Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сюзан Уигс

Заглавие: Завръщане у дома

Преводач: Таня Михова Гарабедян

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 2014

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-078-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6989

История

  1. — Добавяне

Събота

Глава 41

Изглежда половината население на Мисула си намираше причина да се отбие в стаята на Гевин. Отначало бяха боязливи, питаха дали се нуждае от нещо, говореха за дреболии. С напредването на седмицата и след като го преместиха от интензивното в самостоятелна стая, броят им се увеличи. Сестри, санитари, асистенти, граждани, доброволци. Боязливостта отстъпи и накрая, подтиквани от трудно събрана смелост, започнаха да му искат автографи.

Грешката му се състоеше в това, че даде първия — на една асистентка, която имаше красиви очи и малко приличаше на Каролин.

— Напомняте ми на последната жена, която ме заряза — каза той, драсвайки подписа си на гърба на бележника й. — Не, като се замисля, вие сте по-красива.

Сигурно бе разказала на цялото отделение, а може би и на целия етаж, защото цяла седмица трябваше да се занимава с тайни фенове. Бе дал ясни инструкции на болницата трансплантацията да се пази в тайна, но ето докъде важаха те.

— Изтощават ме, докторе — каза той на Маги Кер, когато се отби при него. На ревера си носеше детелина, а на стетоскопа й беше закачен малък леприкон. — Трябва да ме пуснете у дома да си почина.

Тя се усмихна, вгледана надолу в картона, който попълваше.

— Искам да те задържа поне една седмица.

— Днес е денят на Свети Патрик, за бога — възрази той с престорен акцент. — Достатъчно дълго лежах.

— Една седмица, Гевин.

— Нали каза, че това е най-добрата бъбречна трансплантация, която си виждала?

— Да, но…

— Не каза ли, че сме поставили някакъв рекорд, като сме заставили бъбрека да работи? Не свали ли катетъра четиридесет и осем часа по-рано, отколкото смяташе, че ще е възможно?

— Направих го, Гевин…

— Преди малко не се ли изпиках като най-здравия мъж, когото си виждала?

— Е, въпросът е спорен — каза тя.

— Само защото пред теб постоянно пикаят мъже.

— Едно от страхотните предимства на специалността ми.

— Ще се прибера у дома, докторе. Със или без твоята благословия, ще си замина, когато си тръгне Мишел. — Изписваха я същия ден и той бе твърдо решен да си отиде с нея. Имаше нещо смътно ужасяващо в това да бъде изоставен, докато дъщеря му се връща в Кристъл Сити. Ако останеше, щеше да се чувства като загубил в някаква битка или състезание.

— Никога не казвай, че мрънкането не помага — каза доктор Кер, подписвайки куп формуляри.

— Какво имаш предвид?

— Свободен си, Гевин. Късметът на ирландците работи за теб.

— Обичам те, Маги, наистина.

— Ах, ти, стари глупчо. Грижи се за бъбрека. Дефицитна стока е.

— Сега тялото ми е като Форт Нокс.

— Просто гледай това тяло да не пропусне нито един час за преглед или хапче. Ще те посети фармацевт терапевт, за да ти обясни терапията и дневния режим.

— Пак ли, а? — Не възрази. От самото начало му бяха втълпили колко важно е да взема лекарствата против отхвърляне на органа. С преднамерена липса на съчувствие, Маги го бе предупредила, че медикаментите ще му причинят сърбеж, потене и ще страда от импотентност. Вероятно щеше да напълнее, което щеше да си личи по бузите и корема.

Картинката не беше розова. И все пак, предвид алтернативата, би се съгласил на нощното потене и бузите на катерица. Но ако това не подействаше и той умреше — много важно. Болестта ги бе събрала с дъщеря му. От тях зависеше да открият важните неща. Може би още не бяха ги намерили, но щяха да го сторят. Беше сигурен.

Изписването бе добре синхронизирано, така че и двамата с Мишел бяха свалени във фоайето от срещуположните крила по едно и също време. Усмихнати доброволци им подариха зелени карамфили за деня на Свети Патрик. Гевин се огледа с подозрение, мислейки си, че може би медиите са намерили начин да се промъкнат вътре. Много щеше да му е неприятно този момент да бъде запечатан от някакъв фотограф, който щеше да получи пет хиляди за снимката.

