Сюзън Уигс
Завръщане у дома (13)

Глава 13

Когато Сам излезе от болницата, завари Мишел да плаче, седнала отвън в тъмнината, обхванала стиропорена чаша с чай.

Изглеждаше така мъничка и самотна на бетонната пейка, че той се стъписа.

— Ей — възкликна, настанявайки се до нея. — Ето ти салфетка.

Близката врата се отвори и оттам излезе Алис О’Браян с торба, преметната през рамо. Притежаваше онази уморена хубост, присъща на всички сестри, и го погледна с повече внимание, отколкото заслужаваше, като се има предвид общото им минало.

— Лека нощ, Сам — пожела му тя.

— До утре, Алис.

Погледът на Мишел я изпроводи, докато нощта не я обгърна в тъмнина.

— Тя не те нарича „докторе“.

Все някога трябваше да й обясни за Алис. Но не сега. Трябваше да обсъдят други неща.

— За хората тук съм просто Сам Макфий. Един от тях. — Обърна се към нея, забелязвайки сребристото ручейче на бузата й. Искаше му се да го докосне, да го изпие, да го изличи. Господи! Пъхна ръце в джобовете на якето си. — Добре ли си?

Тя избърса лицето си със салфетката.

— Дойде ми малко в повече. Денят беше дълъг.

— Държа се геройски в болницата — похвали я сериозно той. Ако съдеше по другите майки, чиито ранени деца бе лекувал, вътрешно беше смазана. И въпреки това, външно бе спокойна, докато помагаше на Коуди да се настани в стаята си. Купи му роман на Ан Райс с меки корици и комплект тоалетни принадлежности от магазина за подаръци, поседя с него за известно време, а след като сервираха вечерята и започна някакъв филм с Брус Уилис, си тръгна.

— Винаги мога да се стегна заради Коуди — каза тя.

— Никога ли не те е виждал безпомощна?

— Не. — Тя изтри последната сълза. — От самото начало си казах, че ще му бъда опора.

Сърцето му долови неизреченото — че е била съвсем сама, че в семействата с двама родители единият можеше да си позволи лукса от време на време да се отпусне, докато другият поеме нещата, че при всичките й кризисни моменти като родител не е имало кой да я утеши.

Не можеше да не се запита какво би било да бъде до нея в такива ситуации. Не можеше да не се запита каква беше тази пораснала Мишел. Още ли плачеше, щом чуеше тъжна песен по радиото, още ли започваше да хълца, след като се е смяла твърде силно? Още ли издаваше онзи странен гърлен звук, когато свършваше?

Изправи се със замаяна глава от гняв, отчаяние, загуба — и неотслабващо възхищение от тази жена, която въпреки годините на раздяла, никога не го бе напуснала напълно.

— Нека те заведа на вечеря.

— Не. — Отказът й последва бързо, автоматично.

— Грешен отговор, госпожо. Не забравяй, че аз трябва да те откарам вкъщи.

— Но…

— Без „но“. Стой тук. Трябва да се преоблека и после ще те заведа при Труди да хапнем пържоли. — Тръгна към автоматичната врата. — В Сиатъл ядете пържоли, нали?

Тя вдигна лице към него, а светлините от паркинга очертаха красиви сенки по скулите й. Накрая се усмихна бегло.

— Предполагам, че вие от Монтана ще се обидите, ако откажа, нали?

Сам се опита да не придава твърде голямо значение на съгласието й, докато влизаше вътре, но леката топлина в гърдите му бе най-приятното нещо, което бе изпитал през целия ден. Отиде до шкафчето си, мислейки си колко нереално му се бе сторило да лекува собствения си син. Да знае, че крехката плът и кости под ръцете му бяха част от него самия.

Замисли се за деня, когато бе решил да стане лекар. Тогава беше на осем-девет години и се возеше в очукана стара кола по прав, равен път. Колата беше плимут „Валиант“ с имитация на индиански килим, покриващ скъсаната тапицерия. На седалката до него се търкаляше пакет „Читос“ и бутилка с някаква червена течност. Майка му пушеше цигара и пригласяше на радиото.

