Сюзън Уигс
Завръщане у дома (8)

Глава 8

Коуди се чувстваше като хлебарка в дома на дядо си — противен, нежелан и не на мястото си. След като цял ден бе ринал конски фъшкии в Лоунпайн, му се искаше да се къпе в продължение на девет часа и след това да се свлече по лице в леглото.

Вместо това щяха да вечерят с легендарния актьор Гевин Слейд. Така го наричаха винаги. „Легендарният актьор“. Почетен гражданин на Класическия Уестърн. С главни букви, сякаш човекът беше ходещо заглавие. Напоследък, вместо с някоя мацка с големи цици, списанията за почитатели го показваха на кон и с ниско нахлупена над веждите каубойска шапка. Заглавията твърдяха, че е бил в контакт с извънземни.

На Коуди повече му допадаха снимките с мацките. Странно бе да си представи, че дядо му спи с жени, по-млади от собствената му майка, но още по-лошо беше да знае, че умира от бъбречна недостатъчност. Обикновено се опитваше изобщо да не мисли за Гевин. Та нали и Гевин не мислеше за него постоянно.

Коуди направи всичко възможно да се измъкне от вечерята, но не срещна много съчувствие от майка си. След като смачка караваната на онзи каубой миналата вечер, изчерпи почти цялата й благосклонност. Не че поначало разполагаше с много от нея. От миналото лято насам тя го побъркваше, готова да скочи в мига, в който той стореше нещо, което тя не одобряваше.

„Прекалено уморен съм, цял ден се трепах като куче“, пробва той, но си спечели само погледа. Онзи студен, пронизващ поглед все още му действаше понякога, въпреки че напоследък все по-успешно го игнорираше.

Когато беше малък, той се трогваше от този поглед. Искаше му се да направи всичко на света, за да я зарадва. С годините, малко по малко разбра, че няма начин да угоди на майка си, защото беше перфекционистка. Нямаше начин да си спечели усмивка, която да не крие тъга, или похвала, която да не почувства незаслужена.

Затова спря да се опитва, а дори не бе сигурен дали е забелязала. Толкова беше глупава, тя и онзи неудачник, Брад. Всичко, за което на Брад му пукаше, беше да трупа големи пачки пари и да се фука пред света, че майката на Коуди му е гадже, като че тя беше някакъв трофей с цици, който е спечелил на боулинг.

Единственото хубаво нещо в идването им тук беше, че ще се откъсне от загубеняка Брад.

— Здравей, Коуди. — Гевин Слейд влезе в дневната. За разлика от Коуди, той беше съвсем в свои води в тази обстановка. Носеше дънки, карирана риза и каубойски ботуши. Имаше гъста бяла коса, под която очите му изглеждаха по-сини от затопления басейн в задния двор.

— Здрасти. — Коуди не бе решил как да нарича дядо си, а би било твърде неловко да попита. Пъхна ръце в джобовете си и се престори, че проявява подчертан интерес към предметите, подредени на осветена стъклена полица до бара. След няколко секунди вече не му се налагаше да се преструва.

Мамка му! Виждаше статуетка „Оскар“.

— Много яко — каза той, сочейки я.

— Мислиш ли? — Гевин пъхна палеца си в задния си джоб, сякаш позираше за снимка. Само че изглежда изобщо не осъзнаваше позата си — това беше естественото му държание. — Предполагам, че е така. Харесвах този филм. „Лицето на битката“. Гледал ли си го?

„Безброй пъти.“

— Мисля, че веднъж хванах част от него по телевизията — излъга той.

— Разказва се за един аутсайдер, истински неудачник. Никой не дава пет пари за него. След известно време и на него престава му пука. И в края на краищата тъкмо затова успява да спаси батальона си. Спира да търси сигурност и се жертва.

Коуди си представи сцената. Тя беше от онези, които експертите винаги показваха, когато говореха за класическите филми — моментът, в който героят на Гевин остава сам в противотанковото укритие като единствен доброволец от батальона и стреля със 77-милиметрово оръдие под смъртоносния дъжд от куршуми на снайпер. Подобно на Гари Купър в „По пладне“, сцената от „Лицето на битката“ на Гевин Слейд беше влязла в учебниците по история на киното. Паметното изображение представляваше близък кадър на лице, изпълнено с благородство, мъка и мъдростта на човек, който съзнава, че скоро ще умре. Беше се превърнало в един от най-прочутите стопкадри, публикувани някога.

— Защо си престанал да се снимаш? — попита момчето.

