Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сюзан Уигс

Заглавие: Завръщане у дома

Преводач: Таня Михова Гарабедян

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 2014

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-078-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6989

История

  1. — Добавяне

Глава 18

О, по дяволите! С отривисто движение Мишел скъса глупавия пискюл от тъпата възглавничка. После захвърли и двете.

Страните й горяха. Имаше чувството, че цялата изгаря от срам.

„След като те е чукал!“

Думите на Коуди отекваха в стаята. Не можеше да се скрие от тях. Не можеше да заличи болката, която й причиняваха. Вярно, той имаше доста по-сериозни проблеми от употребата на неприлични изрази, но в момента всичките им трудности кристализираха в резкия удар, нанесен от една дума.

Искаше да отиде при него, да седне на леглото му и да му каже, че знае, че разбира какъв шок трябва да е за него това, но въпреки всичко то не променя нищо между тях…

Но не беше вярно. Вече ги променяше. Мишел не можеше да върне старото положение.

Свила крака към гърдите си, тя погледна празния екран на телевизора, после лавиците по стените, пълни със стари романи и джунджурии. Питаше се дали те имаха някакво значение, или са плод на труда на някой дизайнер като Марта Стюарт, аранжирал изсушени цветя в ръждясали конски подкови и стърчащ чадър в стар каубойски ботуш.

Яростната реакция на Коуди бе сринала равновесието между тях. Напоследък се бунтуваше, но гневът му й бе поносим, нямаше нищо общо с този неконтролируем изблик на яростна омраза.

Без да плаче, тя се насили да прецени ситуацията. Да сведе до минимум проблема. Момчето беше шокирано от новината за Сам, но този шок щеше да отшуми и той щеше да дойде на себе си. С Коуди щяха да останат тук за кратко. След това нямаше да се налага да идват повече.

„Просто се отбих да оставя един бъбрек и да спася живота на баща си. След това ще си замина.“

Сам твърдеше, че иска да опознае сина си, но ангажиментът му свършваше в деня, в който бе напуснал града преди седемнадесет години. Единствената причина, поради която бе казала на Коуди, бе чувството, че го мами. Не дължеше нищо на Сам. Нито пък той на нея.

Всъщност, изобщо не биваше да мисли за него.

Вдигна телефона и набра номера на Брад. Той също трябваше да научи. Щеше ли да се разтревожи? Да се почувства заплашен?

В началото на връзката им я бе попитал за бащата на Коуди и тя му бе казала точно същото като на сина си — младежка грешка, не поддържат връзка, няма представа къде е той.

Сега всичко се бе променило.

Сам Макфий беше съвсем истински. Имаше кариера и ранчо, бизнес партньор и уважение в града, който някога го беше изритал в лицето.

Имаше големи нежни ръце и я гледаше по начин, който разливаше топлина на забранени места в тялото й.

Затвори телефона, когато чу да отговаря телефонният асистент на Брад. Той мразеше автоматичните телефонни секретари и затова плащаше на непознати да записват съобщенията му вместо него. Мишел не можеше да си представи да съобщи на непознат какво се бе случило току-що. Какво щеше да му каже? „Предайте на Брад да ми звънне, защото току-що казах на сина си кой е истинският му баща и сега той ме мрази.“

Телефонът иззвъня и я сепна. Грабна го, молейки се да е Брад. Той не беше от онези мъже, които се появяваха, тъкмо когато имаш нужда от тях, но тя продължаваше да се надява, че някой ден ще се промени.

— Ало?

— Мишел, обажда се Сам.

Господи, господи, господи!

— Не искам да говоря с теб точно сега.

— В неподходящ момент ли се обаждам?

— В най-лошия. — Сърцето й биеше силно. Гърлото я болеше от всичко онова, което искаше да му каже.

— Коуди е добре, нали?

— Разбира се, че не е… — Тя млъкна. Сам имаше предвид контузията. — Главата му е наред. Подремна си, хапна и сега е в стаята си.

— Тогава защо твърдеше, че не е добре?

Тя преглътна с усилие. Болеше я, сякаш нещо огромно беше заседнало в гърлото й.

— Казах му за нас. Признах му, че ти си биологическият му баща.

Мълчание. Някъде до него залая куче. Колито. Сутринта, когато беше отишла в ранчото му, бе забелязала, че Сам несъзнателно проявява привързаността си към кучето, галейки главата и ушите му, без дори да се усеща, че го прави. Вероятно и сега се случваше същото.

— Как го прие той? — Попита тихо Сам най-сетне.

— Не е много доволен. След като изрече думата „чукам“ пред майка си, отиде и се затвори в стаята си.

— Идвам при вас.

— Не, Сам, не можеш…

Той прекъсна връзката. Вече не можеше да го спре. Чувстваше се безпомощна. Трябваше ли да каже на Коуди, че Сам идва? Не, можеше да барикадира вратата си или още по-лошо — да избяга някъде.

