Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сюзан Уигс

Заглавие: Завръщане у дома

Преводач: Таня Михова Гарабедян

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 2014

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-078-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6989

История

  1. — Добавяне

Вторник

Глава 44

Понякога на Сам най-силно му тежеше празнотата. Не се случваше често. Много отдавна се бе научил да оцелява без подкрепата на друг човек. При все това, от време на време, тази празнота го измъчваше. Особено след като предната седмица Коуди бе живял при него. Днешният ден беше още по-зле, защото бе от онези дни в професията му, които го караха да се чуди защо си е въобразявал, че може да помогне на някого. Първо дойде четиридесетгодишният пушач, който бе решил да държи Сам лично отговорен за рака на белия си дроб, който не подлежеше на операция. Последва го съкрушена майка, чиито здравни осигуровки бяха отрязани — вече не можеше да води сина си астматик на терапия. Трябваше да будува нощем и да плаче безпомощно, докато той се мъчи да си поеме дъх. След това един мъж със счупена ръка, който твърдеше, че е пострадал от балираща машина, но когато, малко по-късно, се появи заместник-шерифът О’Ший, Сам разбра, че каубоят е счупил ръката си в лицето на друг човек. Прегледа госпожа Дакуърт заради въображаеми болки, отпрати скитник, който търсеше рецепта за наркотични вещества, и изслуша тийнейджърка, която се колебаеше да прекрати или не шестседмичната си бременност. На фона на последните промени в живота на Сам нейната дилема придоби болезнен, личен характер.

Докато караше към дома си, усещаше как напрежението във врата и раменете му нараства и знаеше, че преживява един от онези дни, когато празната къща щеше да кънти от самотата. Преди ходеше в резервата при Кенди за малко секс без усложнения, но не това му бе нужно. Трябваше да престане да се самозаблуждава. Какво би било, питаше се той, да влезе в топла и огряна от вечерната светлина къща, която ухаеше на вечеря и на присъствието на друго човешко същество?

Какво би било да разговаря истински с някого, не само да се оплаче или изпусне парата на неудовлетвореността си, а да обясни какво измъчва сърцето му, душата му, когато трябва да погледне един добър човек в очите и да му каже, че има рак, или когато е изгубил пациент заради абсурдните приумици на осигурителната система?

Много отдавна се бе опитал да създаде такъв живот. Не се бе получило. И двамата с Алис се бяха постарали, но бракът им беше неестествен, изкуствен. Разговорите в края на работния ден бяха принудени. Привързаността им беше фалшива и по задължение.

Проблемът беше, че Сам знаеше как да се грижи за човек в нужда. Цял живот го бе правил и не познаваше друг начин. Но не знаеше как да обича жена, която не се нуждае от него. Жена, която може да бъде силна, без да бъде подкрепяна. Животът го бе научил, че връзките са тежка работа, а не търсене на радост и удовлетворение.

Обикновено нямаше нещо, което да не може да преодолее, като седне да изпие една бира с Едуард, да метне въже по бутафорен кон, или като изведе някой от жребците на дълга самотна езда до горещите извори. Но сега, след като Мишел се бе върнала, той искаше нещо повече.

Нещо повече от разговори.

Искаше връзка, и то с Мишел. Бог знаеше, че е излизал с достатъчно други жени през годините, за да разбере, че нещата се получаваха само с определен човек.

Господи, тя сигурно го смяташе за маниак, да й се нахвърли, докато все още имаше зарастващ белег от операцията. Чудеше се дали това я е вбесило.

Изруга през зъби и когато стигна до отбивката за Лоунпайн, продължи право напред. Кара, докато стигна ранчото Блу Рок с внушителните порти и тъмните камъни на входа.

Блясъкът на лампите в прозореца на ателието го притегли. Изобщо не се замисли, просто паркира пикапа и тръгна към вратата. През страничните стъкла видя Мишел да седи на дивана и поспря, за да изчака нервното разбъркване в стомаха му да се уталожи.

Тя беше в друг свят; можеше да го прочете по изражението на лицето й. Познаваше го. Това изражение имаше като момиче, напълно погълнато от образите на голямото платно пред нея. Мишел беше красива жена, в това нямаше съмнение. Но ангажираната в творчески процес Мишел бе повече от красива. Докато рисуваше, тя сякаш излъчваше светлина, която го караше да вярва в нея с цялото си същество.

Почука на вратата, но не изчака да му отговори.

— Аз съм — извика той, отваряйки си. — Не ставай.

— Сам. — Мишел звучеше зарадвана. И предпазлива.

— Къде е Коуди?

— В голямата къща, подготвя уроците си. Трябваше да изпълни някакво задание на компютъра, затова работи в кабинета на баща ми.

— Как е Гевин?

Тя изстиска нещо на ръцете си и ги изтри с парцал.

