Сюзън Уигс
Завръщане у дома (38)

Глава 38

Едва когато спря до конюшнята в Лоунпайн, след училище на следващия ден, Коуди осъзна, че е забравил да се обади на Клаудия — отново. Ако не поддържаше по-тясна връзка с нея, тя щеше да си помисли, че е умрял или изчезнал от планетата.

Но дните си вървяха, времето му се изплъзваше, а разстоянието оттук до Сиатъл изглеждаше безкрайно.

И все пак трябваше да й се обади. Но беше толкова нетърпелив да се измъкне от скапаното училище, че бе отпрашил с джипа, без дори да си спомни, че е възнамерявал да се отбие до Блу Рок и да звънне на Клаудия. Не искаше да използва телефона на Сам за извънградски разговори. Той вероятно би позволил, но Коуди не желаеше да го пита.

Не знаеше какви са позициите му пред Сам. Толкова странно беше да живее в къщата му, да знае каква марка пяна за бръснене използва и за какви списания е абониран, да научава интимни подробности за този човек. Понякога водеха нормални разговори и всичко изглеждаше чудесно, но после взаимно се дразнеха и се караха. Коуди непрекъснато си напомняше, че това няма значение. Казваше си, че не желае да го опознава. Беше се справял добре без баща и сега не се нуждаеше от него.

Трудно бе да опознаеш Сам Макфий. Определено не беше човек, когото Коуди искаше да моли за услуга, като позволение за телефонно обаждане, например.

Е, добре, мислеше си той, ставайки от шофьорската седалка, щеше да се обади на Клаудия на следващия ден.

Женското коли се втурна през двора, скъсвайки се от лай. То вече познаваше Коуди и през изминалите няколко нощи бе спало до леглото му. Хвърли се към него като ракета. Той го улови в прегръдките си, леко залитна назад и се разсмя, когато го близна по лицето. Хубаво беше някой да те посреща с такъв ентусиазъм.

Когато се върнеха в Сиатъл, щеше да говори с майка си да си вземат куче или може би котка.

— Това се казва вярност — каза Сам, приближавайки се бавно откъм къщата. — Само да обърна гръб и заварвам най-хубавото си момиче в обятията на друг мъж.

Коуди се опита да сдържи усмивката си, докато пускаше кучето да стъпи на земята.

— Как е малкото конче днес?

— Ела и виж сам. — Не отдели дълго време да разглежда Коуди. Просто се обърна и се отдалечи.

Коуди се питаше дали Сам наистина е толкова хладнокръвен, или не му пука, или не иска да се забърква с непознато хлапе. Може би преувеличаваше в тълкуването на отношението му. Ужасно трудно беше да не зададе куп въпроси, но проклет да бъде, ако направи първата крачка.

Срещата с жребчето изтри всичките му грижи за известно време. То изглеждаше доволно да го види, рипаше из бокса, удряше се в стените и се блъскаше в кобилата. Когато майка му се опитваше да се храни, малкото припкаше напред-назад покрай нея. С бързо, раздразнено движение тя го изтласка настрана.

— Ей, защо го направи? — попита Коуди.

— Защото жребчето се изпречи на пътя й към онова, което искаше. Не го е наранила. — Сам барабанеше с пръсти по вратата на помещението, привличайки вниманието на кончето, за да го ангажира, докато Силвия се хранеше. — Мислех си, че тези дни трябва да я кръстим. Трябва да регистрирам документите й.

— Така ли?

— Как смяташ, че трябва да я наречем?

Коуди гледаше животното и през ума му минаваше само „хокей“ и „сладко“. Кафява. Пламък. Чорапче. Сви рамене.

— Не зная. Все едно.

Сам кръстоса крака и облегна рамо на стената на бокса.

— Хубавият кон може да живее двадесет-тридесет години. Трябва да се погрижиш да избереш подходящо име.

— Ами избери.

— Защо да не му го дадеш ти?

— Защо аз?

— Ти го доведе на бял свят. Мислех, че може да искаш да го кръстиш.

Коуди отново сви рамене. Мамка му! Не знаеше как да реагира. Как се държаха децата с бащите си, всъщност?

— Може пък да ти хрумне нещо. Ще ми кажеш, нали?

— Да. Добре.

Жребчето се усмири и сви в сламата, за да дремне. Кобилата се суетеше и го ближеше известно време. Удивително как знаеше точно какво да прави.

