Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Неделя

Глава 29

Сам не се ползваше с привилегии в болница „Сейнт Брендън“ в Мисула, но се позова на професията си, за да се осведоми за процедурата на Мишел и научи, че графикът не е променен. Бе отседнала в стар хотел, построен от бароните на дърводобивната индустрия в началото на века. Сега, поради близостта му с болницата, винаги бе населен със семействата на пациенти и гостуващи лекари. Рано сутринта той застана пред вратата й, опитвайки се да събере мислите си. Почука.

— Кой е? — Гласът й беше тих, но не сънен.

— Сам.

— Влизай — каза тя, отваряйки вратата. Халат за баня. Боси крака. Тревожно изражение на лицето й. На леглото имаше роман с меки корици и няколко вестника, разпръснати върху смачканите завивки.

— Здравей. — Наведе се и я целуна, но не улучи и устните му докоснаха слепоочието й. Тя ухаеше на паста за зъби и дезинфектант.

— Наред ли е всичко с Коуди? И той ли дойде с теб?

— Добре е. Оставих го долу в кафенето с Гевин, яде палачинки.

— Значи смяташ, че тази уговорка — да отседне при теб — ще се получи?

— Да, Мишел. Разбрахме се.

— Ако ти дойде в повече, искам веднага да разбера.

— Доверието ти в мен е много ласкателно.

Тя му отправи бегла усмивка.

— Мисля, че ти се струва по-лесно, отколкото е в действителност.

Досега наистина беше лесно, но с Коуди бяха прекарали заедно само една вечер. Момчето беше мълчаливо и вероятно размишляваше за операцията и училището. На Сам почти му дожаля за хлапето.

— Как мина ангиограмата ти? — попита той, като умишлено смени темата. Процедурата бе последното и най-инвазивното във физическо отношение изследване, извършвано при жив донор. Знаеше, че е доста плашещо и неприятно. Бяха й дали леко успокоително. През един малък разрез вкараха тръбичка във вената и инжектираха багрило, за да може екипът за трансплантацията да проучи бъбреците й и всичко свързано с тях.

— Страхотно. Голяма веселба. Натали и аз се смяхме с часове.

— О, чувство за хумор. Това винаги е добър знак.

— Същото каза и сестрата, която обръсна слабините ми.

— А сега добре ли се чувстваш?

Тя седна на леглото и се облегна на купчина възглавници.

— Почувствах се добре пет минути след процедурата, но ме накараха да лежа неподвижно цели шест часа. Избраха чудесен бъбрек за баща ми и вярвам, че всичко мина добре. Ще вземат левия.

Докато говореше, леко пребледня и сърцето на Сам се сви. С кого споделяше тя страховете си? Надеждите и мечтите? С Натали? С тайнствения Брад? Коуди беше ли достатъчно голям, за да разбере?

— Искаш ли да поговорим за това? — Неспособен да пренебрегва темата повече, той посочи към вестника на леглото.

Тя го вдигна между палеца и показалеца си.

— Виждала съм и по-лоши неща. Когато бях дванадесетгодишна, публикуваха снимка, на която танцувах на някаква сватба с един от братовчедите на Кенеди, а в заглавието се споменаваше „невръстна булка“.

Вестникът беше сгънат на статията. Заглавието и текстът изобилстваха с безочливи предположения и чисти лъжи, но камерата беше уловила… нещо. Падащият сняг бе замъглил фокуса, но имаше намек за движение в начина, по който ръката на Сам я обгръщаше и главата й се сгушваше на гърдите му. Снимка на тях двамата, сами и погълнати един от друг. Догади му се от нахлуването в личното им пространство.

— Когато видях този боклук — каза той, — ми се прииска да пребия някого.

— Добре дошъл в света на Гевин. — Сви рамене без съжаление. — Свиква се, когато се научиш да не му обръщаш внимание.