Тя знаеше текста на всички песни в стил рокабили, защото в продължение на една удивителна година пееше в денвърска група, наречена „Роуд Рейдж“. Сам беше твърде малък, за да я помни, но майка му твърдеше, че била най-хубавата година в живота й. Пътували из цялата страна, а сингълът им „Скъпите ни покойници“ се изкачил до първо място в класацията на „Кънтри Билборд“.

Групата понесла успеха по-зле от провала и се разпаднала, а членовете й се разпръснали. Но майка му още си припяваше с радиото с дрезгав от алкохола и цигарите глас.

Сам седеше мълчалив и гледаше как буболечките се размазват по предното стъкло. След известно време каза на майка си, че му се пишка, и тя спря на една отбивка. Докато се върне от мъжката тоалетна, Тами Лий беше заспала в колата, затова той седна на капака и зачака.

Седеше си там — русокосо хлапе, самичко върху капака на старата таратайка — и наблюдаваше как хората спират за почивка край магистралата. Усещаше странно свиване в корема, щом видеше семейства. Майка, баща, две-три деца, куче. Вършеха прости неща като играта с кучето, което ловеше хвърлена пръчка, или си седяха на бетонната маса за пикник, хапваха сандвичи или си наливаха безалкохолна напитка от пластмасова кана. Тези неща — тези простички, обикновени ритуали — той желаеше до болка.

Във въпросния ден Сам се въртеше на капака на колата, взираше се в майка си и си мечтаеше за вълшебно заклинание, с което да я накара да се събуди, да му се усмихне, да разроши косите му и да го попита иска ли чаша мляко.

Очите й потрепнаха и се отвориха и само за миг той си помисли, че заклинанието ще подейства. После тя избърса уста с опакото на ръката си, бръкна в джоба си и извади малко дребни. Подаде треперещата си шепа през прозореца и каза:

— Иди да ми купиш диетична кола, сине. — Изрече го с тон, който той наричаше мислено „умореният й глас“. По-късно бе осъзнал, че е от махмурлука.

И въпреки че не беше от майките, които постоянно угаждаха на децата си, той я обичаше. По-късно, когато стана лекар, разбра, че децата обичат чудовищните си родители, независимо от всичко.

Докато се връщаше от автомата за напитки, стиснал студената кола с две ръце, покрай него притичаха момченце и неговият баща, като си подаваха топка. Хлапето за малко да се блъсне в него, но отстъпи встрани в последния момент. Дори не погледна към Сам. Просто си продължи по пътя. Имаха хубава кола с лекарска табелка. Сам постоянно пътуваше и затова разпознаваше тези означения.

Когато се озова до тяхната кола, майка му се държеше странно. Лицето й беше пребледняло и плувнало в пот, а очите й бяха помътнели и обърнати нагоре. Извиваше гърба си на дъга и от гърлото й се прокрадваше ужасен звук. Сам пусна студената кутийка на земята и се втурна към мъжа с топката.

— Ей, господине — изкрещя той. — Лекар ли сте?

Когато човекът кимна, той съобщи:

— Майка ми е зле.

Докторът отиде до колата им, сложи ръка на челото на Тами Лий и повдигна клепачите й с палец.

— Госпожо? — попита той. — Госпожо, чувате ли ме? — Жена му се приближи с някаква чанта. Лекарят зададе няколко въпроса — какво е пила, откога е така — и Сам избърбори отговорите. Ровейки в чантата, мъжът се зае за работа. Скоро след това Тами Лий лежеше, омаломощена, но спокойна и се държеше глупаво, докато разговаряше с доктора и го уверяваше, че ще потърси помощ в следващия град.

Сам реши точно там и на мига, че иска да стане лекар. Искаше да кара хубава кола, да си играе с момчето си и да лекува хората, когато се разболеят.

Онова малко момче сега му се струваше далечен странник, а докато Тами Лий изпълни обещанието си да потърси помощ, изминаха много години. Сам побърза да се преоблече в цивилните си дрехи за рекордно време, притеснен, че Мишел може да размисли и да изчезне от живота му като спукано сапунено мехурче.

