Сюзън Уигс
Завръщане у дома (48)

Глава 48

— Можеш да хванеш ябълката — каза Моли.

Коуди сведе поглед към нея от главозамайващата височина на коня. Идеята беше ужасна. Най-лошата идея, която му бе хрумвала, бе да покани Моли у Сам да пояздят след училище.

— Каква ябълка? — попита той, засрамен.

Тя изглежда не забеляза.

— Дръжката на седлото — обясни момичето. — Ако се чувстваш леко нестабилен, винаги можеш да се хванеш за нея.

— О. — Той я стисна с две ръце, а кокалчетата му побеляха. — Смятах, че е в разрез с правилата.

— Ти състезаваш ли се?

Харесваше смеха в очите й. Почти го караше да забрави, че е възседнал осемстотин килограма кости, мускули и копита — дорестия кон на име Ейс.

— Не — отвърна той.

— Просто се опитай да се отпуснеш, разбра ли? Ако си напрегнат и той може да го почувства. — Беше страхотно да му дава инструкции. Беше много търпелива и не го караше да се чувства по-нисш, само защото почти не се бе качвал на кон. Отначало го обучаваше съвсем бавно и не след дълго започна да му харесва полюляващото движение на коня, обиколките по оградения манеж, вслушването в скърцането на седлото и тропота на копитата. Благодарение на Моли общо взето се чувстваше доста добре.

Този следобед, по време на занималнята, отиде право при нея, погледна я в очите и се извини, че е бил такъв кретен. Вместо да го накара да се гърчи като буболечка на карфица, тя му прости с повече великодушие, отколкото заслужаваше. Вечно щеше да помни думите й: „Независимо от всичко, аз те харесвам, Коуди“. Никой не му бе казвал подобно нещо. Когато той спомена, че би искал да си пробва късмета в ездата, усмивката й озари целия ден.

След около час Ейс се изпоти, затова Коуди слезе и го прибра, като внимателно окачи седлото и всички принадлежности. Отидоха в офиса в конюшнята, където той изми ръцете си на мивката и извади безалкохолни напитки от хладилника. Разположиха се заедно на стария изтърбушен диван и му се стори съвсем естествено да обгърне Моли с ръка. Тя ясно му показа, че й харесва, като отпусна глава на рамото му. За известно време просто слушаха свистенето на вятъра в обора, пърхането на птиците под стрехите и от време на време ниския гърлен звук от пръхтенето на някой кон и тропота на копитата му. Цялото ранчо беше на тяхно разположение. Сам беше на работа, а Едуард изпълняваше някакви поръчки в града.

Коуди включи радиото и не можа да намери никаква друга музика, освен кънтри. Но нямаше нищо против.

Моли не каза и дума, само взе кутийката с питието му и я остави на пода до него. Когато тя повдигна лицето си, той я целуна, отначало нежно, после по-продължително и настойчиво. Имаше вкус на газираната напитка, студена и сладка, и всичко у нея беше съвършено. Тя се притисна към него по-силно. Явно целувката й харесваше колкото и на него, а когато Коуди се отпусна назад, така че бе наполовина легнал, тя го последва. Той пъхна езика си в устата й. Ръката му блуждаеше. Много, много искаше да я докосне.

Тя отдели уста от неговата съвсем леко.

— Няма проблем — прошепна и разкопча горните две копчета на дънковата си риза. — Много мислих за това, Коуди. Нямам нищо против.

Моли говореше така, сякаш е прочела мислите му, и неподправеното й желание разпали истински пожар у него. Въпреки думите й и вълнението, проблясващо в очите й, той осъзна, че вероятно не се е натискала много досега. Но очевидно го искаше и това го смая. Целувките му бяха искрени, търсещи и приканващи, а ръцете й приличаха на две любопитни котенца, които пълзяха по тялото му. Съвсем скоро нещата излязоха извън контрол — ризите бяха разкопчани, после и горното копче на дънките му, Моли го хвана и издаде притеснен, възбуден гърлен звук. Тогава го осени мисълта, че тя нямаше да го възпре. Изцяло от него зависеше какво ще се случи оттук нататък. Коуди се отдръпна и сведе поглед към лицето й.

— Подлудяваш ме.

Очите й светнаха.

— Наистина ли? Не бях сигурна, че ме желаеш.

— Да, по дяволите, желая те.

— Радвам се, Коуди. Много се радвам. — Надигна се към него и той не можа да се сдържи. Целуна я отново, отваряйки уста над тези сладки устни.

