Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (8)

Глава 8

— Виждаш ли това? — попита Алекс Прескот.

Чарли се взря през предното стъкло на десетгодишното зелено Малибу-кабрио на Алекс към грозните ниски бели постройки в далечината. Голите бараки ярко контрастираха с красивите стари борове от двете страни на пътя.

— Това ли е затвора „Пемброук“?

— Това е.

— Изглежда ужасно.

— Отблизо е дори още по-ужасен.

Чарли прибра зад уши косата, разпиляна пред очите й и сложи слънчеви очила, макар че нямаше нужда. Точно на обяд слънцето бе спряло да припича, горе-долу по времето, когато Глен паркира сребристия си „Мерцедес“ пред тях. До него седеше синът му. На задната седалка бяха бившата му жена и настоящият й съпруг.

— Ти сигурно си Елиът — обърна се Чарли към кръглоликото момче с тъмна коса, долепило се до крака на баща си, когато влязоха в нейната всекидневна. — Честит рожден ден.

— Какво ще кажеш? — попита Глен сина си.

— Къде е Джеймс? — викна в отговор Елиът и зарови лице в черните панталони на баща си.

— Аз съм в тоалетната — провикна се Джеймс.

Чарли се засмя.

— Това е моето момче.

— Хубава къща — отбеляза Глен.

— А всички вие сте много мили, че правите това за нас. Много съм ти задължена.

— Да, така е.

Точно тогава Джеймс нахлу тичешком в стаята и едва не се блъсна в Глен, докато се мъчеше да вдигне ципа на маскировъчните си шорти.

— Уау, тигре — възкликна Глен.

— Не съм тигър. — Джеймс вдигна отчаяно ръце. — Аз съм момче, глупчо.

— Да, определено си.

— Глен… Елиът… това е синът ми Джеймс — каза Чарли, опитвайки се да го задържи на едно място достатъчно дълго, за да ги представи. — Къде е подаръкът за Елиът?

Джеймс се плесна по челото с отворена длан.

— Забравих го.

— Тогава иди и го донеси.

— Наистина не е необходимо — възрази Глен, но Джеймс вече бе изхвърчал от стаята.

— Разбира се, че е. Нали, Елиът? — попита Чарли.

Елиът се засмя и подчертано кимна с глава.

— Книга е — съобщи още е пристигането си Джеймс и пусна опакования подарък в протегнатите ръце на Елиът. — Хайде, Елиът, да вървим!

— Както виждаш, много е срамежлив пред непознати.

— Има ли още нещо, което трябва да зная? — попита Глен, когато двете момчета хукнаха към вратата.

— Просто не го изпускай и за минута от поглед.

— Ще го пазя с цената на живота си.

— Трябва постоянно да го наблюдаваш.

— Ще го държа под око.

— Внимавай да не изскочи от колата, когато види лъвовете.

— Ще седна отгоре му, ако се налага.

— Ще се прибера до шест.

— Ще се видим тогава.

Няколко секунди, след като уголеменото семейство потегли с „Мерцедеса“ на Глен, Алекс зави иззад ъгъла със стария си кабриолет.

— Готова ли си? — провикна се той, без да си дава труда да слезе от колата.

И това в общи линии бе целият им разговор досега. Почти през целия път, в продължение на час и половина, от Уест Палм Бийч до затвора „Пемброук“ в Пемброук Пайнс, разположен южно от Форт Лодърдейл и достатъчно на изток от Холивуд, Алекс бе слушал със слушалки някакъв запис на съдебен прецедент, подготвяйки делото, върху което работеше.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Това отива в съда в понеделник, а не ми се иска да оставям нищо на случайността — беше обяснил, без да се извинява, още щом тя се качи в колата. Така почти деветдесет минути Чарли бе оставена да гледа пейзажа и мълком да се обвинява, че бе позволила буквално на един непознат и семейството му да гледат сина й.

Тя погледна към Алекс, гонейки всички тревожни мисли, с надеждата да срещне окуражителна усмивка, но той се бе втренчил през стъклото, потънал в касетата си и очевидно забравил за нея.

Чарли приглади по бедрата късата си кафява пола и разсеяно огледа зелената си тениска за следи от паста за зъби. Всичко изглеждаше наред. Странно усещане беше да седи толкова близко до мъж, който явно не изпитваше никакъв интерес към нея. Запита се кога ли за последен път се бе случвало това. Отдавна бе свикнала мъжете да правят всичко възможно да я впечатлят. Това, че Алекс Прескот бе толкова неподатлив на деликатните й черти, руса коса и боси крака, бе притеснително.

Дали е женен? Не видя халка, но това нищо не значеше. Можеше да живее с някого. Или да е ангажиран по друг начин. Или да е гей.