Както той бе изчезнал от нейния.

Обу ботушите си, среса косата си и затръшна вратата на шкафчето си. Когато излезе, нея я нямаше. Стоеше с напираща от устата му ругатня.

Тя излезе от болницата иззад него.

— Отидох да нагледам Коуди за последен път.

Сам издиша и преглътна ругатнята.

— И?

— Спи.

— Хубаво. Това е най-доброто за него.

Мишел прехапа устна неуверено. Сам хвана ръката й, чувствайки топлината й през зимната й ръкавица. Тя я издърпа и той не настоя повече.

— Коуди ще се оправи. Цяла вечер съм на повикване, а Реймънд е дежурен.

— Реймънд?

— Реймънд Беър, старшата сестра. Викаме му Шамана. Може да усети влошаването на пациента преди техниката, кълна се. Най-шантавото нещо, което си виждала някога.

— Да не би да е онзи, който четеше някакво списание в отделението на сестрите?

— Той е. Ако чете списание, значи няма нищо тревожно. — Пръстите му потрепнаха при спомена за топлината на ръката й. — Хайде. Колата ми е ей там.

Само четири от осемнадесетте маси при Труди бяха заети, но това не беше необичайно за студената понеделнишка вечер. С червените си мушамени покривки, златни пластмасови чаши и прибори за сол и пипер с формата на глава на бик, ресторантът напомняше на гаражна разпродажба от седемдесетте. Но липсата на елегантност щедро се компенсираше от хубавата простичка храна.

— Избери си нещо традиционно и няма да сбъркаш. — Сам разгърна своето меню.

— Виждам, че няма какво да се чудиш на листа с вината. — Усмихна се така, че вътрешностите му се разтопиха. — Червено, бяло… Предполагам, че Роузи означава розе?

— Добре дошла в Кристъл Сити.

Усмивката му се задържа на лицето.

— Тук все още е дълбока провинция.

Мишел му се струваше непозната. Огромен неизследван континент. Тайнствен, но той желаеше да го изследва.

— В Калиспел и Боузмън можеш да откриеш всичкия блясък и изисканост, които искаш. Твоят старец бе един от първите преселили се тук от Холивуд, но наистина не беше последният. В центъра на Уайтфиш можеш да си купиш гривна от „Тифани“ и отлежал коняк.

— Можеше да печелиш много повече, ако беше установил практиката си в някои от тези градове. — Тя затвори менюто си.

— Защо хората винаги допускат, че лекарите са избрали професията си заради парите?

— Такива са всички доктори, които познавам.

Той си помисли за Карл и за доктор Браунър в Юкатан.

— Тогава познаваш неподходящите лекари — отвърна. — Преди бяхме трима, но единия се премести в Калиспел. — Не го изрече гласно, но третият партньор трупаше състояние, като пишеше рецепти за валиум и золофт.

— А ти защо не гониш печалбата?

— Тук ми е мястото. Двамата с Карл работим за племето в резервата „Флатхед“. Не е заради парите, Мишел. Ако беше заради тях, можех да изкарвам по петдесет хилядарки на седмица, като ловя телета във Вегас.

— Не само си лекар, но си и благороден.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че си се върнал тук, за да създадеш у другите комплекс за малоценност.

— Да бе! — Той се засмя.

— Защо избра точно този град?

Никой дотогава не го бе питал. Квалификацията му беше достатъчно добра. Бе завършил шестгодишна програма в комбинирана специалност, а обучението му в Тексаския университет бе първокласно. Можеше да отиде навсякъде.

— Започнах да си мисля за практика в малко градче, когато работех в Юкатан с мексикански индианци. Там научих нещо повече от медицината. Ражда се дете с цепнатина на небцето? Оправяш го и детето ще води по-добър живот. Мъж страда от хепатит? Лекуваш го, той оцелява, а ти имунизираш семейството му. В това е красотата на работата в страни от третия свят.

