Сюзън Уигс
Завръщане у дома (14)

Глава 14

Телефонът изтръгна Мишел от неспокойната дрямка, която я измъчваше цяла нощ. Посягайки опипом за слушалката до леглото, тя почувства как се съживяват всички страхове и кошмари, които я преследваха, откакто бе оставила ранения си син в болницата.

Стисна слушалката с две ръце.

— Да?

— Мамо?

— Коуди! — Сърцето й заседна в гърлото. — Какво има? Добре ли си? Да не би нещо…

— Ей, мамо, по-полека. Добре съм. Сам каза, че трябва да ти се обадя да ти кажа как съм.

Гърдите й се отпуснаха като спукан балон. Чувстваше се така, сякаш с часове бе сдържала дъха си.

— Леле, Коуди. Радвам се да чуя гласа ти.

— Сам каза, че ще ме изпишат днес. Няма признаци на сътресение.

Тя хвърли поглед към часовника. 6:45 сутринта. Въпреки юношеската си храброст, Коуди вероятно също бе прекарал тежка нощ.

— Ще дойда веднага. — Облегна се на таблата на леглото.

— Добре. Сам иска да говори с теб за минутка. Доскоро, мамо.

По време на паузата, докато чакаше Сам, тя позволи на устните си да се извият облекчено в трепереща усмивка. Нищо, нищо на света не можеше да се сравни с ужасния страх на една майка за детето й. След като този страх беше разсеян, на негово място остана почти замайваща еуфория.

— Здравей, Мишел. — Гласът му развихри еуфорията до буря в гърдите й.

Опомни се, каза си тя. Това е лекарят на Коуди. Лекар.

— Благодаря ти, че му позволи да се обади. Миналата нощ си спечелих нови четиристотин бели косъма.

— Ами тогава си сложи шапка.

Дори и остроумна забележка не можеше да помрачи настроението й.

— Ще дойда веднага, щом кажа на баща си какво става.

Само десет минути по-късно Мишел си бе сложила вълнен клин и широк ирландски пуловер, и разглеждаше шапките на закачалката в коридора. Знаеше, че трябва да отдели време да се обади на Брад и да го осведоми за драматичните събития, а също и как бе минала срещата в Мисула.

Но все още не можеше да му телефонира. Беше твърде рано сутринта, а и Коуди я чакаше.

Имаше и друга причина за неохотата й, но отказа да размишлява над нея точно сега. Беше се научила да изпитва вина — присъщо на майките. Или на жените изобщо.

Тя грабна една вълнена шапка от закачалката, обу ботушите си и излезе. Бледата зора обагряше планините на изток, очертаваше ярка огнена линия по най-високите върхове и спускаше розови сенки по хребетите и долините. Беше толкова студено, че снегът скърцаше под подметките й, докато прекосяваше двора към голямата къща. От басейна се издигаше пара.

В кухнята блещукаше единствената светлинка и хвърляше златисти отблясъци върху пресния сняг в двора. Преди да изкачи стъпалата пред верандата, Мишел спря и тайно се вгледа в баща си вътре.

Той стоеше до плота с полуразтворен халат, докато се занимаваше с апарата за диализа. Това бе интимен момент и тя не можеше да се натрапи. Знаеше, че не бива. Отстъпи назад. Гевин леко завъртя глава и тя видя профила му.

За миг-два той остана неподвижен, прокарвайки ръка по челото си, опрял другата на плота.

Гърлото й се сви, докато се насилваше да отвърне поглед. За пръв път, откакто бе научила за заболяването му, осъзнаваше тежкото му състояние и беше странно да види истината, докато стои в студеното сияние на зората и наблюдава сцена, така болезнена и лична, че почти я задави.

Баща й беше болен, той умираше и отчаяно се нуждаеше от операцията. Неотложността се втурна по вените й като адреналин. Искаше да направят операцията сега, а не следващата седмица. Мили боже, ако можеше да изтръгне бъбрека си със собствената си ръка и да му го даде в този момент, щеше да го направи.