— Имаш ли домашни? — попита Сам. После поклати глава. — Странно ми е да ти задавам този въпрос.

„Мислиш си, че ти се чувстваш странно“ — каза си Коуди.

— Написах ги в училищната библиотека.

— Добре тогава, можеш да се заемеш с работата. — Преди момчето да успее да отговори, Сам му подаде лопатата и добави — Хубаво е, че си тук.

Коуди го изгледа рязко. Кое беше хубаво? Компанията му? Или уменията да рине тор? Сам не уточни, а и Коуди не попита. Отидоха в помещението с принадлежностите, облякоха подплатени гащеризони и си сложиха ръкавици. Момчето се зарадва донякъде, когато видя, че и баща му си взе лопата. След обичайните задължения в боксовете, днешната задача бе да почистят варелите с овес, да изхвърлят мухлясалото зърно на дъното, да изстържат галванизираните метални съдове и да върнат овеса.

— Някога мислил ли си какво искаш да правиш, след като завършиш училище? — попита Сам.

— Да. Но още не съм решил.

— Искаш ли да отидеш в колеж?

— Да. Повечето ми приятели искат да учат във Вашингтонския университет. Вероятно и аз ще отида там.

Това, че работеха, докато говореха, им помагаше. По някаква причина изглеждаше по-естествено да разговарят в ритъма на лопатите. Тази седмица сигурно беше най-странният период от живота на Коуди, в който трябваше да започне в ново училище, докато майка му и дядо му бяха заети с трансплантацията на бъбрека. Приказките не оправяха положението, но и не го влошаваха.

— Университетът вероятно ще ти допадне — отбеляза Сам. — На мен много ми хареса.

Коуди се питаше как ли са се чувствали Сам и майка му преди години, когато са го създали и повече не са се видели. Пропъди мисълта и се върна към работата. Въпреки че задълженията му бяха досадни, донякъде му беше приятно да бъде тук, да се занимава с конете и да се вози на моторна шейна.

— Какво мислиш за надбягванията с коне? — попита Сам, посягайки към маркуча.

Коуди изсумтя, подразнен, че изобщо изглежда като някой, който се забавлява.

— Голяма веселба. — Заби лопатата в купчината тор. Странният танц на несигурността между него и Сам Макфий го изнервяше.

 

 

По залез Сам и Едуард бяха под навеса и сменяха свещите на моторната шейна. Чу се затварянето на автомобилни врати. Сам излезе на алеята и видя Коуди и Тами Лий да вървят към къщата.

— Почти е време за вечеря — извика Тами Лий. Посочи към двете кутии за пица, които момчето балансираше в ръцете си.

— Скоро ще дойдем. — Сам се ухили от удоволствието да види майка си и сина си заедно. Семейството винаги му бе липсвало. За него това беше ново усещане. Дали му допадаше или бе нещо, без което мъж като него би живял по-добре?

— Мисля, че тук му харесва — каза Сам. — Мисля, че дори харесва майка ми.

Ровейки в една кутия за инструменти, Едуард го изгледа остро.

— Май се привързваш към момчето?

— Той е мой син. — Всеки път, когато произнасяше тези думи, биваше поразен от чудото. — Какво, не трябва ли да се привързвам?

— Не казах това. Но какво ще стане, когато си заминат?

Директен въпрос, който бе измъчвал Сам.

— Не е като да живеят на друга планета — отвърна той.

Слаб вик отекна надолу по хълма оттатък открития манеж. Едуард засенчи очите си.

— Хей, я виж!

Сам последва погледа му и почувства студените пипала на страха в стомаха си. Това беше Скаут, която бързаше насреща му — но не с обичайната си пъргавина и весела невъздържаност.

— Ранена е — каза той, втурвайки се в бяг. Стигна до колито по средата на пътя към хълма. Зад нея се точеше кървава следа. Кръвта течеше от дълга резка по предния й крак. Четири драскотини набраздяваха муцуната й.

— Ей, какво се е случило със Скаут? — извика Коуди, скачайки от верандата и бързайки към Сам.

Сам вдигна кучето на ръце и се втурна към помещението с принадлежности. В единия ъгъл имаше маса от неръждаема стомана и няколко лампи. Положи я там и прегледа раните й.

— Нужен ли й е ветеринар? — попита Едуард.