— Тогава защо не остана в страна от третия свят?

— Защото в задния си двор имаме същите проблеми. Малки градчета, индиански резервати, западащи райони, които не могат да поддържат доходоносна практика. — Той гледаше Мишел изпитателно, отбелязвайки ненатрапчивата елегантност на златния й часовник, на френските дизайнерски обеци. — Зная какво е да имаш пари — имах ги в дните на родеото. Е, поне в част от тях. Зная какво могат и какво не могат да направят парите за един човек.

— Виждаш ли? Прекалено благороден си.

Сам се замисли за дните, когато нощуваше в конската каравана или в каросерията на пикапа си, как лежеше буден, измъчван от парещото желание да притежава онова, което имаха богаташите като Гевин Слейд. Тази нужда да се чувства равен с тях беше като болест за Сам, и вероятно това обясняваше защо се трудеше така усилено както на арената, така и в клиниката. Само времето и дълбокото самопознание, произтичащо от лекуването на хора, го бе изцелило от тази болест.

— Не съм благороден, Мишел — казал той. — Аз съм обикновен човек.

Поръчаха си пържоли и бутилка вино от сервитьорката, която Сам познаваше по име. Когато тя се отдалечи, Мишел продължи да я наблюдава с периферното си зрение.

— Пораждаме ли клюки?

— На място с размерите на това? — попита той. — Майтапиш ли се? Вероятно ще пишат за тази вечеря на челната страница на „Градски клюкар“.

— Не знаех, че тук папараците са толкова злобни. — Тя се усмихна със старата пакостлива нежност, която той си спомняше добре. Прекалено добре. Завиваше му се свят, като я зяпаше. Не би трябвало да се изненадва, че дъщерята на Гевин Слейд се е превърнала дори в по-голяма хубавица на тридесет и пет, отколкото на осемнадесет. Но, от друга страна, тя винаги го изненадваше.

Гледаше го с изражение, от което вътрешностите му се свиваха. Влажен поглед и устни. Пълно внимание към думите му.

— И така избра Кристъл Сити — каза тя.

— Да. Познавах Едуард Блис от състезанията, той имаше нужда от партньор за Лоунпайн, градът се нуждаеше от лекар, така че всичко пасна. — Какво пък, мислеше си той. Защо да не бъде откровен с нея? Искаше му се да бъде пак с Мишел, там, където се бяха родили мечтите му и където надеждата не умираше, въпреки всичко. — Освен това предполагах, че ще те видя отново.

Тя нямаше отговор на това, но размишляваше над признанието му в мълчание, което той не можеше да разгадае.

Докато се хранеха, той си припомняше нощта, когато бе заминал. Старият пикап „Валиант“ се тътреше по тихите улици на градчето, подмина кафенето „Тръкстоп“, хранителния магазин и театър „Линууд“, киното, където с Мишел бяха седели хванати за ръце в мрака. Спомняше си жълтеникавия лъч на прожекторите, мирисът на цигари от одеялото, което покриваше седалката на колата, тихия звук от каубойска песен по радиото и учестеното хрипливо дишане на майка му.

Беше нервна, въпреки че Сам, изпълнен с гняв, искаше да остане и да се бори с обвинителите си.

— Нищо не съм откраднал! — настояваше той. — Нищичко!

— Зная — отвърна майка му с уморена примиреност. — Мислиш ли, че има значение? Гевин Слейд не иска да се навърташ покрай дъщеря му. Това е неговият начин да ти го покаже.

— Нека не бягаме, мамо. Живеем в свободна страна…

— Този град е собственост на Гевин Слейд. Ако иска да заминем, ще заминем. — Погледна го косо, взирайки се в мрака. Не само на теб са решили да лепнат обвинение.

Той се стегна.

— Какво имаш предвид?

— Тази вечер имах малка визита от заместник-шерифа О’Ший. Изглежда неочаквано е открил чекове без покритие, няколко нарушения на гаранцията и поне две ограничителни заповеди от Колорадо. И това не беше нагласено. Ще трябва да лежа в затвора, сине. Това ли искаш?

