Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (19)

Глава 19

От входната врата в къщата на семейство Роумър се влизаше направо във всекидневната. Стаята бе малка, идеален квадрат, в който доминираше голям плазмен телевизор, заел по-голямата част от едната стена, боядисана в кремаво. Под прав ъгъл бе поставено доста поовехтяло бежово канапе, от двете страни на което имаше два кафяви кожени, но вече продънени фотьойла. Типична момчешка стая, помисли си Чарли и се изненада от вазата със свежи цветя на стъклената масичка до сводестия проход към миниатюрната трапезария — единственото свидетелство, че тук може би живее и жена. Чарли забеляза, че масата вече е сложена за вечеря. Погледна си часовника. Беше едва два часът.

Памела Роумър стоеше до големия прозорец. Бе по-висока от сестра си, със същата мръсноруса коса и сърцевидно лице. Очите й имаха същия мрачен оттенък на кафявото, но им липсваше жизнеността на Джил. Бяха някак избледнели, като фотография, стояла твърде дълго на слънце, в тях не се четеше никакво любопитство, сякаш вече знаеше отговорите на всички въпроси за живота и ги намираше както за безполезни, така и за безинтересни. Беше с дънки и бяла блуза, с якичка като на Питър Пан, косата й падаше право надолу към раменете.

— Чарли е малко необичайно име за момиче — каза, преди още Алекс официално да ги е запознал.

— Всъщност се казвам Шарлот. — Чарли реши по-късно да помоли да я снима.

— Шарлот Уеб. — Памела кимна. — Предполагам, че на родителите ти им се е видяло готино.

— Нямаш си представа.

Памела се усмихна.

— Да ви предложа ли нещо за пиене?

Чарли поклати глава.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго. Бях заета с майка ми и не можах да дойда да ви отворя.

— Тя добре ли е? — попита Чарли.

— Спи. За момента. — Гласът на Памела бе дълбок, но глух, сякаш говореше от другата стая. На Чарли й се искаше да си запише това наблюдение, преди да го е забравила.

— Заповядайте, седнете. — Памела махна с ръка към канапето.

Чарли се отпусна на него, при което от възглавниците се надигна застояла миризма и се примеси с лимоновия аромат на освежителя за въздух. На другия край Памела приседна на ръба, кръстоса краката си в глезените и прибра ръцете си в скута. Алекс се приближи до прозореца и се направи, че гледа навън в дъжда.

— Благодаря ти, че се съгласи да се видиш с мен — започна Чарли.

Памела сви рамене.

— Джил пожела така.

— Говорила ли си с нея?

— Обади се миналата седмица и ме помоли да ви помогна.

— Ами, оценявам това. — Чарли погледна към Алекс, очаквайки да кимне окуражително, но той все още се взираше навън, сякаш бе изцяло погълнат от засилващия се порой. Обърна се отново към Памела, която я гледаше безизразно. Какво правя тук, запита се Чарли. Нямам представа за какво да питам тази жена, откъде да започна. Помъчи се да възстанови списъка с въпроси, който бе прехвърляла цяла седмица в ума си, но мозъкът й бе празен като погледа на Памела. Какво да й кажа, че да я накарам да ми се довери? — Виж, преди да съм забравила — чу се да казва накрая. — Брат ми поръча да те поздравя от негово име.

— Брат ти ли?

— Брам Уеб? — изрече като въпрос Чарли, сякаш не беше сигурна. — Изглежда, че преди няколко години сте се познавали? — Изречението отново прозвуча като въпрос. Чарли прехапа език. Винаги бе ненавиждала, когато хората прибавяха въпросителни знаци в края на очевидни констатации. Не знаеха ли за какво говорят?

— Брам е твой брат?

— Разбрах, че сте посещавали заедно някои курсове.

— По рисуване, да. Той е много талантлив.

— Каза ми, че сте излизали известно време.

— Няколко пъти, да. Брам и Пам, така се шегувахме. Съвършеното съответствие. Как е той?

— Добре. Той е добре. — Надявам се, добави мълком Чарли. Не се бяха чували с него, откакто му се обади да му съобщи, че предстои семейно събиране. „Моля те, кажи ми, че имам халюцинации“ — бе единственото, което той каза.