— Той е невероятен. Всеки ден става все по-силен и здрав. Оплаква се от лекарствата, които трябва да взема, и всичките им странични ефекти, но ги пие редовно. Днес бяхме на преглед и махнаха шевовете ми. — Подсушавайки ръцете си, тя придърпа коленете си към гърдите. — Толкова се радвам, че всичко свърши. — Забеляза изражението му. — Лекарят у теб вероятно се чувства длъжен да изтъкне, че все още не сме вън от опасност. Екипът за трансплантацията ни предупреди за рисковете от отхвърляне, но вече заплаших баща си. Няма да посмее да отхвърли моя бъбрек.

Тя се усмихваше и говореше весело, въпреки че Сам можеше да види, че се тревожи. Епизодите на отхвърляне винаги бяха съкрушителни. Между Мишел и баща й съществуваше риск за нещо повече от бъбрека.

— В наши дни тези епизоди са лечими — каза той. — Препоръчвам ти да престанеш да се безпокоиш за нещо, което не се е случило и може изобщо да не се случи.

— Добре. Благодаря, Сам.

— Мишел, за миналата нощ… Бях ужасно настойчив.

Лицето й потъмня от изчервяване.

— Това извинение ли беше?

— Е, не съжалявам, че те целунах.

Тя наведе глава и потъна в мълчание.

— Може ли да видя над какво работиш? — Окачи палтото си на закачалката зад вратата.

— Разбира се. — Обърна статива към него. — Аз съм в рекламния бизнес, нали помниш? Свикнала съм хората да надничат над рамото ми. И дори да ми дишат във врата.

Той се приближи до статива. Беше абстракцията, която рисуваше преди. Едрите, заредени със силна емоция образи го докоснаха дълбоко. Може би му придаваше по-голямо значение, но мислеше, че вижда гнева и меланхолията, но освен това и надеждата, което струеше от изкривената, двулицева фигура в центъра. Творбата бе странна и вълнуваща, поразителна и може би обезпокояваща.

— Мишел, това не е рекламно изкуство.

— Мислех да поработя над някои неща за фирмата, но все ми се иска да рисувам. — Сви рамене, сякаш се извиняваше.

Отношението й го притесни.

— Не се извинявай, че рисуваш подобни творби.

— Не се извинявам. Аз просто…

— Не го обяснявай. Не и на мен.

Тя го изгледа гневно.

— Не го правех.

— И не се дръж отбранително. Това е лошо начало, особено когато вземеш под внимание какво съм дошъл да ти кажа.

Тя го погледна предпазливо.

— И какво е то?

Сам си пое дъх дълбоко. Задържа погледа й със своя.

— В продължение на седемнадесет години беше мъртва за мен — каза той. — Трябваше да живея живота си, сякаш изобщо не си съществувала. После изневиделица ти се завърна тук.

Ръцете й се заплетоха в подгъва на престилката, с която рисуваше.

— Не съм дошла да те измъчвам.

— Вярно е. Но завръщането ти накара нещо да се случи. Нещо ново и хубаво.

— Сам, всичко това е минало.

— Виж, ако беше само младежка свалка, щяхме да сме го забравили и продължили напред. Зная го, защото за седемнадесет години никога не те забравих, и, повярвай ми, не е защото не опитвах, а защото никога не престанах да те обичам, Мишел.

Тя откъсна поглед от неговия, клатейки глава.

— Откъде да зная, че не съм те хванала между „опитите“? Откъде да зная, че внезапния ти интерес към мен не е заради Коуди?

— Той също е част от това. И ти знаеш по-добре от мен, че не е лесно хлапе. Но ме кара да желая дяволски силно да оправя нещата.

Тя отиде при дългата работна маса до статива и започна да почиства. Ръцете й се движеха нервно, докато поставяше обратно капачките на тубичките и разклащаше четките в буркани с разтворител.

— Какво искаш от мен? — попита Мишел.

— Като начало, искам отново да седнеш. Трябва да си почиваш.

— Писна ми да си почивам. — Работеше по-бързо, довършвайки почистването с предизвикателност. Беше типично за нея. Да довърши едно нещо, преди да започне друго. Да приключи с разчистването на боите, преди да отдаде вниманието си на мъжа, който й разкриваше душата си.

Сам я изчака да свърши. Когато най-сетне го направи, той каза:

— Много мислих за теб, Мишел. Не изглеждаш щастлива, а щастието ти е важно за мен.

Тя смачка работната си дреха в ръцете си.

— Не се преструвай, че става дума за моето щастие, Сам. Става дума за теб…

— Остави ме да се доизкажа, по дяволите. — Знаеше, че стъпва по тънък лед, но вече бе решил да поеме риска. — Попита ме какво искам от теб. Защо не ме попита какво искам да ти дам?

— Защо трябва да мисля, че имаш какво да ми предложиш?

— Научила си се да не очакваш нищо от никого. Ти даваш, Мишел, не вземаш. Даваш на Коуди всичко, което му е нужно, и не очакваш нищо в замяна.

— Това означава да си родител.

Той пренебрегна забележката й.

— Даваш на приятелката си Натали покрив над главата, когато й е необходим, рамо, на което да поплаче. Даде на баща си пълна прошка за всичко в миналото, а в случай че светът се нуждае от символ на синовната ти привързаност, му дари и проклетия си бъбрек.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш, преди и двамата да кажем неща, за които ще съжаляваме.

