Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сюзан Уигс

Заглавие: Завръщане у дома

Преводач: Таня Михова Гарабедян

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 2014

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-078-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6989

История

  1. — Добавяне

Четвъртък

Глава 47

Начинът, по който утринната светлина се спускаше от таванския прозорец на кухнята в Блу Рок, напомняше на Мишел за онези стари стъклописи в църквите, които съзерцаваше като малка. Ходеха в храма „Вси Светии“ на Камдън Драйв в Бевърли Хилс, майка й носеше бели ръкавици, а Мишел бе обута в чорапи с дантела по края, лъскави обувки с каишка и костюмче, купено от луксозния магазин „Ай Магнин“, на сметката на баща й. Седеше до майка си и тайно наблюдаваше как малките момиченца, разположени между двамата си родители, клатят крака и удрят върховете на обувките си в меките, тапицирани с дунапрен, платформи за коленичене. Мама от едната страна, тате от другата, като подпори за книги, на които да се облегне, на която и страна да се наведе. Мишел вдигаше очи към задната стена, където кръжаха двама огромни херувими в стила на прерафаелитите, а слънчевата светлина се лееше над тях като разтопено масло. Щом свършеше литургията, тя се прибираше вкъщи и рисуваше онова, което бе видяла.

Докато си приготвяше купичка корнфлейкс със стафиди, Мишел осъзна, че много отдавна не се бе сещала за онези моменти в църквата. Нещо в ъгъла на светлината и тишината на къщата й навя този спомен.

И, разбира се, беше по-лесно да мисли за миналото, отколкото за бъдещето.

Дължеше отговор на Сам, но не бяха оставали насаме. Вчера бе работил в града, а предходната вечер беше на повикване. Днес имаше часове в амбулаторията, а тя трябваше да отиде с баща си до Мисула за поредния преглед. Предполагаше, че можеха да поговорят и по телефона, но въпросът беше от онези, които е най-добре да се обсъждат лице в лице.

Увереността й се разколебаваше. Забавно бе да си играят на две лудо влюбени хлапета, но намесеше ли се реалността, нещата загрубяваха. Независещи от тях обстоятелства вече се съюзяваха, за да ги държат разделени.

Баща й влезе в кухнята, тъкмо когато алармите и на двата му ръчни часовника се задействаха. Време за лекарствата.

— Здравей, татко. — Тя се изправи от високия стол до барплота и му наля чаша вода.

— Как е моето момиче? — Той се усмихна широко, а здравата руменина на лицето му бе така радваща, че й се доплака.

Но се чувстваше длъжна да попита:

— Добре ли се чувстваш?

— Чудесно.

— Наистина ли? Не питам, за да се намирам на приказки.

— Добре де, страничните ефекти от лекарствата са дразнещи. — Протегна ръка и за секунда тя забеляза леко, кратко потрепване. — Това е от циклоспорина. Преднизонът и имуносупресорите също са забавни посвоему. — Отново се усмихна широко. — Край на мрънкането. Достатъчно е да се замисля за алтернативата, и веднага млъквам.

Тя му подаде водата и изчака, докато той извади огромната кутийка за таблетки с отделения за всеки ден. Погълна лекарствата, коктейл от стабилизатори и хапчета против отхвърляне на органа, които бяха толкова важни след трансплантацията. Дотук добре. Екипът бе обявил бързото им възстановяване достойно за рекорд.

Гевин остави купчина писма върху барплота, на който закусваха, и бавно вдигна един дебел плик. Мишел видя колебанието му и лекото треперене на ръцете, докато го разпечатваше и изваждаше пакет с документи. Той ги разглежда в продължение на минута, после затвори очи и целуна сертификата с благоговение.

— Пилотското ми разрешително е подновено — обяви Гевин. Отново съм в играта, скъпа.

— Сериозно ли, татко?

— Сериозно. — Легендарните му сини очи сияеха. Сипа си купичка корнфлейкс със стафиди, а после методично извади всички стафиди. Мишел го погледа за секунда и прикри усмивката си. Тя и баща й смайващо си приличаха по някои неща — случаен жест, поглед, чудати вкусове. Тя също не ядеше стафидите в корнфлейкса си.

Баща й изглеждаше в неведение по отношение на мислите й. Хапна от зърнената закуска, после забарабани с пръсти по купчината документи.

— Това е второто най-хубаво нещо, което ми се е случило, откакто се разболях.

— А какво беше първото? — Мишел затаи дъх.