Тя беше мека и изпълнена с готовност, докосването й беше искрено и топло. За пръв път, откакто бе започнал да излиза на срещи Коуди бе срещнал момиче, което го караше да изпитва някаква нова нежност, която имаше повече общо с чувствата, отколкото със секса. Удивително.

И така, в критичния момент Коуди изненада себе си.

— Ти си мило момиче, Моли — каза той. — Но мисля, че е най-добре да спрем.

— Не искам да спираме — възрази тихо тя, притискайки дланта си към гърдите му.

— И аз не искам — призна той. — Харесвам те и може би един ден ще дойде подходящият за нас момент. Но не сега. Трябва да почакаме. Разбираш ли? — Господи, болеше го. Не можеше да повярва, че е успял да изрече думите.

— Не съм бебе. Зная какво искам.

— Тогава чакането няма да го промени. — Каза го през стиснати зъби. Накрая чу кола или камион, но звукът беше много далечен, а имаше по-належащи нужди. Моли беше там, където всяко момче би искало — готова и желаеща, — а той пропиляваше шанса си. Колко глупаво, а? И все пак, така беше редно да постъпи, а по някакво чудо Коуди все още знаеше кое е правилно.

 

 

Докато шофираше към къщи след работа, Сам се улови, че натиска газта силно. За разлика от повечето дни, нямаше търпение да се прибере, да се измие и да види Мишел. Тази вечер щяха да сложат началото. Любовта, която бе пламнала преди повече от седемнадесет години, ставаше по-силна всеки ден. Беше плашещо да обичаш някого толкова много. Но още по-плашещо бе да си представи живота без нея.

Барабанеше с пръсти по волана и се опитваше да смъкне бремето на изминалия ден. Тази сутрин намести костта на един овцевъд. Прегледа четирима пациенти с грип, бебе с респираторни проблеми, лекува ухапване от куче и обсъди специалната диета на Ърл Мийчъм, който страдаше от язва. Последният час беше за умствено изостанал работник в едно ранчо, на когото трябваше да покаже как да използва кондом, а не беше сигурен, че урокът ще има ефект. Момчето бе бавноразвиващо се, но имаше тяло на мъж. Лоша комбинация. Сам все още държеше няколко кондома в задния си джоб.

Денят не искаше да избледнее, докато съзнанието му не се изпълни с мисълта за Мишел. Такава магия притежаваше тя. Преди да се върне при него, лошите му дни и грижи нямаше къде да се дянат. Опита се да си я представи в тази къща, в леглото си, в живота си. Най-тревожещото беше, че не можеше. Тя беше толкова изискана. Можеше ли наистина да бъде щастлива тук, и то като съпруга в някакво си ранчо?

Беше почти толкова налудничаво всеки ден да си представи себе си в някое предградие на Сиатъл. А и Коуди се нуждаеше от неща, които Сам не знаеше как да му даде.

Подробности, каза си той, разхлабвайки вратовръзката си. Всичко това бяха просто подробности. Щяха да намерят изход. Видя сянка в небето над магистралата и вдигна очи. Помисли си, че може да е малкият „Мустанг Р-51“ на Гевин Слейд, който правеше вираж из проломите и клисурите на долината край общинския въздушен парк. Сам се усмихна широко, въпреки сложните си чувства към бащата на Мишел. Значи Гевин отново летеше. Вече наистина оздравяваше.

Когато спря в Лоунпайн, забеляза джипа пред конюшнята и воя на кънтри музиката, долитаща отвътре. С любопитство се приближи до постройката и видя един от конете на Лайтнинг, вързан отвън. Боже, помисли си той. Предпочиташе Коуди да се сприятели с дъщерята на Руби, вместо с онези пънкари, които бяха подплашили жребчето. Реши да влезе и да ги поздрави, да им каже, че се е прибрал.

Когато влезе в офиса, Коуди и Моли Лайтнинг се стъписаха и смутиха колкото него. И двамата скочиха от дивана и припряно пригладиха измачканите си дрехи. Косата на Моли беше разрошена, а лицето й почервеняло като цвекло. Стискаше предната част на разкопчаната си риза.

— Аз, ъ-ъ, аз тъкмо си тръгвах — изрече с усилие тя. Изчезна, преди Сам да успее да измисли какво да каже.

Той се завъртя и изгледа гневно Коуди. Все още стоеше безмълвен. Предишните му мисли му се присмиваха. Беше напълно неподготвен за ситуацията.

Коуди се опита да се измъкне покрай него.

— Най-добре да се връщам в Блу Рок — промърмори той.

— Как не! — избухна Сам и му препречи пътя.

