Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Глава 17

Коуди имаше неприятен вкус в устата, когато се събуди и видя вечерните новини да примигват пред лицето му. Няколко минути се взираше невиждащо в телевизора, опитвайки се да определи дали главата го боли. Слабо. Когато я държеше съвсем неподвижно, без да помръдва, освен за да диша, не чувстваше никаква болка.

Сам Макфий му беше дал някакви хапчета. Малкото кафяво шишенце беше на плота. Може би щеше да вземе едно-две тази вечер.

Не, каза си той. Те бяха за Клаудия. Когато й разказа за травмата си, първият й въпрос беше какви болкоуспокояващи му е предписал лекарят. Обичаше да се друса с хапчета. И Коуди го бе правил един-два пъти с нея, открадвайки няколко таблетки даврон от мострите на Брад. Но Брад беше толкова смотан, с всичките си дизайнерски дрехи и големи планове, че дори не бе забелязал. Беше разсеян, но това устройваше Коуди. Много неща му се разминаваха, докато Брад беше наоколо.

Миналия петък, точно преди училищната танцова забава, двамата с Клаудия взеха няколко хапчета с голяма глътка бира. Светът му се стори размазан и всичко, което казваше, разсмиваше Клаудия. Обичаше начина, по който тя се смееше — отмяташе глава назад с всичките си червени къдрици и гласът й изтъняваше с всяка следваща сричка. Смехът й беше секси. След танците я изпрати пеша до дома й — майка му ставаше истински досадна, като не му позволяваше да шофира без възрастен придружител нощем.

На пейката в тъмния коридор в къщата на Клаудия тя му позволи да стигне почти до края. Коуди получи ерекция само като си помисли за меките й извивки и устни. Засмукваше езика му по зашеметяващ начин, който го подлудяваше. Острият аромат на парфюма й и вкусът на бира и ментови дражета „Лайфсейвърс“ го упойваха повече от всякакви хапчета.

Някъде в къщата някой светна лампата и развали магията. Знаеше, че следващия път Клаудия ще го остави да стигне докрай. Нужно им беше само малко повече уединение.

Но Коуди не получи този шанс. Още на следващия ден майка му го домъкна чак тук, насред нищото, за да си скъса задника от работа в ранчото на някакъв тип и да го ритне кон по главата.

Докато майка му се върне от голямата къща, вече бе изпаднал в лошо настроение. А тя, разбира се, засия в усмивка и зачурулика:

— Тадао ти изпраща супа и сандвичи. Гладен ли си?

Умираше от глад след дрямката.

— Да.

— Стой тук. Ще ти донеса вечерята на поднос.

— Добре.

— Как е главата ти?

— Боли ме, когато я движа.

Тя разчисти кухненския бокс, после влезе с подноса с голяма купа супа, сандвич и чаша мляко.

— Благодаря. — По някаква причина той се подразни от листенце магданоз, което плуваше на повърхността на супата и от факта, че Мишел бе разрязала сандвича на две триъгълни половини. Майка му винаги правеше така — опитваше се да разкраси и без това красивите неща.

Може би защото беше художничка. Веднъж, когато се местеха в новата градска къща до Брад, Коуди зърна някои нейни стари картини и рисунки. Изобилие от невероятни, необуздани произведения, които нямаха нищо общо със скиците, които правеше за работата си. Не можеше да повярва, че собствената му майка е рисувала подобни неща. Беше почти плашещо.

Докато той се хранеше, тя пусна новините, но не им обръщаше голямо внимание. Всъщност изглеждаше нервна. Коуди предполагаше, че се бои от трансплантацията. На него му беше прекалено противно да мисли за това, но Мишел бе настояла да помогне в секундата, в която бе чула за болестта на баща си.

— Трябва да го направя. Искам — заяви пред него и Брад. — Трансплантацията се понася най-добре, ако донорът е близък човек — кръвен роднина.

Дълбоко в себе си Коуди знаеше, че майка му не е единствената родственица на Гевин Слейд. Но когато си представеше хирурзите да го режат и да му вземат цял орган, за бога, не можеше дори да продума, камо ли да се самопредложи като донор. Затова държеше устата си затворена и оставяше майка си да играе ролята на мъченица.

— Искаш ли допълнително? — попита тя.

— Не, нахраних се.

— А десерт? Във фризера има сладолед или пакетче бисквити…

— Не, благодаря. — В гласа му имаше нотки на грубост и тя потръпна, но не го бе грижа. След като му каза да й запази от болкоуспокояващите, Клаудия не бе много словоохотлива и дългото неловко мълчание все още отекваше в ушите му.

