Сюзън Уигс
Завръщане у дома (11)

Глава 11

Силвия започваше да ражда. Кобилата беше неспокойна цялата вечер, не беше хапнала нищо. Имаше пълно разкритие, а коремът й се издуваше и свиваше. Продължаваше да гледа назад към тялото си, все едно й беше чуждо. Както Едуард с радост бе показал на Коуди предишния ден, вимето й беше пълно, цицките приличаха на восъчни, а млечните каналчета — набъбнали. Сега беше плувнала в пот, сигурен знак, че водите й ще изтекат скоро.

Сам прекоси полето, където Едуард Блис и Коуди развиваха оградната мрежа, подготвяйки склона за лавините, които щяха да дойдат с пролетното топене на снеговете. Трябваше да се насили да върви с равномерна крачка и да запази неутрално изражение на лицето си, когато всъщност му се искаше да се втурне през глава и само да се любува на сина си. Неговият син. Собствената му плът и кръв.

Как така Коуди се бе родил, а Сам не го бе усетил? Не трябваше ли да е почувствал някакво разтърсване, някаква промяна в най-съкровената част на сърцето си?

Непрекъснато се раждаха бебета, без бащите им да разберат. Може би и той бе като Каликс, жребецът шампион, заченал жребчето на Силвия. Но все още не можеше да проумее как се е родило момченце, носещо половината му хромозоми, без той да забележи набраздяване по повърхността на езерото.

По времето, когато Коуди се появи на бял свят, Сам бягаше. След като с майка му напуснаха Кристъл Сити само с няколко часа преднина от полицията, не се задържаха задълго никъде. Чекове без покритие, неплатени сметки и уведомления от данъчните ги следваха като прахоляка по пътя.

В онази далечна нощ, когато всичко се разпадна, нямаше време дори да закопчае ризата си. В следващите месеци отсядаха в мотели за по седмица, покриваха се в неугледни къмпинги за каравани. Нямаше нищо трайно — нито работа, нито пари, нито късмет.

Докато не попаднаха на родеото в Ландър. Чист късмет беше, че пикапът сдаде багажа в Уайоминг, точно под табелата за ежегодното лятно състезание. Тами Лий изрови достатъчно мангизи за бутилка вино, а Сам отиде до града, надявайки се да припечели някой долар като помощник на охраната.

Вместо това се натъкна на някакъв човек на носилка с побеляло лице и отрязан палец в чашка с кубче лед. По-скоро с интерес, отколкото с ужас, Сам наблюдаваше как парамедиците откарват каубоя, за да зашият пръста му.

Това беше класическо нараняване за отборните състезатели в хвърлянето на ласо. Ако метнеше въжето неправилно, дърпането на другия състезател можеше да му отреже палеца. Партньорът на ранения гледаше тревожно към касата за билети. Не му се искаше да отпадне от състезанието, въпреки че не можеше да се състезава без другаря си. Тъй като нямаше нищо за губене, Сам се кандидатира за заместник. Всички бяха така притиснати от инцидента, че нямаше много за обсъждане. Закачиха му табелка с номер и Сам се включи.

В края на вечерта с другия състезател бяха спечелили регионалната титла и девет хиляди долара. Изстрелян от съдбата, той започна да гради нова кариера, като си купи стара очукана каравана и пикап. После тръгна да си търси кон. Отне му месеци, за да открие Шерлок, и още няколко солидни награди, за да си го купи, но конят си струваше. Той стана негов бизнес партньор и най-добър приятел.

Сам се състезаваше самостоятелно, специализирайки се в повалянето на телета. Не искаше да дели печалбата с половината отбор. Остави майка си в един хотел в Шайен и пое с пикапа, за да участва в родео състезания от Сан Анджело до Калгари. Нощем спеше до караваната на Шерлок и се хранеше с полуфабрикати. Често се прибираше с някоя жена — на шампионатите не липсваха почитателки, а те обичаха победителите — но след такива срещи винаги чувстваше празнота в душата си. Все се улавяше, че мисли прекалено много за едно момиче с нежни ръце и красиви очи. Лежеше буден, слушаше щурците и размишляваше дали да й звънне. Веднъж наистина вдигна телефона.