Забърза обратно към къщата за гости, надраска бележка с обяснение до баща си и я остави до входната врата. Поколеба се на верандата. Може би трябваше да влезе, да му пожелае добро утро, да го попита дали се нуждае от нещо. Ами ако искаше компанията й и утехата, която можеше да му предложи?

Но не можеше да го направи. Не можеше да влезе там, да се натрапи. Не можеше да бъде дъщерята, от която се нуждаеше. Бяха чужди в толкова много отношения.

Докато шофираше към града, грабна мобилния си телефон и набра номера на лекарската служба. Попитаха я дали става дума за спешен слушай. Когато призна, че няма такъв, я посъветваха да позвъни в редовното работно време.

— Трябва да говоря с нея сега — каза тя.

— Госпожо, с радост ще запиша номера ви…

— Баща ми е болен сега, а не в редовното работно време.

— Телефонът за спешни случаи е…

— Зная го. — Пое си дъх продължително. — Ами Дона Робъртс, сестрата по трансплантациите? Тя там ли е?

— На смяна е от девет часа.

— Тогава Темпъл. По дяволите, той приема ли обаждания?

— Ще ви пренасоча, госпожо.

Толкова просто. Психологът Темпъл знаеше, че хората не получават невроза по график.

— Тук е доктор Темпъл. — Звучеше рязко и обезпокоено, като се вземеше предвид часа.

— Обажда се Мишел Търнър, помните ли ме?

— Разбира се. Какво мога да направя за вас?

Думите се изляха забързано.

— Вижте, искам трансплантацията да стане по-скоро. Не желая да чакам края на ски ваканцията на хирурга или каквото я задържа. Тази сутрин баща ми… видях… — Млъкна, представяйки си Уилард Темпъл да закусва на барплота в имението си в предградията, да пие кафе и да гледа навън към игрището за голф, граничещо с двора му. — Както и да е, не издържам да го гледам такъв. Защо да не може да направим останалите изследвания днес, а трансплантацията — утре?

Пауза. Злокобна лекарска пауза.

— Всъщност, госпожо Търнър, щях да препоръчам операцията ви да бъде отложена, докато с баща ви преминете повече консултации за процедурата.

Безмълвен вик отекна у Мишел. Кокалчетата й побеляха, докато стискаше слушалката.

— Ъ-ъ-ъ, почакайте малко. Бихте ли повторили?

— В момента не разполагам с досието ви, но съм загрижен, че има проблеми, които трябва да бъдат проучени и разрешени, преди да продължим.

Тя осъзна, че отчаянието и гневът имат вкус. Горчив вкус на ръжда, на кръв.

— Един момент, по дяволите! — Опита се да не крещи, но не се получаваше. Не я бе грижа дали гласът й щеше да го изтръгне от огромното му тухлено имение и да го просне по задник на снега. — След всичките тези седмици на изследвания, след като отговарям на всички физически критерии, вие ми казвате, че имаме „проблеми“?

— Госпожо Търнър, отношенията ви с баща ви са необичайни. Прекарали сте малко време заедно…

— Какво искате от мен, по дяволите? — разяри се тя. — Искате да му направя голям скандал ли? Искате да го обвиня, че никога не се е държал с мен като баща ли, за бога? Да го обвиня, че не ме възприема като дъщеря, а като донор? Че не иска от мен нищо друго, освен още няколко години живот? Това ли са онези проклети „проблеми“, за които намеквате?

Мълчанието му беше толкова продължително, че започна да й става неудобно.

— Много впечатляващо, госпожо Търнър.

— Опитвам се да ви впечатля — изрече през зъби тя. — Опитвам се да ви впечатля с факта, че вече сме чакали прекалено дълго. Искам операцията веднага…

— В нея няма нищо просто. Процедурата е рутинна, но сериозна.

— Дяволски сте прав. Защото… — Млъкна, защото осъзна, че се готви да заплаши Уилард Т. Темпъл със смърт. Това не беше разумен начин да го смая със здравата си психика. — Чуйте, вече съм спокойна, докторе. Но не желая повече отлагания.