— Винаги съм мислела, че има необикновено име. Очевидно родителите ви…

— Очевидно — повтори Чарли и превъртя очи.

— Брам Уеб. — Памела поклати удивено глава. — Уау. Светът е малък, нали?

— Светът е малък — съгласи се Чарли, бръкна в чантата си и извади касетофона. Сложи го на възглавницата помежду им. По безизразната физиономия на Пам премина тръпка на уплах. — Ако не искаш да записвам — побърза да каже Чарли, — мога просто да си водя записки. — Тя измъкна едно тефтерче от чантата си и затършува за химикалка.

— Не, предполагам, че всичко е наред.

— Сигурна ли си?

Пам кимна и приглади косата си, сякаш бе пред камера.

Чарли осъзна, че той е включен още от срещата й с госпожа Фенуик и се зачуди, дали Пам не е чула тихото му бръмчене.

— Говорих със съседката ти — каза тя.

— Госпожа Фенуик?

— Тя е твоя голяма почитателка.

Пам прие това наблюдение без никаква забележима промяна в изражението си.

— Мила жена.

— Казва, че много добре се грижиш за майка си.

Пам сви рамене.

— Правя каквото мога.

— Добре. Е, готови ли сме? — попита Чарли.

— Предполагам.

— Искаш ли да кажеш нещо, преди да сме започнали?

— Какво например?

Например, мислиш ли, че сестра ти е хладнокръвна убийца на малки деца, помисли си Чарли, но реши, че навярно е по-разумно да предприеме по-бавен и тактичен подход.

— Виж, защо не почнем с малко странична информация?

— Странична информация?

— На колко точно години си?

— На шестнайсети май ставам на двайсет и пет.

— И не си омъжена.

— Не съм омъжена — повтори Пам.

— Разведена? Сгодена?

— Сама.

— Винаги ли си живяла у дома си?

— Да.

— Работиш ли? Вън от къщи, имам предвид.

Пам поклати глава.

— Майка ми е един вид пълно работно време.

Чарли забеляза, че това не бе казано със злоба.

— Сигурно не ти е лесно.

— Тя ми е майка. — Пам отново сви рамене. — Ти какво би направила?

Чарли прочисти гърло й премести касетофона няколко сантиметра вдясно, въпреки че той си беше съвсем добре и там.

— Няма ли кой да ти помага?

— Е, имаше я Джил, но…

— Джил ми каза, че по едно време си искала да се присъединиш към Корпуса на мира.

— Тя си спомня това? Беше много отдавна.

— Каза също, че си говорила, че ще ставаш монахиня.

Пам се намръщи.

— Малко е трудно да станеш монахиня, когато дори не си католичка.

— Каза, че баща ти много се раздразнил от това и така те ударил, че си загубила частично слуха на едното си ухо.

Пам инстинктивно вдигна ръка към лявото си ухо.

— Стана случайно.

— Случайно те удари ли?

— Случайно ме удари толкова силно — уточни Пам. — Не, че не си го заслужавах.

— Мислиш, че си заслужавала да те бият?

— Никога не съм казвала, че са ме били.

— Не са ли те били?

Пам присви очи.

— Мислех, че ще ме разпитваш за Джил.

— Ами, бих искала да науча и за двете ви — заувърта Чарли. — Струва ми се интересно, че сестрите често имат съвсем различни спомени от детството. Понякога дори не можеш да предположиш, че са отгледани в една къща.

— Това отнася ли се и за вас с Брам?

— Е, определено се отнася за мен и сестрите ми — призна Чарли.

— Алекс казва, че сестрите ти са много известни.

— Да, така е.

— Близки ли сте?

— Не толкова.

— Защо? Ти завиждаш ли им?

Въпросът изненада Чарли.

— Да завиждам? Не. Е, може би малко — призна след известна пауза. — Може и повече от малко. — Дали? Или го каза само, за да окуражи Пам и да я предразположи към признания? — Ти завиждаше ли на Джил като малка?

— Да — простичко каза Пам. — Мразех я.

— Това е доста силна дума.