— Да ти кажа право, за мен това винаги е било работа. Работа, която през повечето време ми харесваше, а през останалото ту я обичах, ту я мразех. — Имаше убедителен маниер на говорене, привеждаше се напред и снижаваше гласа си, така че не ти оставаше друг избор, освен да го слушаш. — Този бизнес е брутален, Коуди. Рейтингът решава дали ще живееш, или ще умреш. Красотата и външният вид са всичко. Понякога не ти остава нито миг усамотение, а друг път парите не стигат, за да си купиш внимание. Постоянната надпревара ми писна. Веднага щом можех да си позволя да се пенсионирам, се отказах от актьорството. От време на време все още работя като копродуцент, но филмите са доста скромни. От векове не съм гледал филм на големия екран.

— Мама каза, че киното в града е затворено.

— Вярно е. Щяха да го съборят, затова го купих.

У Коуди проблесна искрица интерес.

— Така ли?

— Искам да го отворя отново, заради доброто старо време. С един екран и може би с независимо кино.

— Би било яко. — Коуди изучаваше останалите предмети на витрината — автограф от бейзболиста Джо Димаджио, отрязък от билет за концерт на Бийтълс, токи на колани, получени като трофеи от състезания по родео, и снимки на Гевин, гордо позиращ в стария си самолет. Реши, че са доста яки.

Вниманието му се насочи към рамкирана снимка на майка му на кон.

— Кога е правена? — попита той, за да наруши мълчанието.

— През първото лято след гимназията — отвърна Гевин. — Поканих я да прекара една година тук, преди да отиде в колежа. Учеше рисуване при местен художник.

— Тя така и не е завършила колеж — каза момчето с доловимо презрение в гласа. Не му пукаше. Родителите на всичките му приятели имаха научни степени и прочее. А майка му имаше работата си. И него. И онзи подозрителен скапаняк Брад, който живееше в страх, че Коуди и приятелите му ще си откраднат от стимулантите и болкоуспокояващите лекарства в куфарчето му с мостри.

Погледна снимката, направена в някакво пасбище на фона на планините. Стройна и загоряла от слънцето, дългокрака и босонога, отметнала глава назад от смях, тя изглеждаше направо зашеметяващо. През последните няколко години приятелите му го бяха занасяли заради майка му. Беше много по-млада от повечето майки. Приличаше на момиче от реклама на шампоан. Понякога беше някак си готино да имаш майка, която изглежда като яко гадже, но през повечето време бе адски притеснително.

— Конят още е тук — обади се Гевин.

— Този от снимката?

— Да, казва се Дуули. Майка ти се учеше да заобикаля варели с него.

— Сигурно е доста стар.

— На двадесет и няколко години. Ти яздиш ли, Коуди?

— Не и коне.

Гевин се изкиска, показвайки съвършени зъби. В очите му момчето разпозна искрата и насмешката от плакатите на старите филми. Не му вярваше. Как да разбереш, че е искрен, като е актьор?

— Предполагам, че след като си тук, това ще се промени — каза Гевин. — А може пък да те повозя на самолет, след като си подновя разрешителното. Искаш ли?

— Ще останем само докато се възстановиш. — Дори и това беше твърде дълго за Коуди. Още по-лошо — трябваше да се запише в местното училище в този затънтен град в Монтана. Седмици наред бе вилнял гневно, но майка му беше непреклонна. Тъй като сега бяха в зимна ваканция, получаваше малка отсрочка за тази седмица. Но много скоро щеше да му се наложи да играе „новото момче“ — съдба, по-лоша от смъртта. — Мама казва, че е за няколко седмици. После си заминаваме.

Усмивката на Гевин не се промени, но блясъкът на филмова звезда в очите му помръкна, сякаш думите на Коуди го бяха угасили като с ключ за лампа.

— Да идем да видим дали вечерята е готова.

Коуди се почувства малко гадно, когато последва дядо си в голямата трапезария с шикозен кристал и порцелан. Какво очакваше старецът? Мигновено сближаване, като в онези реклами на телефони? Двамата с Гевин Слейд бяха напълно непознати. След като минеше трансплантацията, вероятно нямаше да се видят никога повече.

Дядовците се сприятеляват с внуците си, докато са малки и сладки, а не когато са навършили шестнадесет, връзват косата си на опашка и носят кубинки. Не че момчето искаше да се сближи с дядо си. Беше му противно да мисли за заболяването му. Имаше някаква течност в торбичка с прикрепена тръбичка, която отиваше някъде вътре в тялото му и заместваше бъбреците му. От самата мисъл за това му призляваше.

