Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
dianays (2017)
Последна корекция
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Мрежата на Чарли

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-101-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1095

История

  1. — Добавяне

Глава 26

— Доста време ви отне да дойдете. — Жената, застанала на прага, имаше цвят на гъста тъмна меласа. Носеше пурпурна полиестерна блуза с V-образно деколте, което преувеличаваше и бездруго изкуствената пълнота на гърдите й, къса, лимоненозелена пола и високи до бедрата кафяви кожени ботуши. На лицето й, обградено от гъсти тъмни къдрици, изпъкваха бръчките около угрижените очи и увеличените с колаген устни.

Това бе лице на жена, видяла всичко и разочарована от повечето, помисли си Чарли и влезе в занемарения апартамент, вонящ на бърз секс и разлята бира.

— Дойдох възможно най-бързо. Много пътища са в ремонт.

— Спестете ми подробностите. Къде са парите?

— Къде е брат ми?

— Спи. — Жената посочи с палец към спалнята в дъното, после протегна ръка.

Чарли извади парите от задния джоб на дънките си и ги сложи в дланта на жената. Тя демонстративно преброи десетте двайсетдоларови банкноти, които Чарли бе изтеглила от един банкомат наблизо, мушна ги в деколтето си и чак тогава поведе Чарли през затъмнената всекидневна. Лампите не светеха, а завесите бяха спуснати, но дори и така за Чарли не бе трудно да види празните бутилки от алкохол, пръснати върху евтиния парцалив килим. Мъжете лъжат, както си лежат, спомни си тя думите на Джил. Тогава до носа й достигна мирис на марихуана.

— Какви наркотици е взимал? — попита тя, когато жената вече отваряше вратата на спалнята.

— Не знам нищо за ник’ви наркотици. — Тя посочи към една фигура, просната възнак на леглото. — Просто го разкарайте оттук, става ли? Трябва да се връщам на работа.

Чарли се доближи до леглото. Бялата риза на Брам беше разкопчана, ципът на дънките му бе вдигнат само наполовина, сякаш усилието да се облече се бе оказало прекалено тежка задача и той се бе предал. Ако е имал колан, сега нямаше. Но пък и двете му обувки си бяха на краката.

— Можете ли да ми помогнете да го вдигна?

Жената размаха дългите си изкуствени нокти във въздуха.

— Съжалявам, сладурче. Не мога да рискувам да изпочупя тези бебчета. Струват сума ти пари.

Чарли си пое дълбоко дъх, но го задържа в дробовете си от нежелание да вдишва разнородните застояли миризми, надигащи се от чаршафите. После хвана дясната ръка на Брам, преметна я през рамото си и се помъчи да го изправи на крака. Все едно се опитваше да изтръгне вековен дъб с корените.

— Хайде, Брам. Събуди се.

Брам не помръдна.

— Хайде, Брам. Наистина почва да ми писва. — След няколко минути Чарли успя да го смъкне от леглото. Той шумно се строполи върху изкуствената меча кожа и тутакси се сгуши в утробна поза. — Брам, предупреждавам те. След още една минута те оставям тук.

— Няма такава опция — от другия край на стаята се обади жената.

— В такъв случай се боя, че ще се наложи да ми помогнете.

— Господи — измърмори жената и ритна краката на Брам. — Какво толкова не можете да го вдигнете? — И още веднъж ботушът й сръга крака на Брам.

— О-ох! — Брам сграбчи глезена й, но очите му си останаха затворени.

— Пусни крака ми, ако си мислиш доброто — каза жената.

Брам отвори очи.

— Катарина, ангел мой.

— Катарина, задника ми. Хайде. Пръждосвай се оттук, по дяволите.

— Брам… — обади се Чарли и отново се помъчи да го вдигне на крака. — Хайде. Ставай.

Брам се ухили с най-блажената си усмивка.

— Чарли, какво правиш тук?

— Спасявам те. За последен път — отговори Чарли с надеждата наистина да е така. Очевидно той не бе в състояние да кара, което означаваше, че щеше да се наложи да го откара до апартамента му, което пък означаваше, че ще се върне късно в Палм Бийч и ще закъснее за срещата си с Алекс, която цял ден бе очаквала с нетърпение. Ех този неин брат. — Къде е колата ти? — попита, щом стигнаха вратата.

Брам бавно се огледа нагоре-надолу по улицата, после отново към Чарли.

— Напълно сигурен съм, че снощи беше тук.

— За бога, Брам!

— За бога, Чарли.

— Чарли, Брам… Кой ви кръсти така бе, хора? — попита Катарина, избута Чарли и брат й настрани, после затръшна вратата.