— Предполагам. Просто, тя беше толкова хубава, като ангелче, всички винаги й се възхищаваха. Аз се засягах от това. Достатъчно беше само да се усмихне и й даваха да прави каквото си иска. Баща ми я наричаше своята малка кифличка. Дори Итън й прощаваше, даже и нож да вдигнеше срещу него. — Пам рязко млъкна, може би стресната от собствения си избор на думи. — И в училище беше така — продължи след няколко секунди тя. — Момчетата кръжаха около нея като мухи. Доста й завиждах за това. Самата аз бях срамежлива и нервна с момчетата. Веднъж поисках от нея съвет за едно момче, което харесвах, казваше се Даниел Левицки, а тя се засмя и каза: „Тря’а се държиш с тях гадно, за да те гледат жадно“. Но аз не бях способна на това. Джил каза, че съм безнадеждна. Каза, че не съм заслужавала да имам гадже, и че щяла да докара Даниел дотам, че да я покани на среща. И го направи.

— Откраднала ти е гаджето?

— Ами, всъщност ние никога не станахме гаджета.

— Но ти си го харесвала и Джил е знаела това.

— Не беше кой знае какво. Пък и тя бе права. Държеше се с него като с боклук и той все се връщаше за още.

— Ами Уейн Хаулънд? — попита Чарли.

— Синът на свещеника ли? Какво за него?

— Разбрах, че двамата с Джил са били близки.

— Бяха приятели. Но после нещо се случи и той престана да идва.

— Знаеш ли каква е била причината?

— Не. Но няма да повярваш какъв инат беше Джил. Или ставаше на нейната, или нищо. Може би след известно време Уейн вече не е искал да я гледа толкова „жадно“.

Чарли се опита да съвмести картината, нарисувана от Пам с Алексовия възглед, че неговата клиентка е била насилвана и манипулирана от всеки мъж, с когото се е сблъсквала. Разбира се, напълно възможно бе неприязънта на Пам към сестра й да слага някакъв отпечатък върху нейните спомени.

— Какво изпитваш към Джил сега?

— Мъчно ми е за нея.

— Защото е в затвора?

— Защото страда.

— Какво те кара да мислиш, че страда?

— А как иначе?

— Заради това, което е направила ли?

— Никой не е безгрешен — загадъчно заяви Пам.

— Какво искаш да кажеш?

Настана дълго мълчание.

— На Джил й се случиха някои неща — бавно поде Пам, — неща, които съм могла да предотвратя, неща, които е трябвало да направя.

— Като например?

Пам бавно поклати глава, но не каза нищо.

— Какви неща си могла да предотвратиш?

Пам се размърда на мястото си. Имаше вид, сякаш се чуди дали да не избяга от стаята.

— Джил ми разказа за Итън — бавно произнесе Чарли. — За това, което й е направил. — Тя се пресегна през възглавниците към ръката на Пам и я покри със своята. — За онова, което е направил на теб.

Пам си дръпна ръката като попарена, после скръсти ръце на гърди. Започна да се клати напред-назад.

— На колко години беше, когато започна да те насилва?

— Не искам да говоря за това.

— Добре. — Чарли се направи, че чете от записките си. — Можеш ли само да потвърдиш няколко неща?

Пам не отговори, продължи да се клати напред-назад.

— Джил каза, че сте отишли в Дисни Уърлд за десетия ти рожден ден.

— Наистина не искам да говоря за това.

— И че сте били заедно с Итън в една стая. Итън — на едното легло, ти и Джил — на другото! Така ли е?

Пам кимна. Цялото й тяло почна да се тресе.

— И посред нощ Итън я е преместил на своето легло, а после се е промъкнал до теб. Тя каза, че те чула да плачеш и да го караш да престане и че на следващата сутрин по чаршафите е имало кръв.

— Не мога да го направя — каза Пам.

— По-добре ли ще е, ако не присъствам? — попита Алекс.

При гласа му Чарли подскочи. Съвсем бе забравила за него.

— Може да идеш да видиш как е майка ми. Ако нямаш нищо против. — Пам махна към стаите в дъното на къщата. — През трапезарията. Последната врата вдясно.