Майка му взе подноса и се върна в дневната. Коуди посегна към дистанционното, за да превключи на MTV, но тя го изпревари, грабна устройството и го изключи.

Той я изгледа ядно, изненадан и подразнен.

— Какво ти става, мамо?

— Трябва да поговоря с теб за нещо.

— Нима? — Започваше да му доскучава. Може би тя се притесняваше за операцията и искаше да му каже колко много го обича и други глупости, в случай че нещо се обърка по време на трансплантацията. Това беше последното, което му се обсъждаше.

— Да. — Мишел подгъна единия си крак под себе си на стола и взе една декоративна възглавничка, а десният й показалец се заигра с пискюлите. — Въпросът е сериозен, Коуди. Искам да ми обърнеш внимание.

Той вдигна и двете си ръце в пресилено свиване на рамене, въпреки че от това го заболя главата.

— Да ти приличам на човек, който може да избяга някъде?

— Аз, ъ-ъ, искам да поговорим за баща ти.

Мамка му! Коуди усети, че цялото му внимание се изостря. Насили се да остане неподвижен на дивана, с безизразно лице и неутрален тон, когато каза:

— Така ли? Ти каза, че бил просто някакъв каубой, когото не си виждала повече.

— Вярно е. Тоест, смятах го за вярно. Но той живее тук, Коуди, в Кристъл Сити. Нямах представа къде е, докато не го видях в събота вечерта.

О, боже! Той не знаеше къде да се дене, какво да прави с ръцете, с очите, с ума си. Затова устните му лениво пророниха:

— Без майтап?

Но мозъкът му щеше да прегрее. Опита се да си представи множеството около арената на родеото. Единственото, което си спомняше от съботната вечер, беше едно момиче на име Моли Лайтнинг. И тълпа хора, които приличаха на селяци и почитатели на кънтри музиката.

— Не бих се шегувала за подобно нещо, Коуди.

— Тогава кой е той?

Пръстът й продължаваше да върти пискюла, все по-бързо.

— Сам. Сам Макфий.

— Леле! — Възклицанието му се изплъзна, преди да успее да го възпре. Сърдечният му ритъм се учести. Баща. Имаше баща. Сам Макфий бе проклетият му баща.

Беше толкова странно да научи кой е той след всичките години, в които си го бе представял. Още по-странно беше да знае, че Сам и майка му са се чукали като тийнейджъри.

— Благодаря ти, че не си ми казала, мамо.

— Не знаех как. Беше шокиращо да го видя така неочаквано. — Тя притисна възглавничката до гърдите си. — А наистина бяхме толкова заети, че това е първата възможност, която ми се удава.

Изведнъж там, където в живота му висеше празна рамка на портрет, се появи лице. Лице на каубой, загоряло и слабо, и някакъв мъж, облечен в карирана бархетна риза и дънки „Ливайс“. Мъж с големи ръце и невъзмутимо държание. Мъж, който запази такъв сериозен тон на гласа си, докато зашиваше Коуди със същите големи ръце, с които бе бутал количката с тор.

Господи! Сам Макфий. Негов баща. В душата на Коуди се надигаше буря. Светът се пренареждаше и той нямаше представа как ще изглежда, след като нещата се уталожат.

— Коуди? — Гласът на майка му бе лек, треперлив. Дяволски се надяваше да не зареве или да се опита да го принуди да говори за чувствата си. — Искаш ли… да кажеш нещо? — Гласът й продължаваше да е несигурен.

Искаше му се да каже много неща. Искаше да й се развика, задето бе крила такава голяма тайна от него. Искаше да я попита какво толкова не му бе наред, че да не заслужава да познава баща си. Искаше да се скрие зад някаква стена и да изчака светът да се върне в руслото си.

Но повече от всичко искаше да научи отговора на големия въпрос, който го измъчваше.

— А той знае ли… кой съм?

— Да.

— По дяволите, казала си му, преди да кажеш на мен? Много ти бла…

— Не съм му казала. Той се досети заради възрастта ти. Или поне предполагам, че е заради нея. Може да е било и нещо друго.

— Какво?

— Приличате си… по неочебиен начин. Понякога по стойката, по някои движения. Трудно е да се определи. — Започна да си играе с пискюла. Това направо влудяваше Коуди. — Но мисля, че е било заради възрастта ти. Досетил се е, че си се родил само няколко месеца след като ние… след като аз…

— След като те е чукал! — избухна Коуди.

Чу как майка му си поема въздух, но не я погледна. Стискайки облегалката на дивана, той се изправи. Борейки се с пристъп на замайване, момчето мина наперено по коридора до стаята си и тръшна вратата с всичка сила.

Мамка му! Да върви по дяволите! А сега какво щеше да прави?