— Това, че отново открих теб и Коуди, скъпа. Нима не знаеше?

За момент тя загуби дар слово. Ето го, мислеше си тя, а сърцето й ликуваше. Ето го най-важното в живота. Миг на радост и тържество, така сладък, че цялото й същество се изпълни с щастие. Откога не си бе позволявала да изпитва такива силни и дълбоки чувства?

— О, татко — каза тя и нещо в тона й го накара да вдигне поглед. — Знаех го.

Простички думи. Обикновен разговор. Но бе чакала цял живот, за да сподели този миг с баща си. Довършиха закуската си, после той си наля кафе, притвори очи и се усмихна, сякаш току-що бе видял Господ.

— Как ми липсваше кафето!

Седяха мълчаливо и си правеха компания, пиейки сутрешното си кафе и наблюдавайки играта на слънчевите лъчи върху полираните гранитни плотове и лъскавите медни съдове, висящи над аспиратора на печката.

— Днес ще работиш ли над картината си? — попита баща й.

— Да. Нямам представа какво правя, но ми харесва.

— Картината, която рисуваш, ме кара да се гордея с теб.

Думите му я изпълниха с топлина. Само за миг й се прииска да го попита откъде произтичаше вярата му в нея и защо не я бе показал, докато тя не му даде бъбрека си. Но мигът отмина, а Мишел знаеше, че отговор не съществува и няма смисъл да го търси.

— Благодаря. — Посочи към подложката с клипс, покрита с розови листчета с телефонни бележки. — Бил си зает.

— Всъщност, да.

— За какво е всичко това?

Той прелисти записките.

— Ето една от Каролин. — Намигна, въпреки че под цинизма му се долавяше скрита болка. — Готова е да ме целуне и да се сдобрим, след като от тялото ми вече не виси торбичка за диализа.

— Ами ти готов ли си?

— Казах й да се разкара. — Смачка бележката. — Наистина. А тази е от един предприемач в Полсън. Ще отворя „Линууд“ за Деня на загиналите във войните.

— Наистина ли? — Почувства прилив на въодушевление. За нея старото кино бе пълно със спомени от онова далечно лято, но още по-важни бяха спомените от една неотдавнашна снежна вечер. — Радвам се. Градът е повече от готов.

Той побутна един факс на плота пред нея.

— Ето за това трябва да поговорим наистина.

Отне й минута да осъзнае какво й показва.

— Татко?

— Беше върху факса, когато станах тази сутрин. От същия предприемач, който ще ремонтира „Линууд“.

Мишел преглътна, но не успя да премахне усещането за сухота в устата си.

— Татко — прошепна тя, — какво става, по дяволите?

Той й се усмихна сияйно.

— Продължавай да четеш.

Беше нареждане за възстановяване магазина в съседство с кинотеатъра. По молба на Гевин то щеше да бъде превърнато в художествена галерия. Представяйки си старата фасада на магазина, стария дъсчен под, кования ламаринен таван, Мишел почувства шеметно главозамайване. Жизнерадостна почуда.

— Галерия — повтори тя.

— Би могла да оживи културния живот в Кристъл Сити. — Докосна ръката й. — Ти никога не си имала изложба, Мишел, а бог знае, че я заслужаваш. Тоест, ако наистина я искаш.

Дори не се бе осмелявала да пожелае такова нещо досега. Може би това бе смисълът на цялото изпитание с Гевин. Ритник в задника. Начин да я изтръгне от удобната монотонност, която бе завладяла живота й. Изправи се бавно, заобиколи плота и прегърна баща си.

— Татко…

Телефонът иззвъня и той го грабна.

— Това може да е предприемачът. — Но после й подаде слушалката. — Сам е.

— Сам!

— В неподходящ момент ли те сварих?

— Ъ, не.

— Липсваше ми. — Гласът му беше тих и сексапилен.

Тръпка премина през нея. Усещаше как цялото й тяло разцъфва.

— И ти на мен. — Взираше се във факса на плота. Спомни си какво бе казал последния път, когато бяха заедно и всичко, за което трябваше да поговорят. Ами ако решеше да се омъжи за Сам? Толкова много въпроси. Имаха толкова много неща за обсъждане. Беше твърде важно, за да му го обясни точно тук и точно сега. — Ела на вечеря с мен довечера, Сам — успя да изрече тя. — Имам да ти казвам нещо.

Пауза. После дочу усмивката в тона му, когато той заяви:

— Скъпа, и стадо мустанги не може да ме спре да те видя тази вечер.