Отначало тя бе доволна, че не й се налага да поддържа разговор. Хубаво беше просто да се облегне на бежовата кожена седалка, да затвори очи и да остави вятъра да духа в косата й. Но колкото повече се проточваше пътят и вятърът се усилваше, мълчанието бе станало почти потискащо. Помисли си дали да не включи радиото, но не искаше да разсейва Алекс. Вече достатъчно го бе натоварила. В края на краищата, той бе провел нужните разговори със затворническите власти, той бе служил за връзка между Чарли и Джил Роумър, той бе предложил да я закара до Пемброук Пайнс. Съмняваше се това да бе просто проява на алтруизъм от негова страна. Явно не искаше да изпуска контрола над ситуацията, да се увери, че интересите на клиентката му са защитени. Ако някога ми се наложи да си търся адвокат по наказателно дело, ще се обадя на него, реши Чарли, преди той да свали слушалките и да посочи към затвора.

— Съжалявам за това — извини се той и метна слушалките на задната седалка. — Доста оплетен случай.

— Можеш ли да говориш за него?

— Ами, без да навлизам в подробности, включва недоволни наследници на значително състояние. Имаме брат срещу сестра, сестра срещу леля, всички срещу майка.

— Звучи ми познато.

Той разбиращо се засмя.

— Предполагам, че всяко семейство си има проблеми.

— Даже не е непременно свързано с пари — отбеляза Чарли.

— Повярвай ми — сниши глас Алекс. — За пари е.

Чарли се засмя. Завиха по пътя, който водеше право към затвора и тя забеляза, че дърветата внезапно свършиха, отстъпвайки място на суха земя, пожълтяла трева и усукана телена мрежа над високата ограда около постройките. Тя вдигна очилата си на главата и когато наближиха започна да различава решетките на прозорците, автоматичните пушки на пазачите в караулките и пистолетите в кобурите на дежурните на входа.

— Не изглеждат много приятелски настроени.

— Какво знаеш за нашата затворническа система? — попита Алекс.

— Не много. — Чарли си мислеше да направи известно проучване, но между писането на неделната статия, подготовката на Франи за уикенда с Рей и тревогите за Джеймс, бе изчерпала и времето, и енергията си. А и все още не бе решила окончателно дали ще пише тази книга. За нищо не бяха преговаряли и не се бяха споразумели. Всичко зависеше от срещата днес.

— Ами, според Отдела за принудително въдворяване на Флорида, който събира криминални данни от 1930 година — започна без подкана Алекс, — най-новите данни сочат, че през последното десетилетие престъпността в този щат действително е спаднала с повече от осемнайсет процента, а броят на въдворените — с почти петнайсет процента.

— Наистина ли? И защо тогава чета, че затворите са претъпкани?

— Ами, първо — статистиката се лееше от устата му като вода от чаша, — според един закон от 1995 година, затворниците не могат да бъдат предсрочно освобождавани, докато не излежат поне осемдесет и пет процента от присъдата си. И второ, законът на Флорида позволява затворите да функционират при сто и петдесет процента от капацитета си.

— Какво?

— Не е толкова лошо, колкото звучи. Повечето затвори разполагат с допълнителни възможности, така че много затворници са включени в професионални лагери, работни програми, болници или наркокомуни.

— Колко хора във Флорида са в затвора?

— Предполагам около седемдесет и пет хиляди.

Цената на една „Ботега Венета“ чанта, помисли си Чарли.

— Пет хиляди от тях са жени — продължи Алекс.

— Какво е съотношението в затвора „Пемброук“?

— Максималният капацитет е петстотин и четирийсет. Но в действителност са повече от седемстотин.

— Имах предвид съотношението между мъже и жени.

— Всички са жени.

— Всички са жени? — повтори Чарли.

— Звучиш изненадано.

— Сигурна съм, че Джил каза… — Чарли извади писмото от чантата си и прехвърли страниците. — Да, ето го. „В изправителен център «Пемброук» затворнически сватби не се разрешават. Не, че тук има кой знае какъв шанс да срещнеш подходящия мъж. (Държат мъжете и жените отделно, но от време на време намираме начин да се съберем, подсказвам: има и други причини, освен четенето, да се мушнеш от другата страна на рафтовете в затворническата библиотека.) Доста повече по този въпрос, ако се съгласиш да напишеш книгата.“

Алекс се засмя.

— Ами, давай.

— И какво точно да давам? — раздразнено попита Чарли.

— Тя очевидно се е опитвала да те изкуши.

— Не обичам да ме лъжат.

— Е, технически, това не е лъжа. Може да се каже, че понеже „Пемброук“ е женски затвор, по дефиниция трябва да има само жени. Но в сградите има и мъже — чиновници, надзиратели, персонал, работници. Сигурен съм, че намират начин от време на време да се събират със затворничките.