Изключвайки телефона, погледна към скоростомера. Беше увеличила скоростта неусетно. Отпусна крака си от газта и се опита да се успокои! Но беше трудно. Имаше чувството, че се впуска от една криза в друга.

Натали, най-добрата й приятелка, често й изтъкваше предимствата на бавното темпо, на това да „живееш за мига“. Лесно й беше да го каже. Тя можеше да живее „за мига“ колкото си пожелае. Прелиташе от ден на ден без никакви грижи. Беше пълна противоположност на Мишел и въпреки това от години бяха най-добри приятелки.

— Добре, Нат. Опитвам се да живея за момента. — Дъхът й замъгли пространството във все още студения роувър. — Ще взема Коуди. Днес нямам други ангажименти, така че мога да го заведа вкъщи, да му приготвя супа и цял ден да се грижа за него. Ще видя дали Сам може да намери начин да ускори трансплантацията. Как ти звучи това?

Звучеше така, сякаш се побъркваше, говореше си сама, докато шофираше по магистралата. Но някак си, решението този ден да кара стъпка по стъпка я успокояваше. Когато влизаше в болницата, вече си бе върнала по-голямата част от здравия разум.

Спря на регистратурата, обслужвана тази сутрин от друга служителка.

— Аз съм майката на Коуди Търнър. Днес ще го изпишат.

Служителката събра купчина папки и ги сложи в метална поставка на плота.

— Така е. Мисля, че в момента се облича. Ето ви няколко формуляра за подпис.

— Бих искала да видя сметката, моля.

Служителката отвори една папка и й подаде химикалка, след това въведе нещо на клавиатурата. От принтера се проточи дълъг лист. Разгледа подробната сметка и посочи един ред.

— Това означава ли, че лекарят се отказва от таксата си?

Жената кимна.

— Така изглежда.

По някаква причина това я вбеси. Отгърна страницата и откри листа с финансовата застраховка. Насреща й изскочи още една нежелана благотворителност.

— Тук пише, че всичко е платено.

— Точно така, госпожо.

— От Гевин Слейд.

— Разбрах, че той е дядо на момчето. — Служителката се усмихна със замечтано възхищение, което Мишел много добре познаваше. — Сигурно е страхотно да имаш такъв баща.

Драсна подписа си на всички обозначени места.

— Страхотно, и още как. — Живей за мига, напомни си тя. По-късно щеше да се разправя с Гевин за сметката. И със Сам, който се бе отказал от таксата си. Да вървят по дяволите и двамата! Имаше добра работа, печелеше достатъчно. Не й бе нужно никой от двамата да нахлува в живота й и да поема юздите.

— Добро утро, госпожо Търнър. — Сестра О’Браян изглеждаше спретната и хубава в розови панталони и туника, наметната с жилетка. — Синът ви изглежда добре.

Мишел се усмихна насила.

— Вчера нямах възможност да говоря с вас. Оценявам всичко, което сторихте със Сам за Коуди.

— Моля.

Изглежда не бързаше за никъде. За да поддържа разговора, Мишел попита:

— Отдавна ли работите със Сам?

Сестрата се поколеба и й отправи много странен поглед. Служителката на регистратурата спря да почуква по клавишите и с периферното си зрение Мишел я видя да се навежда напред.

— Близо пет години, откакто се върна в града — отвърна Алис О’Браян.

Мишел почувства, че сестрата може да й разкаже още много за тези пет години, но сега не беше подходящият момент. Намествайки презрамката на чантата си, тя забърза надолу по коридора. Вратата на стаята на Коуди бе леко открехната. Тя почука.

— Коуди? Мама е.

— Да, готов съм.

Не бе подготвена за вида му. Опашката я нямаше. Дебела бяла превръзка покриваше шевовете. Косата му имаше позната форма. Спомняше си как растеше тя, когато беше малък — на прекрасни вълни, като че цялата му глава бе облизана от дружелюбен златен ретрийвър.

