита, въпреки че каквото и да правеше Натали, тя щеше да го прекъсне, защото бе от този вид приятелки.

— Репетирам една увертюра. Много е вълнуващо. Но ми харесва да пазя къщата ти. Страхотно джакузи. Ами ти, сладурче? Какво става? Как вървят нещата?

Освен на Коуди и Брад, Натали беше единствената, на която бе казала за трансплантацията. Подобни неща не се обсъждат със случайни познати от работата. А и с баща като Гевин Слейд Мишел се бе научила да си мълчи, за да не надушат медиите.

— Готвя се да отида до болницата в събота за още една процедура. Ако се окаже успешна, ще насрочат операцията за понеделник.

— Кога ще пристигне Брад? Ще дойде ли при теб в болницата в Мисула?

Меката кожа изскърца, когато Мишел се размърда на дивана.

— Преди да замина двамата проведохме дълъг разговор за това. Не мога да реша какво искам от него. Може би изобщо не ми е нужно да идва.

— О, за бога! Прекаляваш с това „мога да се справя сама“. Разбира се, че трябва да дойде.

— Ако е тук, ще се тревожа какво прави и мисли, крачейки напред-назад по коридора на някаква болница в непознат град. Ще се побъркам, докато се питам дали с Коуди се разбират. Може би е по-добре да остане в Сиатъл и да го информирам по телефона. Както и да е, той е в готовност. Обеща, че ако реша, че искам да е с мен, ще зареже всичко и ще дойде.

— Брад никога не е зарязвал нищо в живота си. Само прави намеци, че трябва да се разкарам.

Имаше зрънце истина в това. Двамата с Натали се влудяваха взаимно.

— Баща ми и аз сме подготвени. Всичко ще бъде наред.

— Ще спасиш живота му. Вълнувам се само като си помисля за това.

— Не се притеснявай, Натали. Това е просто хирургическа процедура.

— Само? Само? Ни най-малко, сладурче. Зная, че не вярваш в такива неща, Мишел, но е истина. Трябва да помислиш за духовния аспект. Ти даряваш живот на бащата, който го е дал на теб.

— Дарявам един бъбрек на бащата, който ми изпращаше ежемесечен чек.

— Не, чуй, трябва да ме чуеш. — Мишел можеше да си представи как Натали се навежда напред в присъщата й поза „очи в очи“. Чудеше се какъв цвят е косата на приятелката й тази вечер. — Това има по-дълбок смисъл. Не е просто някакъв си ремонт.

— Напротив, Натали. И слава богу, че е, защото това означава, че изобщо е възможно. Ако се изискваха магия и чудеса, щяхме да сме сериозно загазили.

— Добре, поне си помисли. Във физиологично отношение е просто ремонт. Но не бива да отхвърляш възможността с теб да се случи нещо повече. Нещо удивително. Ще се свържеш с баща си на клетъчно ниво.

Мишел се разсмя, опитвайки се да не се залее с чая.

— Да, Нат, тъкмо тази част очаквам с нетърпение.

— Само почакай да видиш. Как се разбирате с баща ти?

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но сме като двама сърдечни непознати. Той е засрамен и се извинява за всичко това. Като че ли е допуснал публичен гаф, като се е разболял. А сега, когато отново сме заедно… — Направи пауза, почувствала леко съжаление. — Нека просто да кажем, че няма връзка на клетъчно ниво.

— Ще има. Обзалагам се, че е пощурял по Коуди.

Този път за малко да се задави.

— Натали — изпъшка в слушалката, — ще ме убиеш.

— Какво? Баща ти не го бе виждал. Трябва да е чудесно да ги събереш заедно.

— Все едно да събереш Джони Деп и Чарлтън Хестън. Коуди се държи ужасно, баща ми не знае как да го възприеме и са на косъм да избухнат.

— О, Мишел. Съжалявам. Нека поговоря с Коуди. — Познаваше го буквално от деня, в който се бе родил. Като неин придружител при раждането, Натали бе тази, която бе прерязала пъпната връв, хлипайки наравно с Мишел. Още тогава, на мига, бе решила, че го обича и любовта й беше непоколебима.

— Той спи. Претърпя малка злополука.

Злополука? Ах, ти, защо не ми каза?

— Не е сериозно. Поряза си главата.

— Как?

— На… подковата на един кон.

— Задръж проклетия телефон, Мишел. Имаш предвид, че е бил ритнат по главата от някой от конете на баща ти?

— Всъщност го ритна един от конете на баща му.

— Мишел! — Можеше да си представи как сега Натали, силно възбудена, крачи напред-назад из дизайнерската й дневна и пищи в слушалката. — Искаш да ми кажеш, че каубоят е там?

Никога не й бе разказвала повече подробности, отколкото на Брад и Коуди.

— Сега живее наблизо.

— Стига бе! Ти знаеше ли, че е там?

— Не, беше пълна изненада. Всъщност е станал лекар.

Мълчание. Абсолютно и смаяно мълчание. Рядко се случваше Натали да замълчи напълно и Мишел се ухили, наслаждавайки се на тази новост.

— Майко мила! — каза тя накрая. — Нека да си изясня. Безименният каубой, който те забремени, се е върнал и сега е уважаван гражданин и доктор?

— Точно така.

— И на баща ти не му е хрумнало да ти каже?

— Ние не си говорехме, Натали.

— Добре, давай към интересната част. Каубоят лекар женен ли е?

— Не.

— Ангажиран?

— Не зная.

— Ако беше, щеше да знаеш. Как реагираха с Коуди, когато им каза?

— Сложно е.

— Хубаво. Идвам.

— Какво?

— Сигурно ще ми отнеме ден и половина с фолксвагена.

— Натали, не можеш…

— Казах, че идвам. — Тресна телефона.

Макар да знаеше, че е безполезно, Мишел няколкократно натисна бутона за повторно набиране, но дочу да се включва очакваната гласова поща.

— Нат, имам достатъчно грижи и без теб — каза тя, знаейки, че приятелката й я игнорира, докато се щураше из градската й къща, хвърляйки неподхождащите си дрехи в плетена чанта с презрамка. Мисля — заговори на записващото устройство, — че някои приятелки са прекалено добри. — Продължи да нарежда в същия дух, опитвайки се да разубеди Натали, но знаеше, че няма смисъл.

Когато затвори, се почувства някак си странно дезориентирана. Радваше се, че Натали ще дойде. Беше смаяна. Не можеше да реши какво изпитва. Но едно бе сигурно. Приятелката й бе от онези хора, за които нямаше тайни. И познаваше Мишел по-добре от всеки друг на света.

Натали щеше да й хвърли само един поглед в присъствието на Сам и щеше да разбере. Натали щеше да разбере, че тя не може да спре да мисли за него, че няма представа какво да прави с него.

Мишел продължаваше да си напомня, че има изграден живот. Имаше Коуди и Брад, и кариерата си. Върху това трябваше да се съсредоточи. А също и върху операцията.

Легна на дивана, затвори очи и внезапно идеите заприиждаха. Част от нея, дръзка и неконтролируема, имаше съвсем ясна представа какво иска да направи със Сам Макфий.