Сюзън Уигс
Завръщане у дома (35)

Глава 35

— Мамо. Ей, мамо. — Коуди. По-силен от всякакво лекарство, гласът на детето й изтръгна Мишел от мъглата.

— Коуди… — Усещаше как устните й се движат, но от тях се откъсна само шепот. Имаше чувството, че е минало много време; спомняше си, че е чула, че баща й е добре. Облакът от болка все още я обгръщаше, но този път й се искаше да се бори, за да се измъкне от мъглата.

— Къде… съм…

— В стаята си, Мишел. — По-дълбок глас. Мъжки.

— Брад… — Не. Сам. Сам. — Боли — изрече тя.

— Тя страда. — Сам говореше на някого с рязък тон. — Искам да й сложите самодозираща морфинова помпа.

„Бог да те благослови, Сам.“

— Да, поръчахме…

— Веднага, разбрахте ли? Не след минута, а веднага.

Типично по докторски. Агресивността и неприятните оскърбления. Отривистата му заповед даде резултат. Не можеше да отвори очи или да преброи минутите, но след малко почувства системата, а някой насочи палеца й към бутона, който щеше да й донесе нежния, притъпяващ усещанията прилив на наркотик в тялото й. Мишел натисна копчето и почти мигновено усети как морфинът се вля като вълна и след това се отдръпна, отнасяйки част от свирепата болка.

— Дейс’ва — каза тя. Сухота. Устата й бе толкова суха.

— Добре, Мишел — отвърна Сам. — А сега си почивай.

Не можеше да си спомни дали я бе докоснал, откакто се бе събудила. Вероятно не. Лекарите вече не го правеха много често. Опита се да си припомни какво се бе случило между тях при последната им среща. Хотелската стая. Нещо важно, което бе прекъснато. Не можеше да мисли.

— Училището. — Внимателно оформи думата с устни. — Коуди. Как беше в училище?

— Оцелях — отвърна простичко момчето.

Искаше й се да чуе целия му разказ, всяка подробност, но не можеше да се съсредоточи върху една тема.

— Видяхте ли… баща ми?

— Ще заведа Коуди при него след минутка — каза Сам. — Гевин е на този етаж, но в другото крило. Трябва да бъде под карантина в интензивното за известно време, но ще го нагледаме.

Мишел ту се унасяше в болката, ту се връщаше в съзнание. Дочу новините по телевизията и се усмихна, когато усети, че Коуди се приближи до леглото неловко, колебливо и я докосна по главата.

Плувайки в морфиновата мъгла, тя ги слушаше как се приготвят да се върнат в Кристъл Сити. Изрече безмълвно „Обичам те“, а когато си тръгнаха, обърна лице към стената и заплака без определена причина.

Когато се събуди отново, стаята бе празна, с изключение на системата и апаратурата. В процепа между завесите се показваше нощното небе.

Натисна бутона на морфиновата помпа. Нежен прилив на опиата.

Небето се обагри в червено по края, като че бе пламнало.

По-късно някой постави нещо около глезените й. Безпомощна, но негодуваща, тя промълви:

— Какво е това?

— Въздушни маншони. Ще чуете електрическата помпа да се включва през около двадесет минути.

— Твърде шумна е. Няма да мога да мигна изобщо.

— Трябва да сте с тях до момента, в който можете да станете от леглото.

С тази силна мотивация до изгрев-слънце бе на крака, вкопчена в ръката на някаква санитарка, докато направи една стъпка и се отпусна предпазливо на стола до леглото.

— Добре — каза тя. — Махнете ги вече.

Санитарката докосна сигналния звънец.

— Печелите. Съпругът ви ни предупреди, че сте истински боец.

Съпруг. Сам. Няма начин. Той не й бе съпруг. Беше… прекалено сложно за обясняване пред санитарката.

По-късно се насили да стане отново и да почака търпеливо на стола, дори да хапне нещо. Оризов пудинг. Твърде сладък и с недостатъчно индийско орехче. После отново си легна с чувството, че е участвала в маратон. По някое време я посети Дона, грейнала в усмивка.

— Просто исках да се уверя, че си чула — бъбрекът ти работи чудесно.

Мишел стисна очи и усети силен прилив на благодарност.

„Успяхме, татко. Успяхме.“