Той я погледна, а Мишел мислено благодари на бога. Бледността я нямаше. Добър знак.

И въпреки че й се плачеше, тя се насили да се усмихне.

— Харесва ми прическата ти, сине.

— Един човек дойде призори и каза, че само ще я подравни, а виж какво направи.

— Хубава е, Коуди. Наистина.

— Гадна е.

Виждаше, че отново го обзема предишното сърдито настроение. След травма или тежка болест децата обикновено преживяваха период на съвършена доброта. Вчера, докато Сам го шиеше, Коуди бе толкова добър. И по телефона й бе прозвучал бодро. Но сега нещата се връщаха към обичайното му настроение.

Нарочно ли го правеше, питаше се тя.

Подаде й бяла найлонова торбичка с името на болницата, отпечатано от едната й страна.

— Ето ги всичките ми вещи. Може ли да си вървим вече?

— Първо трябва да се видя със Сам — отвърна тя, а устните й се насладиха на името му. — Имам някои въпроси към него.

Коуди й подаде едно розово листче.

— Той вече ми даде тази рецепта.

— Гледай MTV два часа и ми се обади сутринта — изрече един глас от прага.

Мишел се обърна и го видя, облегнат с едното си рамо на касата на вратата. Сам Макфий в лекарска престилка. Вчера беше твърде притеснена за Коуди, за да оцени гледката. Беше толкова различно от начина, по който го помнеше, и по който винаги си го бе представяла.

Това беше мъжът, който искаше да си проправи път в живота на сина й, напомни си тя.

— Вземи рецептата за болкоуспокояващите. — Сам влезе в стаята. Табелката със снимка, висяща от джоба му, а още повече стетоскопът и протектора с надпис на фармацевтична компания, му придаваха авторитет, който я караше да се чувства странно. — Спазвайте указанията и той ще се оправи. — Постави няколко снимки върху таблото на стената. — Тази сутрин е добре. — С молива си посочи няколко области, които й напомниха за фигурите на Роршах, симетрични цветни петна, които психиатрите използваха, за да проследят умствената дейност.

— Тази е от вчера, а ето и сутрешната. Травмата на главата е минимална.

По някаква причина й се доплака. Разгледа снимката. Показваше ли къде се крие добротата? Обясняваше ли защо Коуди постоянно е изпълнен с омраза? Прехапа езика си, за да не изрече въпросите на глас.

Сам се усмихна широко на Коуди.

— Дебела глава имаш, хлапе.

— А ти — скапан бръснар — промърмори момчето.

— Хазлет ли? Имаме късмет, че изобщо някой е съгласен да прави домашни посещения.

Коуди се придвижи към вратата, а дънките му се влачеха.

— Ще бъда в колата, мамо.

— Добре. — Тя почака, прехапала долната си устна, защото знаеше какво иска да направи той, но не желаеше да го накара, защото нямаше да е същото. „Обърни се, малък негоднико. Обърни се и благодари на доктор Макфий.“

Той не го направи. Не беше изненадана. Не смяташе, че и Сам е изненадан. Само след няколко дни той вече знаеше отлично, че Коуди е кисел хлапак, който се движи на ръба и се прави на прекалено готин за твърде широките си дънки.

— Има ли още нещо, което трябва да зная? — попита тя.

— Обичайното. Карайте я по-полека през следващите няколко дни. Ще свалим конците в петък или събота.

Тя кимна, свела поглед към ръцете си. През миналата нощ почти не бе мигнала и сега с неудоволствие осъзна, че не се бе изкъпала, не носеше грим и бе облечена в дрехи, които намъкна за пет минути.

— Отказал си се от таксата си — избъбри Мишел.

— Хлапето беше под моя опека, когато кобилата го ритна в главата. Ако искаш да ме съдиш, ще спечелиш доста.

О, това би било забавно, помисли си тя. Вече виждаше заглавията в таблоидите. „Майка знаменитост съди бащата за травма, нанесена на извънбрачния им син.“

— Не си и помисляй за съдебен иск, Сам.

— Иска ми се всички да имаха същото отношение.