— Голям кураж имаш, момче, за да се обадиш тук — развика му се Гевин.

Сам се беше подпрял с юмрук на стъклото на телефонната кабина.

— Искам да говоря с Мишел, господин Слейд.

— Само през трупа ми. Ти ми открадна нещо, Макфий…

— Проклета лъжа! — През месеците на скиталчество Сам сглоби парченцата на пъзела. В деня, в който Джейк Долърхайд ги видя с Мишел да излизат от ателието, се оказа, че от касата на управителя липсват няколко стотачки. Чисто и просто бяха натопили Сам. Не беше сигурен, дали Гевин е напълно осведомен, но със сигурност моментът беше много удобен — да го изгонят в деня, в който са го хванали да чука дъщерята на шефа.

— Повече не се обаждай — предупреди го Гевин. После затвори.

Сам не опита повече. Нямаше смисъл. Майка му беше загазила, а той трябваше да продължи да се състезава. Мишел трябваше да отиде в колеж. Най-после бе осъзнал колко невъзможен е романсът между богатото момиче и бедното момче. Срамът и наранената гордост изпепелиха остатъка от невинността му. Дали Мишел вярваше, че е крадец, или би се досетила, че са го натопили? По дяволите, нямаше никакво значение.

До края на сезона Сам спечели достатъчно награди, за да купи на изплащане малка дървена къщичка за майка си близо до Сегуин, Тексас. Година по-късно взе изпита си по петте основни предмета в гимназиалния курс и спести пари за таксата за колежа. Между родеото, училището и алкохолизираната си майка не му оставаше време да си поеме дъх, камо ли да разбере, че единственото момиче, което някога бе обичал, му е родило син.

Докато се приближаваше към Коуди, Сам си каза, че не бива да се пита какъв е бил като бебе или малко дете. Това дете вече го нямаше, на негово място стоеше гневен тийнейджър. Проблемът беше, че не знаеше какво да мисли. Наистина ли искаше да опознае това момче, да научи за яда и недостатъците му, да изрови достойнствата му изпод слоевете негодувание?

— Здравейте, момчета — каза той, оглеждайки оградата. — Как върви?

— Добре. — Коуди отстъпи назад и посочи към дългата редица колове, криволичеща в основата на хълма, където опасността от лавини бе най-голяма. — Струва ми се добре.

Сам затаи дъх. „Тя каза ли ти, Коуди? Призна ли ти, че аз съм баща ти?“

Явно не, съдейки по небрежното държание на хлапето. Раменете му бяха приведени, а носът му — зачервен от студа.

— Да сте забелязали някакви следи от онази котка? — попита Сам.

— Имаш предвид пумата ли?

— Да, миналата седмица Едуард намери един труп.

— На заек — поясни Едуард. — Как се справя Силвия?

— Точно затова дойдох да ви повикам — отвърна Сам. — Време е.

— Какво? — Коуди внезапно прояви интерес, забравяйки да се муси.

— Кобилата, Силвия — обясни Сам. — Водите й ще изтекат всеки момент, а жребчето ще се роди скоро след това.

— Наистина ли? — Лицето на момчето светна в усмивка. Беше много красив, дори и с опашка и обици. — Можем ли да я видим?

Сам прикри усмивката си, докато се връщаше към моторната шейна.

— Нали не ти прилошава лесно, а, Коуди?

— На мен ли? Не, човече. Имам железен стомах.

Леденият вятър шибаше лицата им, докато се връщаха към обора. Слязоха бързо и се втурнаха вътре, за да помогнат при раждането.

От родилния бокс се чу нисък хрипкав звук. На една поставка лежеше комплекта за израждане на кончето — ръкавици, лепенки, картона на жребчето, хронометър, инструменти и лекарства. Сам побърза да нагледа кобилата и я видя да мята глава нагоре-надолу, да рие сламата с копита и да нервничи.