— Бог ми е свидетел, Брам — започна Чарли, докато натъпкваше брат си на предната седалка на своята кола и му слагаше колана. — Ако не намерим колата ти, ще се наложи да се обадим в полицията и да даваме показания…

— Това май не е добра идея — отбеляза Брам и облегна глава назад. — В случай че не си забелязала, тук не е най-почтеното място, а аз не съм в най…

Чарли почака брат й да довърши изречението си. Не съм в най-добрата си форма, не съм в най-цветущо положение, не съм в най… каквото и да е. Но той не го направи и без дори да го погледне, Чарли разбра, че вече е заспал дълбоко.

 

 

— Е, как е той? — попита Алекс, когато Чарли се върна във всекидневната и седна до него на пода пред дивана. Бандит я следваше по петите и душеше пакетите с китайска храна, разтворени и наполовина изядени върху малката масичка за кафе. Ръцете на Алекс тутакси я обгърнаха.

Чарли се сгуши в него, а Бандит — в скута й.

— Спи, като абсолютен пън.

— Е, това при всички случаи е добре.

— Да. Трябва да си почине, защото веднага щом се събуди, ще го убия.

Алекс се засмя.

— Това е моето момиче.

Чарли също се засмя. Това ли беше наистина? Неговото момиче?

— Благодаря ти, че беше толкова мил за всичко.

— Няма нужда от благодарности. Някоя друга вечер ще отидем в „Табу“.

— Наистина го очаквах с нетърпение.

— Аз също. Случват се такива неща.

— Да, обаче се случват прекалено често за моя вкус.

— Имаш ли някаква идея какво го е извадило от релси?

— Навярно вината е моя — призна Чарли. — Обадих му се онзи ден, след като говорих с Ан, съобщих му датата на малкото ни семейно събиране и заявих, че го очаквам да се яви там и да бие камбаните.

Алекс кимна.

— Май тези камбани са го тласнали към ръба.

— Изобщо не трябваше да ги споменавам — съгласи се през смях Чарли. — Благодаря ти, че говори с полицията за колата му.

— Все пак ще се наложи да го разпитат — напомни й.

— Храниш ли някаква надежда, че могат да му я върнат цяла?

Алекс сви рамене.

— Надежда винаги има.

— Аз почвам да се съмнявам. Поне, що се отнася до брат ми.

Алекс се пресегна за една панирана хапка, потопи я в сладкия портокалов сос и отхапа.

— Помъчи се да не бъдеш прекалено строга с него, Чарли. Отклоненията не са ли характерни за този етап от възстановителния процес?

— Те са част от заболяването — поправи го Чарли. — Освен това, сигурна съм, че каквато и друга ужасна болест да го бе споходила, щях да му съчувствам и подкрепям. Но нещо в мен не спира да ми напомня, че тук се съдържа елемент на избор, една екстра, която на хората с паркинсон или рак не им е предоставена. Не можеш да избереш да нямаш рак или паркинсон. Той обаче може да избере да спре пиенето и наркотиците.

— Може и да не е толкова лесно.

— Не казвам, че е лесно. Казвам, че е необходимо.

Алекс избърса с целувки сълзите, които почнаха да се стичат по страните й.

— Извинявай. Не исках да ти викам — каза тя. — Господи, ти си последният човек, на когото би следвало да съм сърдита.

— Ти не си сърдита. Просто си страстна.

Чарли се засмя.

— Тази дума ми харесва много повече.

— Чувствай се свободна да я използваш, когато ти се иска. — И той целуна ъгълчето на устата й.

Чарли усети вкуса на сладко-киселия сос по устните му.

— Джил казва, че нося много гняв със себе си.

— Да бе, така ще каже. И какво още казва очарователната госпожица Роумър?

— Че двете с нея много си приличаме.

— Не бих казал, че виждам приликата.

— Аз наистина нося много гняв.

— Страст — поправи я Алекс.

— Трябваше да я чуеш днес следобед, Алекс — каза Чарли, припомняйки си. — Как само небрежно обясняваше как е убила онези деца. А после, в същия ред на мисли, попита как са Франи и Джеймс и не можа да си обясни защо съм се разстроила.

— Социопатите много странно разграничават нещата.

Чарли леко се дръпна назад.

— За първи път те чувам да наричаш Джил социопат.

— Виж, аз също четох доклада на доктор Норман и това, че съм адвокат, не означава, че съм идиот — каза с усмивка Алекс. — Прилича малко на онова, което ти каза за Брам и неговата пристрастеност. Зная, че Джил е била бита, насилвана и манипулирана, шансът й за щастлив и подреден живот е бил нулев. И много съжалявам за нея. Съчувствам й. По дяволите, понякога дори я харесвам. Но аз също така зная какво е направила на онези деца. И зная, че нормалните хора не правят такива неща, независимо колко лошо са се отнасяли с тях самите или колко майсторски са били манипулирани. Очевидно, този приятел Джак е надушил в нея сродна душа, иначе би потърсил другаде.