— Имам още един въпрос.

— Давай.

— Става дума за трансплантацията на Гевин. — Стомахът й се сви. — Ъ, може да има спънка.

— Спънка?

— Отлагане.

Изражението му не се промени, но светлината в очите му помръкна.

— Гевин ли има проблеми?

Тя пристъпи от крак на крак. Стаята й се струваше изключително задушна.

— Ами не съвсем. Само че… тази сутрин станах рано и видях… Осъзнах, че тази работа с диализата и всички лекарства вече се е влачила твърде дълго. Затова разговарях с доктор Темпъл, психологът от екипа за трансплантацията. Казах му, че всеки миг изчакване е проява на жестокост. — Пое си дълбоко дъх, усещайки как сълзите от изтощение и отчаяние напираха да бликнат. Овладя се. — А кучият му син каза, че не бил сигурен, че сме готови.

— Готови ли? Искаш да кажеш, че трябва да назначат още изследвания или…

— Не, остава само ангиограмата. Играе си с нас, Сам. Не мисли, че с Гевин сме психически узрели.

— А ти смяташ, че сте?

— Зная, че съм, по дяволите! Животът ми е в застой и нищо не може да продължи, докато не приключа с това. А той иска да определя дали действам, подтиквана от вина или от лоялност, или от бог знае какви подбуди. Какво значение може да има това, Сам?

Той мълча дълго време. Твърде дълго. Мишел започваше да мисли, че е професионален навик. Конспирация. Измъчвай пациента, докато го докараш до ръба, след това си прибери парите.

Накрая Сам проговори:

— Ще ти дам лична препоръка.

Костите на краката й омекнаха.

— О, Сам! Наистина ли? Моля те!

— Ще направя каквото е по силите ми. Познавам Маги Кер. Бих могъл да й се обадя. — На визитката й пишеше „Д-р Маргарет Кер“, но Сам я наричаше Маги. — Тя е най-добрата — добави той.

— Радвам се да го чуя. — „Е, какви са ви отношенията с Маги?“

— Както и да е, сигурен съм, че ти е казала колко е сложна процедурата. Тя трябва да бъде изпълнена с точност до секундата. Всичко трябва да се случи едновременно в правилния момент. Чакането може да изнерви всеки.

— Опитвам се да проявя търпение, но ми е дяволски трудно!

— Няколко дни повече не са от значение, не и при Гевин. Както ти казах по-рано, той е в отлична форма. Няма вероятност да се влоши.

Мишел се улови да поставя ръце на хълбоците си. Не, не на хълбоците. В задната част на талията, в областта на бъбреците. Напоследък често го правеше.

— Добре — каза тя, внезапно засрамена. — Ще приема препоръката. Само им предай, че не съм психопат, който се опитва да спечели вселенското благоволение, като дари единия си бъбрек на баща си.

Очите му проблеснаха.

— Мога да го направя.

— Благодаря ти.

— А, Мишел, снощи наистина говорех сериозно. За Коуди.

Не би могъл да планира неочакваната си атака по-добре. Беше се отказал от таксата си, предлагаше й да се намеси в работата на екипа в нейна защита, а сега и това.

— Изнудваш ли ме? — попита тя. — Ще ми дадеш лична препоръка, ако се съглася да ми откраднеш сина?

— Не целя да открадна нищо от теб, Мишел. Мислиш ли, че ще му навреди да чуе истината? Че ще го нараним, ако научи кой съм?

Тя се отпусна тежко на касата на вратата.

— Не зная какво си мисля. Дори още не съм изпила първата си чаша кафе.

Призрачно осветен от слабата лампа, той й се струваше едновременно чужд и болезнено познат. Светлината подчертаваше чертите му — финия нос и високите скули, устата, която помнеше от толкова отдавна. И все пак, по челото му виждаше отпечатъка на изгубените години, зрелостта, дошла бог знае откъде, и късаща сърцето й самота.

— Ще му кажа, Сам.

— Кога? — Въпросът му бе мигновен, сякаш го бе държал на върха на езика си по време на целия разговор.