Но какъв момент само!

Мишел. Неговата дъщеря. Винаги невероятно красива, руса и сияеща, с оригинално, неповторимо усещане за света. Беше го забелязал още в рисуваните с пастели картички за Деня на бащата, които тя прилежно му изпращаше като малка. Седнала в количката, усмихвайки му се, тя наистина го разчувства.

Почувства как гърлото му се стегна от емоциите, а актьорското майсторство, което обикновено му се удаваше така естествено, го напусна. Протегна ръка.

— Благодаря ти, скъпа — каза той и внезапно посегна да я погали по бузата. — Знаеш ли, ти си най-хубавото нещо, което някога съм правил.

За миг тя само примигна към него, почти комично останала без думи. През седмицата се виждаха от време на време, посещаваха се, разговаряха тихо, но това бе различно. Бяха изпълнили онова, с което се бяха захванали. И сега си отиваха у дома.

Тя хвана ръката му и я притисна до бузата си.

— Наред ли е всичко, татко?

— Да. Искам да ти кажа, че не съм се чувствал така добре от години. Вече не съм болен. Каквото и да правя или мисля, спирам по средата и си казвам, че съм здрав.

— Така и трябва. — Усмивката й се разшири. — Готов ли си?

— Повече от готов. — Даде знак на санитаря, който буташе количката му и имитира английски акцент. — Шофьор, към асансьорите.

— Хубаво е чувството да си отиваш у дома.

Гевин се запита какво имаше предвид тя. „У дома“ в Блу Рок или „у дома“ в Сиатъл? Не знаеше много за живота й там, познаваше само двама нейни приятели. Натали бе страхотна. Брад Ловел беше… обикновен. От онези солидни мъже, които човек би искал да имат дъщерите им. Само дето му се щеше той да гледа дъщеря му с чисто обожание, а не с гордост от притежанието, която бе доловил в държанието на Брад.

Тъмночервеният кадилак на Гевин спря под козирката на входа. Очакваше управителя си, но вместо него от колата излезе Коуди. Отправи въпросителен поглед към Мишел, присвивайки очи подозрително.

— Знаеше ли за това?

— А-ха — засмя се тя.

Той подсвирна тихо.

— Мисля, че е по-добре да се прибера с инвалидната количка.

— Бъди мил, татко. Пътят не е лош. Право напред по магистралата. Не е валял сняг, така че шосето е чисто. А и той много се стара. Сам каза, че цяла седмица се е упражнявал.

Гевин видя как кокалчетата на ръцете й побеляха върху страничните облегалки на стола й.

— А как е минала седмицата, докато бе отседнал у Сам?

Тя наблюдаваше как товарят куфара й в багажника.

— Не зная. Не говореше много. — Накрая се обърна към него. Татко, ами ако при Сам му харесва повече, отколкото при мен?

На Гевин му се искаше да е достатъчно близо, за да я докосне.

— Това не е съревнование. — Сега имаше време само за тези думи, а тя се нуждаеше да чуе още толкова много от него. Нуждаеше се от годините, които не можеше да й върне, когато гордостта и гнева ги бяха държали разделени. — Ще се оправим — каза той и се зарече да го изпълни, независимо какво щеше да му струва. — Всичко между нас ще бъде наред.

Вратата шумно се отвори и излязоха навън. Коуди изглеждаше малко не на мястото си, но много решителен зад волана. Вероятно беше горд да кара кадилака на Гевин. Сигурно да вози двама души, покрити целите с шевове, го караше да се чувства особено важен.

— Хайде — Гевин се оттласна от количката.

Електрическите врати се отвориха и той пристъпи навън сред ободрителния студен въздух. Носеше риза и панталони, които не бяха скроени така, че да прикриват торбичката за диализа, и се чувстваше щастлив. Не се притесняваше, че момчето ще шофира. Как би могъл? В болницата му се бе случило нещо вълшебно и сега се прибираше вкъщи.

— Обичам чудесата, които се случват от време на време — заяви той.