Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
dianays (2017)
Последна корекция
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Мрежата на Чарли

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-101-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1095

История

  1. — Добавяне

Глава 3

— Къде е брат ми? — попита Чарли, връхлитайки през тежката входна врата на „Прайм“, шикозен нощен клуб, най-модното местенце в Палм Бийч напоследък, където да идеш и да се покажеш. „Прайм“ се перчеше най-вече с млади, богати и красиви клиенти — или такива, чиито пари ги определяха като красиви. Те идваха тук да се омешат, да размятат фотогенично дълги руси коси, да се фукат с бронзови тела, опаковани по последна дизайнерска мода, да се сдушат със стари приятели, бъдещи любовници или прикрити дилъри. Неотдавна Чарли бе нарекла мястото „първокачествени мръвки“ в една своя недотам ласкателна статия, с която обаче ни най-малко не намали непрестанно разрастващата се популярност на клуба.

Чарли посети „Прайм“ за първи път през ранните сутрешни часове на уикенда в края на октомври. Подобно на повечето хора на нейната възраст комбинацията от огледала и махагон, силна музика и приглушени светлини, скъпи парфюми, пот и добре поддържани тела, и на нея отначало й се стори съблазнителна. През петте минути, нужни, за да си проправи път през крайно оскъдно облечената тълпа до впечатляващо отрупания бар, заемащ цялата лява страна на помещението, към нея се бяха обърнали трима хубави мъже, една жена с фалшиви балонообразни гърди и хор от сякаш безплътни гласове, предлагащи да й продадат всичко, от „Екстази“ до хероин. „Назови го и го имаш“ — страстно бе прошепнал някой в ухото й, а в това време покрай нея премина, несигурно олюляваща се на високите си токове, млада представителка на хайлайфа, с бял прах, все още полепнал по вътрешната страна на ноздрите й. Глъч и смях бе съпроводил Чарли до бара, случайни ръце небрежно я опипваха по задника, докато преминаваше, оглушителният ритъм на музиката парализираше всяка съзнателна мисъл. Чарли си даде сметка колко лесно би било просто да се отдаде на безсмислието на всичко, да танцува, да се отнесе, да отрече… всичко.

Не мисля. Следователно не съществувам.

Бе толкова изкушаващо.

Сега обаче, на безкомпромисната светлина на дъждовната утрин, помещението не бе запазило много от среднощния си блясък и декаданс. То бе безжизнено като осветена снимка. Просто още едно голямо пусто място с изоставен дървен дансинг. Двайсетина маси, всяка за по четирима души, бяха струпани в отсрещния десен ъгъл за онези посетители, които искаха да хапнат. Навсякъде имаше разпръснати високи масички за двама с надвиснали над тях бронзови скулптури на голи жени с безизразни физиономии, сгънати лакти и насочени напред длани, така че пръстите им сочеха високия шестметров таван в жест на окаяна капитулация.

— Къде е брат ми? — повтори Чарли, поглеждайки отново към бара, където на кожено столче бе приседнал Глен Макларън. Върху кафявия мраморен плот той бе разтворил сутрешния вестник на спортната страница.

Макларън бе облечен изцяло в черно. Беше на около трийсет и пет години, висок и слаб, но видът му не беше така добър, както го бе запомнила Чарли от предишната им среща. На дневна светлина чертите му бяха по-сурови, носът по-широк, кафявите очи по-сънени, макар че пак усещаше погледа му да я разсъблича, докато се приближаваше.

— Госпожица Уеб — каза той. — Много ми е приятно да се видим отново.

— Къде е брат ми?

— Той е добре.

— Не питах как е. Попитах къде е.

— Бихте ли желали едно питие? — попита Глен, сякаш тя не бе казала нищо. — Портокалов сок, може би или…

— Не ми се пие нищо.

— … чаша кафе?

— Не искам кафе. Вижте. Вие ме повикахте. Казахте, че брат ми е при вас.

— А вие казахте доста неласкави неща за мен и моя клуб в статията си миналия месец. Или поне така разбрах. — Той се ухили. — Аз лично никога не чета вашата колона.

— В такъв случай, не би трябвало да сте твърде разстроен.

— За жалост, доста други хора, в това число многоуважаемият ни кмет и шефът на полицията, не притежават моя изискан вкус. През последните няколко седмици привлякох твърде много нежелано внимание.