— Ще видим. — Докато Сам сваляше ръкавиците си, Коуди отиде до другия край на масата и зашепна името на животното, галейки го. Сам срещна погледа му. — Успокоявай я. Трябва да прегледам тази рана. — Едуард отвори големия стенен шкаф за първа помощ, пълен с инструменти и консумативи, а Сам използва ножици, за да отреже дългата черно-бяла козина и да оголи неприятното разкъсване.

— Какво се е случило? — попита Коуди. — Това от бодлива тел ли е причинено?

— По-вероятно от котка — отвърна баща му. — Планински лъв. Виждаш ли драскотините по носа й? Скаут и друг път се спречквала с пума, която се е приближила твърде много.

— Ще се оправи ли?

— Да, ще я излекуваме.

Коуди гледаше към индиговото небе през малкия квадратен прозорец.

— Има ли много планински лъвове наоколо?

— Доста — каза Едуард, носейки някои лекарства от хладилника в офиса. — Поставяме капани, но те са много хитри. Миналият сезон уловихме три и ги изпратихме в резервата „Йелоустоун“, за да ги пуснат на свобода. — От боксовете се чуха приглушени звуци, тъй като конете си лягаха.

Сам си сложи чифт хирургични ръкавици. Двамата с Коуди работеха заедно, момчето успокояваше кучето, докато той дезинфектираше повърхностните драскотини. Едуард се отдръпна и ги наблюдаваше замислено.

— Подай ми онази спринцовка с лидокаин — обърна се Сам към сина си. — Не я разпечатвай, докато не ти кажа. — Почисти мястото и инжектира локалната упойка. Кучето заскимтя, но Коуди го укроти. Докато чакаше да подейства лидокаинът, Сам се улови, че разглежда ръцете на сина си, нежно положени върху копринената козина на колито.

„Майчице“, помисли си, „момчето има моите ръце“.

— Добре ли си? — попита го той. — Доста кърви.

— След като изродих жребчето, мога да понеса всичко — увери го Коуди.

Сам използва двувърха игла и хирургично влакно, за да зашие раната. В един момент вдигна поглед и видя, че момчето го гледа, и изражението му едва не го събори. Хубаво е да имаш син. Но да имаш син, който ти се възхищава, това те кара да се чувстваш като бог.

— Хайде, напръскай я с „Фюрекс“ — каза той, кимвайки към пластмасовия флакон. — Точно така, по продължение на раната. — С пълна съсредоточеност Коуди постави жълтеникавия антисептик.

— Някога слагал ли си инжекция? — попита Сам.

— Не.

— Искаш ли да се научиш?

— Да.

Сам приготви доза противовъзпалително и пеницилин, после наставляваше момчето как да сложи инжекцията. Докато работеше, лицето на Коуди изразяваше пълна концентрация. Скаут скимтеше и се възползваше от допълнителното внимание, което получаваше. Изпълнен с гордост, Коуди я пренесе през двора в голямата къща и нежно я остави в кухнята.

— Вие двамата сте много добър екип — отбеляза Едуард, докато се миеха на мивката в сервизното помещение. Някаква мълчалива непринуденост цареше наоколо и на Сам му беше приятно. Много по-добре, отколкото да се върне в празен дом.

След вечеря Тами Лий внимателно слушаше, докато Коуди описваше лечението. Бе добър слушател. Докато говореше, несъзнателно държеше ръката си върху главата на кучето и гледката върна спомена за рядкото чувство на топлота, което бе обзело Сам по-рано. После Тами Лий погледна към часовника.

— Най-добре да тръгвам — каза тя. — Трябва да върна едни видеокасети, преди да затворят. Нали знаете какво казват хората. — Тя намигна. — Не си струва да нарушаваш правилата.

Сам се зарадва да види, че и Коуди се изправи галантно, когато тя стана. Тами Лий се обърна към него.

— Нямаш търпение майка ти и дядо ти да се приберат, нали? — попита тя.

— Да. — При все това припомнянето някак го обезпокои. Повдигна рамене леко. — Колкото по-скоро се оправят, толкова по-скоро ще се върнем в Сиатъл.

— Липсват ли ти приятелите?

— Да.

— Мислех, че тук ще си намериш нови — каза Тами Лий, отправяйки се към вратата. — Ти си такова приятно момче.

Коуди изглеждаше стъписан. Вероятно се опитваше да си спомни кога за последен път някой го е наричал „приятно момче“.