Той поклати глава. Изобщо не се получаваше както трябва.

— Ще съжалявам за нещата, които не сме си казали, Мишел.

— Какво не сме си казали? — Тя стоеше там, красива, предизвикателна, уязвима.

Сам се замисли за живота си, за годините, които бяха отлетели, за пътя, по който не бе поел, и докъде го бе довело всичко това. Имаше един човек в миналото му, от когото не можеше да се откъсне. Някой, който бе писано да носи в сърцето си до края на дните си.

— Обичам те. — Думите прозвучаха несъизмерими със силата на чувствата му. — Никога не съм преставал.

Тя седна и прегърна колене до гърдите си, сякаш бе почувствала внезапно студ.

Вътрешностите му се свиха и той осъзна, че е уплашен, толкова уплашен, колкото отдавна не се бе чувствал. Справяше се добре, животът му беше уреден и изведнъж тя го накара да скочи от ръба на някаква скала.

— Говоря сериозно, Мишел. Не е трудно да те обичам. Това е едно от малкото неща, които ми се удаваха лесно на младини. И все още е така.

Тя изглеждаше ужасена.

— Но това не означава нищо. И не може да промени нищо.

Той протегна ръка и погали бузата й с дланта си.

— Вече го направи.

— Не по начина, който описваш. Онази нощ в киното…

— Какво, твърдиш, че онова не е променило нищо ли? Горещите извори не означаваха нищо? — Отдръпна ръката си. — Означава ли това, че имаш навика да изневеряваш на гаджето си?

— Мисля, че сега трябва да ти ударя плесница.

Той прокара ръка през косата си.

— Беше гадно от моя страна. Но трябва да измислиш нещо по-убедително от „не може да се получи“ или „не може да промени нищо“. Защото и двамата знаем, че може. И го направи.

Тя седеше мълчалива, бледа, присвила устни от гняв. А също и от страх. Той го прочете в очите й и съжаляваше, че го е предизвикал.

— Какво точно очакваш от мен? — попита Мишел накрая.

— Искам да бъдеш напълно откровена. Имаш ли в Сиатъл живота, който желаеш? Или е нещо, с което си се примирила?

— Претрепах се от работа, за да се устроя в Сиатъл…

— Не те попитах това. — Посочи към платното. — Правиш ли това в Сиатъл?

Тя махна с ръка презрително.

— Когато съм у дома, работя. Времето, което прекарвам тук, Сам, не е реално. Не съм в отпуск от работата си. Взела съм си отпуск от живота. Но точно това им е особеното на отпуските. Те са временни. А ти все още не си искрен с мен. Какво очакваш? Искаш да зарежа всичко, което съм градила петнадесет години и да се преместя тук ли? Да бъда твоята „жена“?

— Сега вече говориш по същество.

— А какво ще кажеш за обратния вариант? Защо ти не захвърлиш всичко тук и не се преместиш в града?

— Това ли трябва да направя? Да продам къщата си, да си устроя практика в Белвю или някое хубаво предградие?

— Ще го направиш ли? — Гласът й беше тих, изпълнен с недоверие.

— Не ме ли слушаш? Такава любов не се среща всеки ден. Повярвай ми, зная го. Отне ми доста време да го проумея, но сега зная. Обичах те, когато бяхме млади, и те загубих. След всичките тези години ние се намерихме. Не възнамерявам да те загубя отново, без да се боря.

— Това не е борба. — В очите й проблесна паника. — Не си обмислил всичко. Да предположим, че Коуди и аз решим да заживеем тук. Ще се превърна в някакъв художник битник, който продава картините си по селски панаири. Коуди никога не би ми простил, че съм го откъснала от училището и приятелите му в гимназията. Разликата е в това, че ще обвинява и двама ни за нещастието си. Ще измъчва и двама ни.

— Не смятам да позволя момчето да измъчва когото и да е от нас, Мишел. Или да ми диктува живота.

— О, Сам. Децата правят точно това. Точно затова съществуват. Докато не станеш родител ежедневно, не се сблъскаш с всяка криза или триумф и не преодолееш всеки един безумен момент, няма да го схванеш.

— Тогава ми дай шанс. Дай ми шанс „да го схвана“.

— Ами ако решиш, че тази работа не е за теб? Просто ще продължиш напред ли? Ща ни изпратиш обратно в Сиатъл?

— Не ме слушаш. Не казвам „дай да опитаме“. Казвам „хайде да го направим“. Хайде да станем семейство, Мишел.

Тя затвори очи.

— Не смяташ ли, че трябва да го обмислим известно време?

— Времето няма да промени намерението ми.

— На мен ми е нужно време. Късно е, Сам. По-добре си върви.

Той се изправи, налагайки си да се отдели от нея.

— Довиждане, Мишел. — Тръгна си, преди тя да успее да отговори, и излезе в студената, ясна нощ. — Между другото — каза той, обръщайки се, за да види силуета й в топлата светлина на прага, — онова, което казах одеве за семейството, беше предложение за брак.