Сам не искаше да свиква с това. Но се чувстваше притеглен от нея, точно както той я бе привлякъл в горещия извор. Първия път, когато я загуби, обгради сърцето си със здрава стена, която го бе предпазвала от същите емоции, които изпитваше сега.

Мишел прехапа долната си устна.

— Коуди видя ли статията?

— Да.

— Каза ли нещо?

— Не много. Само че си излязла по-добре от Лиса Мари Пресли.

— Значи не мислиш… че му придава особено значение?

— Не зная. Не говори много по въпроса пред мен или майка ми.

Очите й се разшириха.

— Бил е с Тами Лий? По собствено желание?

Сам изпита леко раздразнение.

— Да не би да не одобряваш майка ми, белия боклук?

— О, Сам. По дяволите, знаеш, че нямах предвид това. Трудно ми е да си представя Коуди в компанията на човек, по-възрастен от шестнадесет години. Надявам се да се е държал възпитано с нея.

— Изглежда се спогаждат добре. Мисля, че си говореха за музика.

Тя сви колене към гърдите си.

— Аз самата не я познавам истински.

— Много се е променила — отбеляза Сам.

— Както всички ни.

— Някои неща не се променят изобщо. — Пое си дълбоко дъх. — След всичките тези години, аз все още те желая.

— Сам…

Той посочи към вестниците.

— Между нас има нещо.

— Не вярвай на всичко прочетено — отвърна му тя, а бледите й страни се изчервиха.

Той се приближи до леглото и докосна рамото й.

— Не ми беше нужно да го прочета във вестника. Но, знаеш ли, радвам се, че излезе наяве.

Тя се отдръпна от него.

— Разбираш ли колко неподходящ момент си избрал?

— Защото не дойдох на някакъв футболен мач, когато си се чувствала самотна ли?

— Майната ти. — Изгледа го ядосано. — Не смятах, че някога ще те видя отново, Сам. И сега просто трябва отново да те допусна в живота си?

— Защо си толкова сприхава? — попита той.

Мишел си пое дълбоко дъх и затвори очи за малко. Когато ги отвори, изглеждаше по-спокойна.

— От нервите е — призна тя. — Никога не съм се справяла добре с… непредвидени обстоятелства. Позволих на Коуди да се премести при теб за тази седмица. Какво още искаш? Какво?

Той изчака да се уталожи чувството му на безсилие.

— Не става дума само за Коуди. Искам отново да те опозная. Искам… онова, което изпитахме в четвъртък вечерта и в петък край горещите извори.

— Увлякохме се. Не ми е присъщо да губя… самообладание по този начин. — Ръцете й се свиха като нервни възли в скута й. — Имам добра работа, ще стана съдружник, имам чудесен живот в Сиатъл. Трябва ли да захвърля всичко това заради хубавите ти очи?

— Не знаех, че намираш очите ми за хубави.

— Много неща не знаеш за мен. Ако ме познаваше, щеше да разбереш, че не мога да имам мимолетна връзка с теб заради доброто старо време.

— Кое те кара да мислиш, че е мимолетна? — Той наблюдаваше развълнуваното пулсиране на вената на врата й и го проследи с пръста си. Мека. Толкова мека, като суха коприна.

— Не бива да се обвързваме, независимо какво ни диктуват хормоните.

Вплете пръстите си в сатенените й коси. Годините се стопиха и всичко, което бе изпитвал към нея, което бе таил у себе си цял живот, се надигна, сякаш за да изтласка въздуха от дробовете му.

— Мишел, не слушам хормоните. Слушам сърцето си.

Долната й устна потрепери и тя я прехапа, отмествайки поглед.

— Какво, за бога — попита с плачевен тон, — те кара да вярваш, че между нас може да се получи?

Обърна я с лице към себе си.

— А теб какво те кара да смяташ, че не може?

Прекъсна ги рязко почукване на вратата.

— Мишел — извика един глас. — Аз съм.

— О, боже — прошепна тя. — Брад.