— Съжалявам за това.

— Наистина ли?

— Всъщност, не. Това какво общо има с брат ми?

— Нищо. Просто се опитвам да водя разговор.

— Не ми се разговаря, господин Макларън.

— Глен — поправи я той.

— Не ми се разговаря, господин Макларън — повтори Чарли и премести огромната си кожена чанта от едното рамо на другото. — Искам да намеря брат си. При вас ли е или не?

— Да — Макларън се засмя глуповато. — Господи, последния път, когато казах „да“, това ми струва цяло състояние. — Той снижи брадичка и флиртуващо повдигна вежди. — Какво, няма ли поне малко да се усмихнете? Опитвам се да бъда забавен.

— Защо? — Чарли огледа помещението, но не видя никого, освен един сервитьор, който бършеше масите от другата страна на дансинга.

— Защо се опитвам да съм забавен ли? О, не зная. Защото сте красива? Защото сте репортерка? Защото се опитвам да ви умилостивя? Или просто да ви сваля?

Нетърпеливата въздишка на Чарли отекна в залата.

— Не си падам по отмъстителното ебаване, господин Макларън.

Глен сви рамене, погледът му се върна на спортната страница. Дори и да бе шокиран от грубия й език, той не го показа.

— Интересно, като се има предвид, че ти май безпроблемно се ебаваш с хората.

Бързо му сече умът, помисли си Чарли. Трябваше да му го признае.

— Предполагам това ще ти е за урок да не говориш с репортери.

— Само че, ако си спомняш, когато говорихме, аз нямах представа, че си репортерка. Идея нямах дори за съществуването на нещо, наречено УЕБСАЙТ. Добро заглавие на рубрика, между другото.

— Благодаря.

— Просто бях останал с впечатлението, че разговарям с красива млада жена, която упорито се опитвах да впечатля.

— И която тутакси престана да се опитваш да впечатляваш, щом разбра, че няма да спи с теб.

— Аз съм мъж, Чарли. Не си падам по многото приказки.

— В такъв случай, защо разговаряме сега?

Глен отново се засмя — започна да го прави обезпокоително често, помисли си Чарли, — при което кожата около сънливите му кафяви очи се покри със ситни бръчици.

— Просто ми доставя удоволствие да си поиграя с теб — призна си той.

— Не ми харесва да си играят с мен.

— И заради това ли беше малкото ти гневно избличе? Почувствала си, че си играят с теб, и това е наранило чувствата ти?

— Не става въпрос за наранени чувства — заяви Чарли, потискайки усмивката от фразата „малко гневно избличе“. — И определено не заради това напуснах работа тази сутрин, за да карам по целия път дотук в проливния дъжд.

— Е, не е чак толкова далеч — подчерта Глен.

— Къде е брат ми?

Глен кимна към дъното на клуба.

— В моя кабинет.

Чарли тутакси се отправи натам.

— Завий наляво — подвикна Глен и я последва.

Чарли бързешком прекоси помещението и бутна ръчно гравираната махагонова врата към кабинета на Глен. Щорите бяха наполовина спуснати и облицованата с дървена ламперия стая бе почти тъмна. При все това обаче тя успя да различи фигурата на мъж, проснат по гръб върху червения кадифен диван. Десният му крак бе провиснал до пода, лявата ръка — драматично вдигната над главата, светлокестенявата коса бе разпиляна по челото.

— Господи. Какво сте му направили?

Глен включи осветлението.

— Спокойно. Той просто спи.

— Спи? — Чарли пусна чантата си на земята и се втурна към брат си. Застана на колене и прислони глава на гърдите му, заслушана в дишането му.

— По-точно, изключил е.

— Изключил? Какво сте му дали?

— Ами, помъчих се да му дам малко кафе, но той е инат. Също като теб. Никак не искаше.

— Брам? — Чарли нежно разтърси рамото на брат си. После отново, не толкова нежно. — Брам, събуди се. — Тя отмести поглед от брат си към Макларън. — Не разбирам. Какво прави тук?

— А, значи вече искаш да разговаряме? — Глен се отпусна на другия, по-малък диван, разположен под прав ъгъл с онзи, върху който Брам очевидно бе прекарал нощта.