Тя се насили да прикрие страха си.

— Ще го направя днес.

— Как мислиш, че ще го приеме?

Господи, как искаше да го докосне, точно сега. Да хване ръката му и да я стисне. Защото за пръв път тя осъзна, че и той е уплашен. Като познаваше уязвимостта, дълбоко скрита у този тайнствен, но познат мъж, той й ставаше още по-скъп.

— Не бих могла да зная, Сам. Напоследък Коуди е… непредвидим. Никога не зная дали нещо ще му хареса, ще го подразни или ще го разяри.

— Не пита ли за баща си вече?

Мишел имаше чувството, че балансира върху острието на нож. Имаше ли значение какво ще му отговори? Сам вече не беше част от живота им. Но… как би могла да излъже? Каква полза би имала?

— Питаше от време на време, след като започна училище. — Преди това не бе имал представа, че нормалните семейства се състоят от двама родители.

— И…? — Сам се бе сковал. Тя виждаше напрегнатите жили на врата му. Част от нея се наслаждаваше на страданието му, защото и тя се бе борила, докато отглеждаше сина си сама. Но друга, по-нежна част от нея, все още искаше да го докосне.

— Казах му, че съм срещнала баща му, когато съм била прекалено млада. Казах му, че е бил каубой, който е участвал в шампионата по родео. Обясних му, че не съм го виждала след кратката ни… връзка.

За малко да я нарече „любовна“.

Мускулът на челюстта му изпъкна.

— Изкарала си ме истински принц, а?

— Нямаше смисъл да му казвам повече. Беше опасно заради пресата. Аз винаги ще си остана дъщерята на Гевин. Не исках да пишат разни неща… за нас, за Коуди. Ако му бях споменала името ти и му бях дала подробности, някой търсач на сензации можеше да научи. Не е справедливо спрямо детето.

Искаше й се Сам да каже нещо, но той само продължаваше да я гледа и изведнъж тя си спомни миналото. Неговото мълчание, нейното бърборене. Как той се преструваше, че се ядосва за дреболии, например, когато тя носеше батистените му работни ризи, но Мишел разбираше, че тайно се радва. Тези ризи миришеха на него.

В деня, в който напусна Блу Рок опозорена, тя отнесе една от тях със себе си. Докато беше бременна, я вадеше и я държеше притисната на топка до гърдите си. Меката избеляла памучна материя успокояваше кожата й, докато вдъхваше аромата на Сам. Никога не я бе прала, защото се ужасяваше, че миризмата ще изчезне. Когато това се случи, казваше си тя, Сам ще си е отишъл от живота й окончателно и безвъзвратно.

С тази стара синя риза се случи нещо съвсем неочаквано. Някой ден можеше да му разкаже за това, но не сега.

— Всичко, което Коуди знае за миналото е — каза тя, — че съм била част от статистиката, неомъжена майка, принудена да порасне твърде бързо. — Сянка премина по лицето й и тя побърза да продължи: — Не му го казах с тези думи. Никога не бих позволила Коуди да се чувства виновен за това че се е родил. Той е най-голямото щастие в живота ми. — Усети малък възел в гърлото си, защото тази част беше истина. — Бих умряла за него и той го знае. Обичам го повече, отколкото съм мислила, че е възможно. Давам му най-добрия живот, който мога да му осигуря. Успях да го опазя от фотообективите и да го задържа в училище. И… това май е всичко. — Парата й свършваше и тази мисъл предизвика горчива усмивка на устните й.

Пейджърът му иззвъня и я сепна. Той провери номера.

— Ще говорим по-късно. Ще видя Коуди през седмицата, за да сваля конците.

— Добре.

Докато се отдалечаваше, а хирургическата му престилка се ветрееше зад него като плащ, тя си помисли за предстоящата задача и потръпна. Не от студ, а от страх. Някаква малка, скована в лед, част от нея живееше в ужас, че Коуди — нейното гневно, красиво, объркано момче — би я напуснало, ако имаше къде да избяга.