— Значи действително си убеден, че е имала съучастник?

— А ти не си ли?

Чарли замислено погали Бандит по главата. Той тутакси се претърколи по гръб, за да й даде възможност да го почеше по корема.

— Не съм сигурна. В един момент съм абсолютно сигурна, че тя казва истината; в следващия съм точно толкова сигурна, че си измисля всичко и цялата работа не е нищо друго, освен една голяма игра за нея.

— С каква цел?

— Без цел. За собствено удоволствие. За да се занимава с нещо. Не зная. Предполагам, че на скамейката на смъртниците е доста скучно.

— Мислиш ли, че и с мен си играе? — попита Алекс.

— Мисля, че й се иска — подразни го Чарли. — Всеки път, когато споменава името ти, в очите й се появява някакъв проблясък. Всъщност е даже мило.

— Прехапи си езика.

— Може ли вместо моя, да прехапя твоя?

Той приближи устните си до нейните.

— Заповядай.

Устните й гостоприемно се разтвориха. Последвалата целувка бе дълга и нежна. Не й се искаше да свършва.

— Стори ми се, че надушвам китайска храна — разнесе се глас над главата на Чарли. Във всекидневната зашляпаха боси крака и спряха пред масичката за кафе.

Чарли незабавно се изтръгна от прегръдката на Алекс, а Бандит скочи от скута й на земята да поздрави Брам.

— Мислех, че спиш — каза му Чарли.

— Спях. Но непогрешимото ухание на пиле с кашу взе да шепне в ушите ми.

— Не съм убеден, че миризмите могат да шепнат — прозаично заяви Алекс.

— Ти кой си? — попита Брам.

— Това е Алекс Прескот. Алекс, това е брат ми Брам.

— Приятно ми е да се запознаем, Алекс.

— И на мен, Брам.

— Имате ли нещо против да се присъединя? — Брам посочи храната на масата. — Виждам, че ви е останало доста.

— Сигурен ли си, че на стомаха ти ще му понесе?

— Добре съм, Чарли.

— Ще ти донеса чиния — предложи Алекс.

— Ами, благодаря. Кой е този? — прошепна Брам, след като Алекс излезе.

— Един мой приятел.

— Май е нещо повече от приятел, ако съдя по това как стояха нещата, когато влязох. И между другото, какво правя аз тук?

— Не помниш ли, че дойдох да те взема?

Брам поклати глава.

— Имам блед спомен за чифт цици с формата на торпеда.

— Уверявам те, не са били моите.

— А чии?

— Би трябвало да са на Катарина.

— Ураганът?

— Проститутката. А онова беше ураганът Катрина, впрочем.

— И кой е този Алекс още веднъж?

— Приятел.

— Бременна ли си?

— Ти луд ли си?

— Аз се напивам, ти забременяваш — обясняваше Брам, когато, Алекс влезе във всекидневната. — Аз имам дупки в паметта, ти — бебета — продължи той, не съвсем беззвучно.

— Заповядай — Алекс му подаде чиния и вилица.

Брам огледа остатъка от храната.

— Пиле с кашу, пържени хапки, свинско в сладко-кисел сос, ребърца с мед и чесън, скариди със сусам в пикантен лимонов сос, да не говорим за онова интересно зеленчуково нещичко там. Хубав избор, хора. Сторили сте добро. — Той си сипа щедри порции от всичко и се пльосна на дивана. — Не вярвам да е останало някакво вино?

— А вярваш ли, че може и да спиш отвън на тротоара тази нощ? — попита в отговор Чарли.

— О, стига де, Чарли. Къде отиде чувството ти за хумор?

— Там, където и твоята кола.

— Колата ми ли?

— Любимото ти „MG“, което е било забърсано от улицата пред любовното гнезденце на урагана Катарина.

— Мамка му — изруга Брам и главата му увисна на гърдите.

— Алекс вече говори с полицията. Но ти ще трябва да напишеш жалба утре сутринта.

— Мамка му — изруга отново Брам.

— Убедена съм, че думата, която търсеше, беше „благодаря ти“.

— Аз пък съм убеден, че това са две думи.

— Не се прави на умник.

— Аз наистина обичах тази кола.

— В такъв случай е трябвало да се грижиш по-добре за нея.

— Да, би трябвало — сопна се Брам и скочи на крака. — Благодаря ти, майко.

— Добре, Брам, по-спокойно. Няма нужда да разпиляваш китайска храна навсякъде по пода.

— А аз нямам нужда да ми четеш конско.

— Дяволски сигурно е обаче, че имаш нужда от нещо. — Сега и Чарли стана, изгубила търпение, както и добрата си воля и хубави намерения. — Какво ти става, все пак? Колко пъти ще се повтаря това? Какво е нужно, за да се стегнеш?