— Откъде изобщо познаваш брат ми?

— Не го познавам — призна Глен. — Видях го за първи път снощи, когато го помолих да си тръгва.

— За какво говориш?

— Според моя барман, брат ти е пристигнал към десет часа снощи, обърнал няколко питиета, пуснал се на няколко млади дами, но след като те го отхвърлили, той станал твърде войнствен. Почнал да псува, държал се доста противно и крещял на всеослушание, че бил дошъл, за да си намери малко дрога и къде са се дянали всички онези дилъри, за които прочел в колоната на сестра си?

— Ето откъде, значи, си разбрал, че ми е брат — заключи Чарли и превъртя очи.

— Оттам, плюс, че проверих портфейла му за лична карта, когато се отнесе.

— И кога точно стана това?

— Около един часа.

— Как е получил тази синина на лицето си? — Чарли прокара загрижено пръст по лицето на брат си. Почувства как той трепна, но очите му останаха затворени. — Да не си го ударил?

— Нямах друг избор.

— Как така не си имал избор?

— Беше пиян, а навярно и друсан. Казах му, че ще му повикам такси да го откара вкъщи, но той отказа, заяви, че бил в състояние сам да се прибере в Маями. Е, не можех да му позволя такова нещо. Затова го последвах до паркинга, казах му, че не е в състояние да кара, а той ми отвърна в смисъл: нека само се опитам да го спра. — Глен сви рамене. — Както казах, нямах друг избор.

— Бил си добрият самарянин?

— Просто не исках да кара пиян и да рискува да убие някого. Последното нещо, което ми трябва сега, е да ме съдят.

Чарли забеляза някакъв проблясък през полуспуснатите метални щори, последван секунди по-късно от оглушителен гръм.

— И значи го вкара тук вътре?

— Да не предпочиташ да го бях оставил навън?

— Надявам се, не очакваш от мен да ти благодаря — наежи се Чарли.

— Опазил ме Бог. Просто си помислих, че би искала да знаеш къде е.

— Винаги ли си толкова драматичен? — попита Чарли, имитирайки тона му по телефона. — „Брат ти е при мен. Знаеш къде да ме намериш.“

Глен се засмя.

— Просто малко се позабавлявах. Ти и без това ме мислиш за гангстер. Помислих си, че нищо не пречи да се държа като такъв.

— Струва ми се, че използвах израза „позьор псевдомафиот“. Не е съвсем същото като „гангстер“ — поправи го Чарли.

— Бам! — Глен се удари в гърдите, сякаш бе смъртно ранен.

— Ти гангстер ли си? — попита след секунда Чарли, неспособна да потисне любопитството си.

— Извън протокола? Обещай, че няма да чета за този разговор в следващата ти статия.

— Мислех, че никога не четеш моите статии.

Глен се засмя.

— Не съм гангстер. — Той погледна към спящия й брат. — Той често ли прави такива неща?

— Това наистина не е твоя работа.

— Не, но пък това е моят диван. Би могла да се държиш мило, поне докато се събуди.

— Съжалявам. Никога не съм била добра в милото държане.

— Защо ли не се учудвам?

— Защото си много интелигентен и прозорлив. Това брои ли се за мило?

— Малко тромавичко обаче.

— Страхотно — саркастично заяви Чарли. — Винаги съм обожавала да карам по магистралата в проливен дъжд.

— Не мисля, че ще ходиш някъде, поне още известно време.

Чарли премести поглед от прозореца към брат си, който сега доволно хъркаше до нея.

— Страхотно — повтори тя.

— Ще промениш ли мнението си за онова кафе?

— Защо си толкова мил с мен?

— Имаш проблем с хората, които се държат мило ли?

Чарли вдигна победено ръце, доста подобно на безизразните бронзови статуи в залата.

— Разбира се. Хайде да пием кафе — съгласи се тя. — Защо не?

— Защо не, наистина? — повтори като ехо Глен и се отправи към вратата. — Как го предпочиташ?

— Черно.

— Така си и мислех. Връщам се мълниеносно — изрече той, докато нова светкавица раздираше небето. Тя тутакси бе последвана от страховит гръм.