Майка му се присъедини към тях в трапезарията. Усмихваше се нервно. Погледът й се стрелкаше от баща й към Коуди.

— Здравейте, момчета — поздрави ги тя.

Гевин задържа стола й. Беше сладникаво, но някак си мило да гледа кавалерския жест на стареца. Веднъж и той се опита да стори същото за Клаудия. „Какво правиш? Да не мислиш, че ще ми избяга?“, попита тя, а после прихна. Коуди също се засмя.

Вечерята беше най-хубавото нещо, което му се бе случило, откакто майка му го беше натоварила на колата призори предния ден. Приготвена от азиатски диетолог, тя се състоеше от паста с някакъв изискан сос, пресен хляб, печени зеленчуци и голяма салата от екзотични плодове.

След като погълна огромно количество храна, момчето вдигна поглед и видя, че майка му и дядо му го наблюдават. И двамата бяха хапнали съвсем малко. Гевин беше на някаква нископротеинова диета. Не можеше да яде храни, които затормозяват бъбреците му.

— Явно доста си огладнял от работата в Лоунпайн днес — отбеляза Гевин.

— Вкусно е — отвърна момчето, като изпи цяла чаша мляко.

— Да не забравиш да кажеш на Тадао, че ти е харесало — додаде майка му.

По дяволите! Винаги така правеше! Независимо за какво ставаше дума — вкусно ястие, разговор по телефона — тя все трябваше да добави своите съвети. Малките й насоки и корекции. Тази сутрин очакваше да го унизи напълно пред онова момиче, Моли. Но за пръв път майка му прояви милост.

В присъствието на Сам Макфий тя изглеждаше някак смутена, сякаш не можеше да проумее напълно как да го възприема. Коуди също не можеше да реши как да го възприема. Не беше лош, но бе много пресилено от негова страна да го накара да компенсира щетите по караваната с робски труд.

Наля си още мляко от стъклена кана, усещайки леко дразнене от мазолите по ръката си. Мазоли, за бога! Съвсем сигурен беше, че никога преди не си бе докарвал мазоли. Особено пък с ринене на конски фъшкии.

От онзи тип Блис разбра, че Лоунпайн е преуспяващо ранчо за развъждане и трениране на коне. Яко беше да работиш в обор, където една кобила можеше да роди всеки момент. Когато стана време да си върви, Коуди изпита леко разочарование. Нямаше нищо против да види как се ражда кончето. Така щеше да има какво да разказва на Клаудия.

Може би историята с фъшкиите беше достатъчно забавна. Но честно казано, не му беше много до смях. По едно време, останал сам в обора, обгърнат от миризмата наоколо и светлината, която се процеждаше през гредите, го обзе странно чувство. Може би се дължеше на тишината и усещането, че е съвсем сам — не знаеше. Но му се стори някак си приятно.

— Приятно ми е да съм заедно с вас двамата — каза Гевин изведнъж, поставяйки ръце на масата, сякаш никога повече не възнамеряваше да се храни.

— Пропиляхме твърде много време — изрече тихо майка му.

— Зная, Мишел — отвърна Гевин. — Съжалявам. Не мога да ти кажа колко пъти вдигах телефона, но все не знаех какво да ти кажа…

— Не го прави, татко. Нека не изравяме старите угризения. Не можем да върнем изгубените години. Можем единствено да продължим напред.

Коуди успя да се въздържи да не извърне очи. Точно това се бе надявал да избегне — голямата емоционална сцена, в която ще повтарят един през друг „съжалявам, съжалявам“ и накрая ще го въвлекат във всичко.

— Ще ме извините ли? — попита твърде високо той.

И двамата го погледнаха, като че от носа му висеше сопол.

— Обещах на Клаудия, че ще й се обадя.

— Приятелката ти ли? — попита Гевин.

— Да. — Коуди се почувства половин метър по-висок, изричайки го. Обичаше да върви по коридорите в училище и да чува как всички шепнат: „Той ходи с Клаудия Телър…“

— Е, може ли да ме извинете? — повтори той.

Майка му кимна.

— Върви, миличък.

— Благодаря… за вечерята — каза той, а после забързано излезе. Когато стигна в стаята си, се свлече на леглото, включи телевизора и осъзна, че работата навън при температури под нулата го е изморила повече, откогато и да било в живота му. Заспа, преди дори да си спомни, че е възнамерявал да се обади на Клаудия.