— Не зная, не зная, не зная — развика се Брам, а Бандит почна да лае и да подскача. — Откъде се появи това шибано куче?

— Стой кротко, Брам — обади се Алекс.

— Стой настрани, Алекс. — И той блъсна чинията си в гърдите на Алекс, принуждавайки го да я вземе.

— Брам, веднага престани. Не се шегувам — предупреди го Чарли.

— Иначе какво? Ще ме накажеш да си стоя вкъщи ли? Ще ми вземеш колата? О, забравих. Някой вече я е взел.

— За бога, престани да бъдеш такъв задник.

— Искаш да кажеш заради тебе, нали?

— Какво ще кажеш да е заради теб самия?

Настана мълчание. Брам се поклати напред-назад.

— Добре съм, Чарли. Не бива да се тревожиш за мен.

— Ти си ми брат. Как да не се тревожа?

— Съжалявам.

— Не е достатъчно да съжаляваш.

— Да, но това е всичко, на което съм способен — възрази Брам и отново потъна в дивана.

Чарли се настани до него.

— Това са глупости и ти го знаеш. Способен си на много неща. — Кучето скочи в скута на Брам и го близна по лицето.

— Исусе, би ли извикала на това куче да се махне?

Чарли взе Бандит и го сложи на земята.

— Стига, Брам.

— Стига, Чарли — върна й репликата той. — Виж ме само. Провалям се във всичко, с което се захвана.

— Тогава пробвай нещо друго.

Брам отмести поглед от сестра си към Алекс и по красивото му лице бавно се плъзна усмивка.

— Бива си я, нали?

— Наистина — съгласи се Алекс.

— Какво се случи, Брам? — попита Чарли. — Справяше се толкова добре.

— Не зная. Наистина. Снощи си гледах телевизия и почна онова тъпо шоу и тая адски нахална жена взе да говори за разни знаменитости, за които изобщо не съм и чувал, и после изведнъж на екрана се появи снимката на Ан и бодряшкият глас разказа как Ан решила да изостави децата си, а аз почнах да крещя на телевизора, съседът ми пък почна да блъска по стената и следващото нещо, което помня, е че се озовах в някакъв бар и говорех с чифт торпедовидни цици. Останалото ми е… пълна мъгла. Ан наистина ли ще остави А. Дж. да вземе децата?

Чарли обгърна с ръка раменете на брат си.

— Явно.

— Има смисъл. Какъв беше изразът? Историята ни учи, че историята на нищо не ни учи?

— Може би ти ще успееш да промениш решението й на вечерята другата седмица.

— Да бе, сигурно. — Той погледна към Алекс. — И като стана дума за вечеря, върни ми храната.

— Аз навярно трябва да си тръгвам — обърна се Алекс към Чарли и върна чинията на Брам.

— Не. Не си отивай.

— По-добре е да тръгвам.

— Моля те, не си отивай заради мен — обади се Брам.

— Приятно ми беше да се запознаем, Брам.

— И на мен.

Чарли го изпрати до външната врата.

— Много съжалявам, че стана така.

— Недей. Така пък ще съм супер подготвен за делото ми в понеделник.

— Ще ми се обадиш ли?

Алекс хвана лицето й с две ръце и нежно я целуна по устните.

— Шегуваш ли се? — Той отвори вратата и пристъпи в студения нощен въздух.

— Не си забравяй кучето — провикна се към него Брам.

Чарли затвори очи и направи единственото, на което бе способна при тези обстоятелства: разсмя се.

 

 

Телефонът звънна след полунощ.

Чарли заопипва в тъмното и го намери по средата на второто звънене.

— Ало?

— Здравей — каза някой. — Аз съм.

— Джил? — Чарли се изправи в леглото. — Много е късно. Нещо не е наред ли?

— Как са Франи и Джеймс?

— Какво?

— Стори ми се, че ги чух да плачат за своята мама.

— Какво? — повтори Чарли по-силно и отново, и отново, докато не почна да крещи. — КАКВО? КАКВО?

— Чарли — прекъсна я друг глас. — Чарли, събуди се.

Тя почувства някаква ръка на рамото си.

— Чарли, събуди се. Всичко е наред. Сънуваше кошмар.

Тя отвори очи и видя брат си, приседнал на ръба на леглото й. Кучето го ближеше по ръката.

— О, Господи. Ужасно беше.

— Пак ли сънува мен?

Чарли поклати глава, помъчи се да се усмихне.

— Не. Този път не си ти на топа на устата.

— Аз ще се взема в ръце, Чарли — увери я Брам. — Първата ми работа сутринта ще е да се обадя на моя гарант, обещавам. Това няма да се повтори.

— Би било хубаво.

— Съжалявам, че ти провалих вечерта.

— Аз съжалявам, че те събудих.

— Радвам се, че се случих тук.

— Аз също. Обичам те, Брам.

— И аз те обичам.