— Искам да спрем да бягаме.

— Е, със сигурност не можем да си позволим адвокат. И със сигурност не искам да бъда гостенка на щата в обозримо бъдеще. Така че изчезваме. — Тами Лий посегна да натисне запалката в колата. — Предполагам, че няма да е от полза, ако ти кажа, че съжалявам — добави. — Издъних се. Отново. Тъкмо когато започваше да ти харесва да живеем тук.

Сам изпита яростен порив да скочи от колата. От години бягаше с нея, но сега имаше някого, за когото да се бори. Мишел. И собствената му невинност. Но знаеше, че трябваше да се грижи за майка си. Тами Лий Гилмър никога не би оцеляла без него.

А Мишел щеше да оцелее.

— Позволи ми поне да спра и да се сбогувам с нея — каза той.

Тами Лий сграбчи ръката му.

— Нещата са сериозни, сине. Това е реалността. Хора като нас не могат да поемат този риск. Стъпим ли в имота му, свършено е с нас.

Сам знаеше какво искаше да чуе тя. „Спокойно, мамо. Ще намерим друго място. Нещата ще се подредят…“ Това й повтаряше всеки път, всеки път, когато напускаха някой град набързо. Е, този път не. Този път нямаше да я уверява, че всичко е наред.

Пълната луна плуваше високо в небето в студената ноемврийска нощ, а той виждаше ранчото Блу Рок на излизане от града — сгушени в далечината постройки с блещукащи светлинки от прозорците и кълбо дим, излизащо от комина на голямата къща.

„Сбогом, Мишел.“

Познанството с нея го бе научило на нещо, което медицинският колеж никога не би могло — че човешкото сърце може да пее. Онази нощ се закле да се върне при нея, веднага щом с Тами Лий се установяха някъде. Но на следващия ден нямаше време да й се обади, нито пък на по̀ следващия, а когато най-сетне отдели шепа дребни, за да й звънне от телефонен автомат в Оклахома Сити, бе твърде късно.

— Напуснах Блу Рок в деня, след като ти изчезна — каза меко тя след дълго мълчание. — Баща ми не прояви голямо разбиране по отношение на бременността ми.

Е, това не го изненадваше. Гевин Слейд бе човек, отдаден на собствения си имидж. Съвършената актьорска кариера, съвършеният добитък, с който да парадира на родеото, съвършената дъщеря… докато не се бе оказала обикновен човек с недостатъци. След това вече не можеше да бъде част от имиджа му. Бързо и чисто я беше изрязал от живота си.

— Искам ми се да бях знаел — отговори тихо той.

Тя отпи от водата си, а на долната й устна заблестя капчица. Сам се опита да не се зазяпва.

— Предполагам, че в завръщането ми изигра роля и известно злорадство — призна той. — Може би някъде дълбоко съм таил желанието да кажа „Майната ви“ на хора като…

— Като баща ми.

— Да.

— Той трябваше да ми каже, че живееш тук. Но не мога да се разгневя за подобни стари работи. Болестта му прави всичко друго така незначително. — Мишел остави чашата с вода, а кубчетата лед нервно потракаха. — Е, разкажи как се справи ти — продължи тя. — Разкажи ми как стана лекар.

— Чрез родеото.

— Какво имаш предвид?

— Използвах парите от наградите, за да се издържам, докато учех.

— Шегуваш се.

— Не, госпожо. — Взе си хапка от пържолата си. — Издържах изпитите по основните предмети в средното образование и се записах в комбинирана програма, за да взема бакалавърска и магистърска степен за шест години. Беше голяма мъка, живеех на път, повечето нощи спях в конската каравана. Карах я на автопилот дълги години. Не се разсейвах, не си позволявах колебание. Останах съсредоточен в тази едничка цел — да завърша образованието си и да си намеря постоянно жилище — и не си отдъхнах, докато не я постигнах. — Взе си багета и я разчупи на две. — Понякога се чудя какво пропуснах през тези години. — Обля го мрачна вълна. — Например раждането на сина ми. — Хвърли поглед към лицето й и каза: — О, по дяволите! Не исках да…

— Искам да зная и останалото. Какво стана с майка ти?