— Ей, човече…

— Не ми викай „Ей, човече“ — каза Сам и сви ръката си. — Какво си мислеше, като я опипваше така?

— И двамата сме на шестнадесет — изтъкна Коуди. — И, може и да не повярваш, но нямаше да направя нищо.

— Естествено — отвърна Сам. — Не ти вярвам.

— Истина е. — Коуди вирна брадичка. — Но това е между мен и Моли, а не между мен и теб.

— Щом е под моя покрив, значи е моя работа.

— Не съм искал да идвам тук. Веднага ще се върна в Сиатъл, само кажи. Но докато съм тук, най-малкото, което мога да направя, е да си намеря приятели.

— Стори ми се, че се опитваш да постигнеш нещо повече. Израснал си, мислейки, че имаш право на всяко нещо в този свят. — Гневът на Сам не беше разумен, така както и горските пожари не бяха. Той лумна и се разгоря с неконтролируема сила. — Такъв умник като теб не би трябвало да прави секс без предпазни средства.

— Ние само се натискахме — отвърна рязко Коуди. Не правехме секс.

— Само защото случайно се появих, преди нещата да излязат извън контрол.

— Не можеш да си сигурен. Винаги си мислиш най-лошото за мен.

Нещо у него прещрака и той избухна ядно:

— Замисли ли се поне за секунда какъв риск поемаш? Да доведеш на този свят още едно нежелано бебе…

Възпря се. Твърде късно осъзна какво бе казал току-що. Силното изчервяване по лицето на Коуди означаваше, че и той го е разбрал. Никой от двамата не пророни дума, но между тях се разрази безмълвна буря.

В този момент Сам осъзна, че обича сина си. Осъзна го, защото ужасно го болеше, че го е наранил.

Телефонът звънна и звукът му прониза тишината на офиса. Задържайки Коуди с вдигнатата си ръка, Сам грабна слушалката от стената.

— Сам Макфий. — Намръщи се, докато автоматичното съобщение го инструктираше да натисне 1, за да приеме входящото обаждане за своя сметка. Сви рамене и натисна бутона.

— Здрасти, миличък. Тук е твоето мамче.

Той не помръдна, но при характерното заваляне в гласа й усети как всичко у него се сви и стана на пепел.

— Мамо, къде си? Какво си пила?

Бледото лице на Коуди се изопна, но в момента Сам не можеше да мисли за момчето.

— Мамо? Отговори ми.

— Леси. Стигнах до Калиспел. Тук има един бар „Роудкил Трил“. Мислиш ли, че ш’ме земат в групата? Едно време пеех много хубаво. Помниш ли как записахме онзи албум в Рино? Ти още беше в кошарата за игра…

Чуваше ленивото провлачване от алкохола в гласа й. От пет години беше трезва, а сега това.

— Мамо, по-кротко. Какво се случи?

— Онази стара крава Ланел ме уволни от магазина.

— Ланел Джейкъбс те е уволнила? Защо? — С периферното си зрение видя Коуди да се промъква към вратата. Прикова го на място с яростен поглед. Момчето стисна устни и присви очи предизвикателно, но не си тръгна.

— Казаха, че съм откраднала всички пари от касата. Всичките четиридесет и два кинта. Цяло състояние. Божичко… състояние.

— Това е абсурдно, мамо. Ланел знае, че не би откраднала от магазина й.

— Някой е видял колата ми паркирана там миналата вечер. Таз сутрин парите ги нямаше. Разбира се, че ще обвини мен. Кой друг би могъл да е, сине? Кой друг може да е, по дяволите?

— Мамо…

— Не можеш да избягаш от себе си, нали, сине? Хорското мнение никога не се променя.

— Идвам да те взема — каза той. — Не мърдай оттам. Поръчай си чаша кафе и стой мирно.

Вече не го слушаше. Чу как някой я попита дали иска още един коктейл „Текила сънрайз“ и дрезгавия й весел смях. „О, мамо. Не отново, мамо.“ Тресна телефона.

— Какво става? — попита Коуди със странно сковано изражение. — Някой твърди, че е откраднала пари от магазина ли?

— Когато открия онзи кучи син, който го е сторил, ще го убия, кълна се в бога!

Коуди пребледня.

— Е, това не е краят на света, човече.

— Сега нямам време да се разправям с теб — сряза го Сам. — Трябва да вървя. — Грабна анорака и ключовете си. — Предай на майка си, че няма да успея да дойда тази вечер. Предай й… — Млъкна. — О, по дяволите. Кажи й, че съжалявам.