Залови се да разтреби къщата, занимавайки се с най-тривиални задачи. Чиста кърпа за ръце в банята. Да светне лампата пред входната врата. Минутите се влачеха, а нещата за вършене се изчерпаха. Неспособна да си намери място, тя извади скицника и любимия си молив. Свикнала да си взема работа за вкъщи от офиса, тя не ходеше никъде без скицника си. Въпреки че се бе отказала от рисуването, все още мислеше в образи и никога не знаеше кога ще я споходи идеята за дизайна на някоя реклама.

Моливът й се завъртя и затанцува по листа, а тя усети болезнено чувство, което не бе изпитвала много отдавна. От нервите е, каза си. Това е. А когато видя какво се бе появило на листа, се убеди, че е точно така. Изображението, което беше очертала, бе лишено от оригиналност и душа — лозе, което всички вече бяха виждали върху дузина етикети за вино. То идваше от съзнанието й, а не от сърцето. Идеално за някой от големите й клиенти от винарски изби.

Затвори скицника и го остави на масата. Няколко минути по-късно на вратата се чу потропване. Мишел отиде до стаята на Коуди и каза:

— Сам е тук.

Никакъв отговор. Вероятно си бе пуснал музика на дискмена и бе наместил слушалките над превръзката на главата си.

Сам си свали ботушите до вратата. Поздрави я без усмивка. Просто се взираше с изпитателен поглед, виждайки я по начин, по който никой друг не я бе виждал. Накрая каза:

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Прекарвам страхотна вечер. — Посочи към хладилника. — Да ти предложа ли нещо за пиене?

— В момента не, благодаря. Къде е Коуди?

— В стаята си. — Показа му вратата.

Сам не се поколеба. Това бе първото, което Мишел забеляза. Тя винаги проявяваше несигурност, когато трябваше да се разправя с момчето. Имаше склонност да спира, за да претегли алтернативите, да изрепетира сцената в главата си и тогава да действа предпазливо. Сам веднага се впусна в действие. Разбира се, той имаше много по-малко за губене, отколкото тя. Не можеше да загуби онова, което никога не му бе принадлежало.

Почука на вратата и каза:

— Коуди, Сам е. Майка ти и аз искаме да поговорим с теб.

„Майка ти и аз.“

Мишел никога не бе предполагала, че ще чуе някога тези думи. Фразата предизвика образи и копнежи, които тя не желаеше — партньорство, хармония… мечта, която някога бе хранила.

След миг долетя отговорът на Коуди:

— Нямам какво да кажа на когото и да е от вас.

На този етап тя обикновено го оставяше на мира, за да се поохлади. Но Сам не познаваше неумолимите му настроения. Постави ръка на дръжката на вратата.

— Не си спомням да съм ти предлагал тази възможност. Или ще излезеш, или ще вляза аз. И в двата случая това трябва да стане в следващите пет секунди.

— Иначе какво? Ще ме напляскаш ли?

Сам завъртя топката на вратата и Мишел се изненада, че тя не остана в ръката му. Изглеждаше съвършено спокоен, когато влезе в стаята на Коуди. Тя беше декорирана в пастелни карета и райета, като в скъп хотел. Коуди лежеше на леглото, свил ръце в юмруци, и наблюдаваше Сам с изпълнени с омраза очи.

Мишел застана до вратата и затаи дъх.

— Никога не бих те ударил. — Сам говореше спокойно и тихо, както правеше винаги, когато бе ядосан. Това беше едно от нещата, които Мишел помнеше у него. Колкото по-разгневен беше, толкова по-тихо звучеше. — Никога не бих ударил човек. Но също така не приемам отказ. Така че, защо не станеш и не дойдеш в дневната?

— Може пък да не искам.

Една малка частица от Мишел изпита нездраво задоволство от размяната на реплики. В миналото се налагаше тя да се сблъсква с неподчинението на Коуди. Най-сетне някой друг трябваше да го изпита на свой гръб. Сам стоеше като щит между нея и момчето, приемайки презрението му, като че ли не беше нищо особено.

— Значи искаш да си стоим тук? — Премести куфара на Коуди от пейката за багаж и седна. — Мен ме устройва.

Момчето не каза нищо, но се надигна от леглото, излезе от стаята и се стовари на фотьойла в дневната. Не поглеждаше нито Сам, нито Мишел. Тя беше удивена, че Сам го накара да излезе.

— Тогава аз ще започна. — Сам се отпусна на дивана, а тя го последва, кръстосвайки ръце да се защити несъзнателно.

— Първо, трябва да знаеш нещо, Коуди. Новината за теб е най-важното събитие в живота ми.

Този човек бе шесткратен национален шампион. Беше спасявал човешки живот, израждал бебета, съобщавал бе на хората, че техен близък е починал. И въпреки това мислеше, че това е по-важно.