— Добре е. Не близва алкохол, живее на Аспен стрийт. — Звучеше много по-лесно, отколкото се бе оказало в действителност. Сам я подтикваше и понякога я заплашваше, за да отиде в клиника, а тя се съпротивляваше с всички сили. Но всеки път, когато залитнеше, той я вдигаше, отново я записваше в клиниката за рехабилитация или я изпращаше на поредната среща с „Анонимни алкохолици“. Понякога се налагаше да е суров с нея, защото само това действаше. Тези преживявания го бяха направили някак безмилостен, а това не му харесваше особено.

Накрая, след дългогодишна борба с пристрастеността на Тами Лий, постигнаха трайна трезвеност. От пет години не пиеше.

— Наистина ли? Страхотно, Сам!

— Работи в града, в магазина за домашен текстил на Ланел. — О, господи, помисли си той. Щеше да се наложи да разкаже на майка си за Коуди. Нямаше представа как ще го приеме. Никога не се знаеше какво може да я извади от равновесието. — Ами ти? Обзалагам се, че картините ти висят в „Метрополитън“.

Тя бе свела поглед към салатата си.

— Може би в тоалетната на „Метрополитън“. Работя за една рекламна агенция.

— Значи приложно изкуство. — Веднага му се прииска да си вземе думите обратно.

Тя се засмя, но прозвуча пискливо и принудено.

— О, да. Картини на мехурчета пяна и индустриални отливки.

Той почувства, че му прималя от съжаление. Преди тя беше толкова жизнена, така дяволски талантлива, че хората затаяваха дъх пред произведенията й. Обичаше изкуството така, както повечето хора обичаха храната или въздуха.

— Е, сега рисуването хоби ли ти е или…

— Не рисувам, Сам. — Тя заби вилицата си в салатата. — Никога не ми оставаше време. Бях заета с Коуди.

„Мамка му!“

— Трябваше да ме намериш — изрече той с острота в гласа. — Трябваше да ме накараш да ти помогна.

— Да бе! Между родеото и клиничните дежурства? Или пътуванията до Мексико?

— Искам си тези години обратно — заяви той рязко. — Всичките онези години, през които не съм знаел, че имам син.

— Теб те нямаше. Не можех да те открия.

— Колко усилено ме търси, Мишел? Не съм се крил.

— Нито пък аз — отвърна му тя.

— Но аз не съм имал тайна от теб, по дяволите!

— Ако те бях открила, щеше ли да има значение? Щеше ли да се откажеш от родеото и медицинския колеж заради нас?

— Защо трябваше да избирам? Можехме да се справим с всичко, Мишел!

— Въобразяваш си. Опитах се да върша всичко и е твърде трудно!

Той се замисли за рисунките и картините, на които бе обърнала гръб. Дали защото страстта й бе охладняла, или защото просто нямаше време?

— Добре, пропуснах детството на сина си. Не можем да върнем годините, които сме изгубили. Но можем да продължим оттук нататък.

— Не разбирам.

— По дяволите, Мишел! Няма да се извинявам за проклетия си живот. Ти имаше детето, а аз — кариерата си. Кой от нас трябва да злорадства?

Тя потръпна.

— Сам, моля те!

Той си напомни, че синът й бе ранен, докато беше под неговата опека, и че цял ден бе прекарала в Мисула, където екипът за трансплантацията я бе подложил на кръстосан разпит.

— Какво ще кажеш да сменим темата?

Тя се отпусна на облегалката на червеното сепаре.

— Мислиш ли, че имаме нещо общо след всичките тези години?

„Син. Момче, което не познавах.“ Сам се насили да го премълчи.

— Продължавай да говориш и ще видим.

Напрежението се поразсея. Сам никога не си бе представял, че ще бъде тук с нея. Гледайки я как чопли ястието си, се чудеше за какво ли си мисли, за какво мечтае сега. В началото, когато се бе върнал в Кристъл Сити, смяташе, че може да я вижда от време на време, когато тя гостуваше на Гевин. Но местните клюки опровергаха това очакване. Всички в градчето знаеха, че Гевин Слейд и дъщеря му са се отчуждили. Но никой не знаеше причината.