— Наред ли е всичко? — попита Едуард.

— Хайде да я преслушаме. — Сам взе един стетоскоп от комплекта инструменти и го притисна към корема на кобилата. Силният свистящ звук на пулса й го успокои. Дочуваше и слабия забързан пулс на плода, но сърцето му биеше твърде учестено и плитко, за да е спокоен.

— Плодът може би страда, вероятно раждането е затруднено.

— Да се обадя ли на ветеринаря? — попита Едуард.

— Върви да му звъннеш, но ми се струва, че кончето ще се появи преди него. Да проверим как е околоплодният мехур, когато се покаже. — Стисна челюсти, за да не изругае. Обичаше тази кобила. Никак не му се искаше да я изгуби.

— Какво означава това? — Коуди надникна над вратата. — Затруднено раждане. Звучи зле.

— Означава неправилно предлежание и стрес за жребчето. Не е добра новина. Едуард — извика той към прохода между боксовете за конете, — виж дали можеш да засилиш отоплението тук. Не искам кончето да настине. — Посочи към една кофа пред вратата. — Коуди, направи ми услуга и обвий опашката й с онази бяла лента. После може да измиеш перинеума и цицките й. Ако не почистим всичко, рискуваме да възникне инфекция.

— Да измия… — Коуди го зяпаше в недоумение.

— Цицките и перинеума.

— Какво е…

— Точно каквото си мислиш, че е.

— О, човече.

— Нали каза, че имаш железен стомах.

Коуди промърмори нещо, но взе лентата. Внимателно повдигна опашката на кобилата и направи гримаса, когато Сам опипа корема й.

— Гадост — отбеляза момчето.

— При раждането кобилата често уринира и изхвърля изпражнения — каза безцеремонно Сам.

— Супер.

Но момчето се справи доста добре с обвиването на опашката. После донесе кофата вода и дезинфектант. С цялото старание, на което Сам се надяваше, то изми цицките й.

— Ей — каза Коуди. — Нещо тече от нея.

— Коластра — обясни Сам, след като я прегледа.

— Какво означава това?

— Че трябва да побързаш и да почистиш перинеума, защото много скоро нещата ще се ускорят. — Сам се опитваше да не проявява безпокойство. Двамата с Едуард бяха израждали много кончета преди това, обикновено успешно. Но Силвия? Божичко! Тя беше най-хубавата кобила, която някога бе притежавал.

Момчето си пое дълбоко дъх и потопи чист парцал в кофата. Повдигна опакованата опашка и започна да бърше, отначало колебливо. После издиша силно в знак на решителност, застана точно зад животното и довърши работата.

— Май е по-добре да се отдръпнеш встрани — посъветва го Сам, докато Коуди се изправяше. — Ако стоиш точно зад нея, когато й изтекат водите…

Твърде късно. Те изтекоха, преди да довърши изречението.

Тя ги изстреля като пожарникарски маркуч, право към Коуди. Струята топла течност, вероятно няколко литра, напълно го измокри.

— Дявол да го вземе! — извика той, отскачайки назад.

— Съжалявам. — Сам прехапа вътрешността на бузата си, за да не се разсмее. — Опитах се да те предупредя.

— Благодаря, че не успя, човече.

— Искаш ли да идеш да си потърсиш сухи дрехи?

Коуди тръгна към вратата, но се поколеба.

— Ще пропусна ли нещо?

— Кончето може да се роди всеки момент.

— Тогава ще остана. — Рязко смъкна черното си кожено яке, което Сам ненавиждаше, и го пусна на пода в ъгъла. Странно, но на Сам му се стори, че заедно с него момчето се отърси от част от цинизма си. Сега виждаше момчето у Коуди, нетърпеливо, с блеснал поглед и лице, озарено от любопитство.

— Дявол да го вземе — повтори той. Очите му се ококориха.

Лъскавият сребрист околоплоден мехур започна да се подава.