Коуди се взираше право напред с каменно изражение. Господи, дори сега изглеждаше поразително хубав, като паднал ангел с превързана глава.

— Второ — продължи баща му, — ако още веднъж заговориш на майка си така, ще съжаляваш, че си ме открил.

Коуди се обърна към нея с презрение, врязано в линиите покрай устата му.

— Страхотно, мамо. Вече започна да му разказваш интимни неща.

— Не те виня, че искаш да си остане между вас. И аз щях да се срамувам, ако съм казал нещо подобно на жената, която ме е родила и отгледала. — Макар че гласът му беше спокоен, в думите му се долавяше острота, която звучеше като предупреждение.

Наблюдавайки сина си, Мишел виждаше, че и той го е разбрал. Вече си беше намерил майстора. Сам бе израснал, борейки се да се докаже в състезанията, в училище, и в професията. Отношението на Коуди може и да я нараняваше, но за мъж като него, бе просто проява на наглост и егоизъм.

— Е, какво правиш тук, все пак? — попита Коуди.

— Същото като теб. Опитвам се да разбера какъв да бъде следващия ми ход. — Сам преметна крак връз крак. Носеше сиви термочорапи. По подгъва на дънките му още се виждаха залепнали топчета сняг. — Знам какво не трябва да правиш. Не бива да се държиш нагло с майка си. Няма да го търпя. Разбираш ли?

Погледите им се срещнаха. От самото начало беше ясно кой ще спечели. След няколко секунди Коуди сви рамене и отмести очи.

— Все тая.

— Последното ти избухване няма да се повтори — каза Сам. — Беше последно. Повярвай ми, зная какво си мислиш. Смяташ, че съм просто някакъв си възрастен. И че нямам власт над теб.

— Наистина нямаш — изтъкна момчето.

— Знаеш ли какво? — Сам се облегна назад свойски. — Напълно си прав. Няма да те напердаша. Но мога да ти кажа едно. Не се дръж като негодник с жената, която е отделила шестнадесет години и девет месеца, за да те отгледа.

Коуди положи всички усилия, за да изглежда отегчен, но тя виждаше, че е впечатлен.

— А защо не?

Все още запазвайки отпуснатата си поза, Сам го прикова с поглед, от който тревата би изсъхнала, и заговори меко, с убийствен самоконтрол.

— Не ми задавай този въпрос повече.

Мишел отпусна ръце и погледна изпитателно двамата. В миг видя свръхестественото сходство. Толкова много си приличаха, че се изненадваше, че целият град не се е досетил вече.

— Добре — каза момчето накрая, вирнало брадичка, въпреки капитулацията си. — Все тая.

— Е — намеси се майка му, опитвайки се да разсее напрежението. — Предполагам, че трябва да решим какво ще правим оттук нататък.

— Ще приключиш с операцията и после ще се върнем у дома — каза Коуди.

— Може и така да е — съгласи се тя. — Това ли искаш?

— Защо да искам нещо друго?

— Може би няма причина — каза Сам и Мишел се зарадва, че заговори, защото тя не можа да измисли какво повече да каже. — Но може и да има.

Мълчание. И тъга. Думите на Сам я изпълниха с огромна мъка. В сърцето си знаеше, че и двамата са се затворили като в пашкул. Някак си това омаловажаваше отношенията им. Без връзки и ангажименти. Щом няма любов, няма и болка.

— За какво говориш? Да не мислиш, че искам да ме водиш на бейзболни мачове, да ми купуваш разни неща и всичките тези глупости? — попита Коуди. — Малко съм пораснал за подобни работи.

— Хубаво. Не понасям бейзбола. Мразя пазаруването. — Сам отново го прониза с очи. Този поглед беше убийствен. Къде го бе научил, питаше се Мишел.

— Виж какво ти предлагам — продължи той. — Ако сутринта се чувстваш добре и майка ти няма нищо против, ще дойдеш у дома. Ще видиш как е жребчето. Може да поговорим, а може и да си мълчим. Ще видим.

Коуди седеше скован и безмълвен за известно време.

— Ами ако не ми се иска?

— Тогава няма да дойдеш. — Но Мишел и Сам бяха видели проблясъка на лицето му при споменаването на коня. — Стой си тук и… се занимавай с каквото искаш.

Отново тишина. Коуди беше като вкаменен, но тя знаеше, че в него се разиграва битка. Най-сетне проговори:

— Мога ли вече да отида в стаята си?

Лицето на Сам се скова в настойчиво очакване.

Накрая, неохотно, Коуди добави:

— Ъ-ъ-ъ, моля?

Случват се чудеса, мислеше си Мишел. Той поиска позволение.

Сам я погледна.

— Мишел?

— До утре сутринта, Коуди — изрече тя. — Тогава ще ми кажеш дали искаш да те закарам до дома на Сам.