— И така, откъде ще започнем? — промълви той.

Тя остави вилицата си.

— Имаш предвид да кажем на Коуди за нас ли?

Той не беше сигурен какво е имал предвид, но кимна, защото изглеждаше логично.

— Да. Сама ли искаш да му кажеш или да го направим заедно?

— Ъ-ъ-ъ, мислех си да го направя сама. Не съм свикнала да се съветвам с някого за решенията, засягащи Коуди.

— И чия е вината?

— О, Сам! Не се опитвам да те жегна. Мъча се да бъда реалист. Отгледах го сама. Вземала съм и добри, и лоши решения за него, също като всеки друг родител. Но никога не съм очаквала да се сблъскам с това.

— Казваш „това“ все едно говориш за венерическа болест.

— Нямах това предвид. По дяволите, Сам! Скачаш при всяка дума. Също като… — Тръсна глава смутено. — Също като Коуди.

— Как мислиш, че ще приеме новината?

— След днешния ден ли? — Ето я отново нежната усмивка, която го влудяваше и го връщаше назад във времето, за да му припомни колко отблизо я познаваше. — Ще бъде удивен.

— Нима?

— Той е сложна личност. Всъщност преди беше страхотно хлапе. Като го гледаш сега, не би предположил, но това момче ми носеше вестника в леглото всяка сутрин. Сядаше на скута ми и си играеше с косата ми, докато му четях хумористичните страници.

Сам притвори очи. Видя картината така ярко, че почти го задушаваше. „Защо не можех да бъда там? По дяволите, защо не можех да бъда в картинката?“ Почувства пристъп на гняв — силен и ирационален.

— Както и да е, вече не е така мил и любвеобилен — каза Мишел.

Сам отвори очи.

— Забелязах, дявол да го вземе.

— Понякога си мисля, че не го познавам. Но вярвам, че ще се… радва да научи, че ти си баща му.

— Да се радва. Какво искаш да кажеш?

— Просто… че ще се радва. Ти не би ли се радвал, ако най-сетне се срещнеш с твоя баща?

— Ако предположим, че майка ми знае със сигурност кой е той. Но иначе, да. Вероятно щях да се радвам. — Изкашля се. — Щом ние… щом ти му кажеш, ще го попиташ ли дали би искал да отседне при мен за известно време?

Тя се облегна назад.

— Какво?

— Чу ме, Мишел.

Ръката й се сви в юмрук. Сякаш се извиси на ръст, лъвица, защитаваща малкото си.

— Изключено.

— Защо?

— Не сме се върнали завинаги. Живеем в Сиатъл.

— Сама каза, че ти създава неприятности…

— Това не означава, че искам да се откажа от него. Той не е куче, което да оставиш в приют, защото се е оказало досадно. Божичко, Сам, какво си мислиш?

— Че имам син, за когото не си направи труда да ми кажеш. Искам да го опозная, да науча какви са плановете му за колежа. — Поколеба се. — Възнамерявам да помогна финансово за това и за всичко друго.

Тя притисна длани към масата. Колко чисти бяха ръцете и ноктите й. Преди винаги бяха изцапани с боя. Спомняше си ги, помнеше как го докосваше с тях по бузата, по гърдите и… По дяволите!

— Издръжка? Не го очаквам, Сам. И със сигурност не ми е нужна.

— Жалко. Смятам да я плащам въпреки това.

Тя се взираше в пространството.

— Точно такъв баща имах аз. Бащата с чековата книжка.

Той я изгледа ядно, но истината отекна в съзнанието му. Не беше уверен, че иска или се нуждае от Коуди, или че беше готов за него точно сега, но в едно беше сигурен — ако желаеше да си спечели място в сърцето на момчето, в живота му, ще трябва да го заслужи. А определено не можеше да го постигне за няколко седмици.