— Пропускаш завидно шоу — каза Чарли на спящия си брат, изправи се на крака и отиде до прозореца. Дръпна щорите и се втренчи в яростния порой навън. Дъждът във Флорида не прилича на нищо друго по света, мислеше си тя, загледана в огромните като юмруци капки, които се стоварваха по стъклото. Той връхлиташе безмилостно и ослепително, заличавайки почти всичко по пътя си. Ако беше тръгнала, щеше да се наложи да отбие и да изчака да спре.

Дали това щеше да е по-неудобно от чакането в кабинета на мъжа, когото бе унизила публично като „позьор псевдомафиот“, докато брат й спеше в пиянско вцепенение на червения кадифен диван на същия този мъж?

— Защо ми причиняваш това? — попита го тя. Нова светкавица огря небето и освети очуканото й сребристо камри на паркинга до старинното, безукорно поддържано тъмнозелено MG на Брам. — Винаги си обичал тази кола повече от всичко друго — измърмори тя. Нова гръмотевица изтрещя над палмите и разтърси помещението. — Господи, Брам. Какво ти става? Защо непрекъснато се прецакваш? — Тя се обърна към дивана и седна до него. — Брам, събуди се. Хайде. Стига глупости. Време е да пораснеш и да се прибереш у дома. Хайде, Брам — повика го отново. — Прекали вече.

Брам не каза нищо, въпреки че дългите му тъмни мигли трепнаха насърчително, сякаш няколко думи биха могли да го убедят да отвори очите си.

— Брам — Чарли нетърпеливо го смушка по ръката. — Брам, чуваш ли ме?

Отново нищо.

— Не можеш да продължаваш така, Брам — назидателно каза Чарли. — Не можеш да продължаваш да се прецакваш и да очакваш хората да те спасяват. Взе да става банално. А и ти не си вече толкова млад — добави тя, макар на своите двайсет и четири, той едва ли можеше да се кандидатира за старчески дом. — Време е да вземеш живота си в ръце. — Тя въздъхна. Брат й в голяма степен се бе отказал от живота си още преди години. — Тази сутрин се обади майка ни — продължи Чарли, мислейки си как от четирите деца брат й май най-добре бе понесъл бягството на майка им. Може би, защото бе само на две години, когато тя си тръгна, твърде малък, за да разбере какво точно се случваше. Няколко дена бе плакал за своята мама, после безгрижно се бе гушнал в обятията на жената, която баща им бе наел да заеме нейното място. Бидейки невръстно дете, той практически остана гушнат в нея, докато жената не напусна две години по-късно, след спор за заплатата си с баща им. Тя също си бе тръгнала, без да се сбогува. Последва поредица икономки, безлични като бронзовите статуи зад вратата на кабинета на Глен. Никоя не се задържа за по-дълго. Непреклонната студенина на баща им имаше грижата за това. — Тя се притеснява за теб — каза Чарли на брат си и си представи собствените си деца. Зачуди се, както винаги, когато се замислеше за майка си, как е могла да си тръгне и да ги изостави по такъв начин.

— Исках да ви взема с мен — бе се опитала да обясни майка й, когато отново се появи в живота на Чарли преди две години. — Но знаех, че баща ви никога нямаше да ми позволи да ви изведа от страната. А аз трябваше да си тръгна. Ако останех в онази къща още малко, щях да умра.

— Значи вместо това ти остави нас да умрем — възрази й тогава Чарли. Нямаше да й позволи да се измъкне толкова лесно.

— О, но виж — тутакси отговори майка й. — Справили сте се толкова добре. Всичките ми момичета са се справили удивително добре.

— А Брам? Какво ще кажеш за него?

На този въпрос Елизабет Уеб нямаше отговор.

— Брам — повика го сега Чарли. — Брам, събуди се. Време е да си вървим у дома.

Тя помириса кафето още преди да се обърне и да види Глен.

— Постигна ли някакъв успех? — попита той от прага с ръка, протегната към нея.

Тя поклати глава.

— Ухае прекрасно — призна, като взе чашата.

— Имаш късмет. Пол тъкмо бе направил нова каничка.

Чарли отпи дълга и бавна глътка.

— Много е хубаво. Благодаря.

— Пак заповядай. — Той отново зае мястото си на другия диван.

— Ти няма ли също да пиеш?

— Не си падам много по кафето.

— Наистина? И защо така?