— Може. — Не съвсем убедена, Чарли прибра писмото обратно в чантата си. — Просто не ми харесва да се чувствам манипулирана — продължи тя. — За да проработи този проект, трябва да вярвам на Джил. Тя трябва да е напълно честна с мен, не само технически.

— Разбирам. Виж. Не е късно да се върнем. — Алекс спря колата на около петдесет метра от главната порта. — Ако имаш съмнения относно този проект, мога още сега да те откарам вкъщи.

— С нищо не съм се съгласила все още — напомни му Чарли.

— Разбира се.

— Това е само една предварителна среща.

— Джил съзнава това.

— Първият път, когато я хвана в лъжа, се махам.

— Напълно разбираемо.

— Добре — каза Чарли, мислейки си, че той бе прав, трябваше да обърнат колата и да се отправят към къщи. Тя навярно не беше подходящият човек за тази работа. Нямаше достатъчно опит, нито с книги, нито с психопати. Но какво толкова, по дяволите? Така и така вече бяха тук. Какъв беше смисълът да дойдат толкова далеч, само за да се върнат в последната секунда? Нищо не й пречеше да влезе и да се срещне с Джил Роумър. Бръкна в чантата си и извади картата, за да се легитимира пред пазача. — Нищо не пречи да продължим с шоуто.

Алекс паркира колата в големия открит паркинг в задния край на затвора.

— Май не е лошо да вдигнеш гюрука — предложи Чарли. — В случай че завали.

— Няма да завали — някак доверително отбеляза той, остави гюрука спуснат и бързо закрачи. — Идваш ли? — подвикна към нея.

Чарли пое заедно с него, макар да й бе трудно да не изостава с високите си сандали. Защо просто не си бе сложила дънки и маратонки, запита се. Кого се опитваше да впечатли с пола и токчета? Джил Роумър ли? Или адвоката на Джил? И защо изобщо ще иска да впечатли когото и да било от двамата?

В интерес на истината Джил вече бе впечатлена. Но също така вярно бе, че адвокатът й не беше и навярно никога нямаше да бъде. Той просто ме търпи, помисли си тя, мъчейки се да поддържа бързия му ход, докато завиваха зад ъгъла на сградата, отправяйки се към главния вход. Смята ме за лекомислена.

Дали не беше прав, почуди се Чарли и си припомни унищожителната оценка, която баща й бе дал на нейния талант. „Незначително и повърхностно“ — пренебрежително се бе произнесъл той за статиите, които му бе изпратила.

— Не са ти харесали — ненужно бе отбелязала тя, благодарна, че ги дели километрична телефонна жица и той не може да види сълзите в очите й.

— Знаеш, че имам слаба поносимост към глупостите — дойде и последният смъртоносен удар.

Какво ли съм очаквала, запита се сега, докато следваше Алекс през тежката стъклена въртяща се врата към главното фоайе на затвора. Какво ли можеше да се очаква от човек, за когото критиките идваха така естествено, както дишането, който бе толкова стиснат, колкото и кисел, езикът тъй остър, колкото и безпощаден? Щом баща й бе открил, че Чарли поддържа връзки с майка си, той напълно я бе отрязал от живота си и бе отказал дори да говори повече с нея.

— Госпожице Уеб — каза Алекс.

— Какво? Извинявай. Каза ли нещо?

— Казах, че не е зле да държиш картата си в ръка. Ще трябва да я показваш още няколко пъти.

— О, добре. И моля те, не е нужно да ме наричаш госпожица Уеб.

— Малко ми е трудно да си мисля за теб като „Чарли“ — отговори той, единственият намек, че си дава сметка, че е жена. — На ред е металният детектор.

Чарли подаде чантата си на надзирателката, която я прерови и протегна едра мазолеста ръка за картата й. Жената беше грамадна, с масивни рамене, дълги пръсти и нелепи момичешки лунички, разпръснати по носа и страните й. Тъмните й кафяви очи шареха между Чарли и снимката й на шофьорската книжка.

— Изпразнете джобовете си — нареди тя и кимна към конвейерната лента.

— Очарователно — измърмори Чарли, след като преминаха през металния детектор. Алекс я подхвана за лакътя и я поведе надолу по коридора. Сама се изненада на ненадейния успокоителен ефект от докосването му. Не си бе дала сметка колко нервна се чувстваше тук, колко уязвима и разголена. Сякаш беше виновна за нещо и само минути я деляха от това да я разкрият и оковат с белезници. Завиха зад някакъв ъгъл и продължиха по друг коридор.

— Още една проверка на картите — предупреди той.

Когато наближиха следващия пункт за проверка, Чарли отвори уста да си поеме дълбоко дъх, но въздухът наоколо бе задушлив.