— Легни долу, скъпа — каза Сам на Силвия. — Легни, добро момиче.

След няколко минути тя се подчини и се отпусна на земята, пръхтейки от усилието.

— Стой долу, скъпа. — Сам коленичи до главата й, хвана я и зашепна в ухото й — Стой…

С предизвикателно изцвилване кобилата скочи на крака.

— Това е лош знак, нали? — попита Коуди с още по-бледо лице. — Не бива да стои права, нали?

— По-добре е да лежи — призна Сам. — Но е съвсем безполезно да спориш с шестстотин и петдесет килограмов кон. Тя…

Млъкна, защото коремът на кобилата започна да се издува и спуска мощно.

— Ето го — каза Едуард, връщайки се от офиса с безжичен телефон в ръка.

Сам потупа Силвия по врата.

— Ветеринарят ли?

— Той е в Биг Арм. Не може да пристигне по-рано от един час.

— Тогава сме сами — каза Сам. — Легни отново, скъпа, точно така…

— Приласкаваше я нежно, галеше я и я масажираше. — Долу, добро момиче. — Накрая тя се подчини. Сам се надяваше да остане така, докато коленичеше, за да провери как вървят нещата. — Коуди, помогни ми.

Момчето се поколеба само за миг.

— Да, добре.

Кончето се опитваше да излезе и краката му се подаваха от задницата — опасно предлежание. Силвия се търкаляше и въртеше, опитвайки се инстинктивно да поправи положението му. Когато това не подейства, Сам кимна към Едуард.

— Тя се нуждае от малко помощ, за да го обърне. — Държеше главата на кобилата и мълвеше несвързани фрази, опитвайки се да я успокои. Едуард и Коуди се съблякоха по тениски, за да се преборят с излизащите хлъзгави крака. Възрастният мъж сипеше тихи ругатни, а момчето се кокореше от удивление и тревога.

— Непрекъснато ги изпускам. По дяволите, много е тясно — каза Едуард със заклещени ръце. — Коуди, твоите ръце май са по-малки?

— Предполагам. Искаш да опитам ли?

Едуард се поколеба, а после се отдръпна, когато контракцията премина. Подаде тубичка с лубрикант на момчето.

— Ето какво трябва да направиш. Искаме да излязат първо предните крака, но обърнати на тази страна, виждаш ли?

— Да. — Коуди разнесе лубриканта и си пое дълбоко дъх. Няколко секунди по-късно ръцете му изчезнаха във вътрешността на кобилата. Ако положението не беше толкова отчаяно, Сам би се засмял на изражението на хлапето. Едуард го напътстваше как да побутне краката надолу и да ги завърти между контракциите.

Силвия пръхтеше и напъваше, изтласквайки ръцете на Коуди. После, напън след напън, жребчето се появи с копитата напред. Коуди не се отмести навреме, но го улови върху коленете си и падна назад, когато хълбоците му се изхлузиха навън.

— Спокойно. — Сам се наведе, за да огледа кончето, което се опитваше да поеме въздух през устата и носа. Слабото му тяло се сгърчи, изкашля се странно и започна да диша самостоятелно. Бледата му муцуна придоби цвят. Пъпната връв, все още непрекъсната, пулсираше със сърдечния ритъм на кобилата. Тя се изправи с усилие, залитайки и извивайки се, за да оближе жребчето си.

— Леле! — възкликна Коуди с изскочили от орбитите очи, цял покрит с родилната течност отпред, широко усмихнат. — Леле!

Сам изстиска йод върху пъпната връв. Трябваше да стане ветеринар. Или учител.

Вместо това се бе превърнал в баща, който не познава сина си.

Докато гледаше оросеното от пот лице на Коуди, той реши, че това ще се промени. Независимо дали на Мишел й харесва.

Околоплодният мехур още висеше от кобилата и пошляпваше върху задните й крака. Сам предугади предстоящия рефлекс, но преди да успее да проговори, тя нанесе ритник. В следващия миг копитото улучи Коуди право в слепоочието.