— Струва ми се, че си взаимодейства с всичкия кокаин в тялото ми — изрече със сериозна физиономия той и за момент Чарли не бе сигурна дали се шегува или не. — Това беше шега — побърза да я увери. — Въпреки че очевидно не е много смешна. Особено при тези обстоятелства. — Той погледна към брат й.

— Мислиш ли, че употребява кокаин?

— Мисля, че ще има дяволско главоболие, когато се събуди — каза Глен, вместо да отговори на въпроса й. — Какъв му е проблемът, все пак?

Чарли отпи още една глътка кафе. Още една светкавица разсече небето.

— Наистина ли очакваш да обсъждам проблемите на брат си с теб?

— Проблеми? — повтори Глен, наблягайки на множественото число.

— Фигуративно казано.

— Или се изпусна, без да щеш.

— Брат ми е изгубена душа — призна Чарли и нова гръмотевица подчерта думите й.

— И от колко време броди тази душа?

Чарли едва не се засмя. Изглежда щеше да се окаже, че „позьорът псевдомафиот“ има душа на поет.

— Наистина бих предпочела да не говоря за това — каза, макар че, в интерес на истината, внезапно отчаяно й се прииска да говори за това. Прецаква се, откакто го помня, искаше да изкрещи, пие от четиринайсетгодишен и поне оттогава взема наркотици. Докато беше тийнейджър, го изритваха от всяко частно училище в Кънектикът. После изхвърча от „Браун“ още първата година и се отправи на юг, при мен. Записа се във вечерно училище в Университета на Маями и оттогава все там крета, записва един след друг безсмислени курсове и рядко си дава труда дори да се яви на крайните изпити. Живее в мебелиран апартамент в отвратителна част на града, работи, само когато се налага да припечели нещичко допълнително към скромното наследство, останало от баба ни, което обичният ни баща, като негов изпълнител, реши да ни подхвърля на оскъдни месечни дози. — Това май е едно от малкото умни решения, които е взимал — измърмори на глас тя.

— Моля? — попита Глен.

— Умно решение, да пием кафе — уточни Чарли и се запита, дали е успяла да го заблуди. Дали изобщо някого заблуждаваше?

— На ваше разположение. — Телефонът звънна. Глен стана от дивана и с три пъргави крачки отиде до бюрото си. — Макларън на телефона — произнесе в слушалката. — Е, а ти как си? — попита и гласът му тутакси се понижи, стана мек и изкусителен. Закри с длан слушалката и прошепна на Чарли: — Само минутка.

— Искаш ли да изляза?

Той поклати глава.

— Не е необходимо. — Седна на черния кожен стол с висока облегалка зад бюрото си и се завъртя с лице към прозореца. — Разбира се, че се радвам, че се обаждаш. Не, нищо не прекъсваш.

Чарли се намръщи. Отвън бурята бе понамалила яростта си. Вече можеха да се различат върховете на цяла редица гигантски палмови дървета, превиващи се от вятъра.

— Събуди се, Брам — прошепна през стиснати зъби тя. Върна се на дивана, мъчейки се да не подслушва разговора на Глен.

— Не, нямам никакви планове за тази нощ след работа — чу го да казва.

Точно сега щеше да е добре дошла някоя силна гръмотевица, помисли си тя. Чу го да се смее и се зачуди какво да направи, за да не чува гласа му. Пресегна се към пода за чантата си, мислейки си, че би могла да се обади на Емили в Ню Йорк, тъй като Емили бе единствената й роднина, с която днес не бе нито разговаряла, нито виждала. Тя обаче със сигурност щеше да й се зарадва, колкото и Ан.

— Естествено, жадувам да видя новия ти апартамент — Глен направо мъркаше.

— О, за бога — възкликна Чарли и насила изкриви устните си в усмивка, когато главата на Глен надникна иззад облегалката на стола да види какво става.

— Просто търся нещо — прошепна тя и извади един бял плик от чантата си. — Намерих го — възкликна, макар че едва си спомняше да е прибирала писмото, когато бе излетяла от офиса си.

Имате поща, спомни си думите на Моника.

Чарли обърна плика и разгледа адреса на подателя. Изправителен център „Пемброук“.

Май си имате фен.

Глуха за провокативния тон на Глен, Чарли разкъса плика, извади един лист на редове, изписан с момичешки почерк и започна да чете.