— О-де-дезинфектант — каза тя с надеждата да предизвика усмивка, но Алекс вече бе няколко крачки пред нея и не я слушаше.

Дългите коридори не бяха толкова противни, колкото агресивно институционални. Бледозелени и голи, коридорите приличаха на лабиринт, който се извиваше безкрайно навътре, все по-близо до бездната в центъра си, все по-далеч от свободата. Тук не бих изкарала и седмица, помисли си Чарли, когато някъде зад нея издрънча затваряща се врата и още един чифт подозрителни очи се насочиха към шофьорската й книжка.

— Виж ти, виж ти — произнесе поредната надзирателка и на лицето й се изписа крива усмивка. Тя бе същинска близначка на първата, но без очовечаващите лунички. — Значи вие сте Чарли Уеб. Статиите ви направо ме хвърлят в оркестъра.

Чарли се засмя, чувствайки странна благодарност.

— Благодаря.

— Дам. Определено стават да се похилиш. И разбира се, книгите на сестра ви са много популярни тук, в „Пемброук“.

Усмивката на Чарли замръзна.

— Разбира се.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Уеб — каза надзирателката. — Надясно по първия коридор, после наляво.

Алекс отново я поведе по дългия коридор. Този път обаче не я хвана за лакътя.

— Значи сестра ти пише книги — отбеляза, когато стигнаха до една двойна врата и до още един надзирател, този път мъж. Щом се приближиха, той стана от стола си.

— Веднага вдясно — упъти ги той, след като провери картите им. — Стая 118.

Стая 118 бе точно такава, каквато Чарли си я бе представяла. Тясна, оскъдно мебелирана с евтини пластмасови мебели, приковани към пода и три неудобни сгъваеми стола. Голите стени бяха боядисани в същото зелено като коридорите, а от ниския таван право надолу струеше мъжделива флуоресцентна светлина. Нямаше прозорци, климатикът бе на минимум.

— Ще им отнеме около пет минути да я доведат долу — обясни Алекс.

— Откъде ще я водят?

— За жените, осъдени на смърт, има специално отделение.

— Много ли са?

— Няколко.

— В една килия ли са?

— Всъщност, те са от малкото затворнички във Флорида, които разполагат със самостоятелни килии. Едно от преимуществата да си осъден на смърт.

— Почти си струва — саркастично отбеляза Чарли.

— Разбира се, това е само, докато губернаторът подпише смъртната присъда. После затворника го местят в „смъртническа“ килия, по-близо до мястото за екзекуции.

— Което е къде?

— В Старк. Близо до Рейфорд, мъжкия затвор. Северно от Гейнсвил — добави той, в случай че тя не го знае.

— Зная къде е Рейфорд — заяви тя, при все че, в интерес на истината, не знаеше. — А кога е запланувано да бъде екзекутирана Джил?

Алекс сви рамене.

— Вероятно след около дванайсет години.

— Дванайсет години ли?

— Това е средната продължителност от време, което хората прекарват на редицата на смъртниците.

Чарли се почуди дали да не си запише тази информация, но се отказа. Не й се искаше да изглежда твърде нетърпелива. Нищо не е решено все още, напомни си тя.

— Заради обжалването ли?

— Обжалвания, нови процеси, нови разпити, съдебни възстановки, молби за помилване — всички те отнемат време.

— А междувременно тези жени си седят в своите индивидуални килии, снабдени с климатик.

— За редицата на смъртниците няма климатик — с равен глас произнесе Алекс, но се усети лек нюанс на раздразнение.

— О — произнесе Чарли, без да си дава труда да прикрива собственото си отвращение.

— Не мислиш, че страдат достатъчно ли? — попита той.

— Те ядат, спят, живеят дванайсет години повече, отколкото са позволили на своите жертви. Не ми звучи чак толкова зле.

— Но също така прекарват почти цялото си време в килиите и ги проверяват поне по веднъж на всеки час. Когато и да бъдат изведени от килиите си, те са с белезници, освен на двора за разходка и в банята, което им се позволява през ден.

Чарли се изсмя подигравателно.

— Джил остави впечатление, че си е намерила много приятелки.

— Това навярно е станало, преди да я отделят от общата затворническа група. Мисля си, че ще останеш изненадана, Чарли. Много е лесно човек да хареса Джил Роумър.

Чарли не беше сигурна кое я притесни повече — идеята, че човек лесно може да хареса една детеубийца или изкусителния начин, по който името й се бе отронило от езика на Алекс.

— Да, убедена съм, че жертвите й са я боготворили — заяви тя, в усилието си да държи настрана тази обезпокоителна мисъл.

— Просто те моля, да подходиш непредубедено.

При тези думи вратата на стаята за свиждания се отвори и Джил Роумър пристъпи вътре.