На излизане Алекс бързешком погледна към Чарли. По-полека, казваше й погледът му.

— Съжалявам, че се налага да разбулваме толкова болезнени спомени — започна Чарли.

— Човек си мисли, че с времето ще става по-леко — каза Пам, като че ли повече на себе си. — Как беше онази поговорка? Времето лекува всички рани?

Чарли кимна.

— Е, не е вярно. Някои рани никога не зарастват.

Чарли си припомни как гледаше, когато майка й си стягаше багажа за Австралия. Усещаше в гърдите си празнота, сякаш я бяха проболи многократно и кръвта й бавно изтичаше. Спомни си как бе намерила празния шкаф, в който преди беше голямата колекция от кукли. Тялото й бе рухнало, сякаш й бяха извадили въздуха с удар. Отново изпита онова вцепенение, завладяло цялото й същество, когато нощ след нощ стоеше до входната врата и чакаше майка си да се прибере у дома. Пам беше права, каза си тя — някои рани никога не зарастват.

— Съжалявам, че съм такова бебе — каза Пам.

— Моля те, не се извинявай.

— Искам да ви помогна. Джил каза, че било важно.

— Какво още каза?

— Че не иска нищо да спестявам, че иска да разкажа цялата история.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Не зная.

— Аз мисля, че можеш.

— Не е лесно. Всеки си има своята истина. Никой никога не мисли, че той е лошият. Всички си имаме собствена сложна система от оправдания и съображения за нещата, които вършим. Зная, че и с Итън е така.

— Говорила ли си някога с него за случилото се?

Пам се засмя — кух, остър звук като от разцепено дърво.

— Опитах се веднъж. След като жена му го изрита и той се върна тук. Но той отрече всичко, каза, че съм искала само да му навличам неприятности. Настояваше, че никога не ме е докосвал, че съм си измислила всичко.

— А баща ти? — попита Чарли.

Малкото цвят, останал на лицето на Пам, бързо изчезна. Посегна с пръсти към лявото си ухо.

— Понякога става малко груб.

— Вярно ли е, че е застрелял кучето ви?

— Кучето беше старо и болно. Да го застреля бе най-голямата проява на милост.

— Вярваш ли наистина в това?

— Какво значение има? Случи се толкова отдавна.

— Някои рани никога не зарастват — напомни й Чарли.

Пам изстена.

— Баща ти също ли те насилваше? Насилваше ли и Джил?

— Виж — умолително произнесе Пам. — Искам да помогна на сестра си. Наистина. Но това, за което говориш, се случи много отдавна. Едно е за Джил да дава гласност на подобни обвинения, ала аз трябва да продължа да живея в тази къща.

— Не, не трябва. Можеш да идеш в полицията. Ще арестуват и Итън, и баща ти.

— Ами майка ми? Какво ще стане с нея? Аз нямам никакви пари. Как изобщо ще се грижа за нея, ако вкарат баща ми и брат ми в затвора?

Чарли помълча, внезапно спомняйки си разговора с Джил по телефона.

— Мислиш ли, че майка ти е знаела за насилието?

— Майка ми бе точно такава жертва, каквато бяхме аз и Джил.

— Знаеше ли обаче какво става?

— Не зная. Тя често беше зле. Пък и какво би могла да направи?

— Би могла да те предпази, да те махне от тази къща.

— Мислиш ли, че е толкова лесно просто да си отидеш?

Чарли се замисли за собствената си майка. Дали й е било лесно?

Внезапно Пам се пресегна и изключи касетофона.

— Това интервю приключи. — Тя се изправи. — Мисля, че сега трябва да си вървите.

— Почакай, моля те. — Чарли скочи на крака. — Само още няколко въпроса.

Пам наклони глава на една страна и зачака Чарли да продължи.

— Мислиш ли, че Джил е убила онези деца?

— Доказателствата бяха твърде показателни.

— Не питах това.

— Но това пак е моят отговор.

— Мислиш ли, че е действала сама?

— Може би да. Може би не.

— Значи смяташ, че е възможно още някой да е замесен?

— Няма значение какво мисля аз, нали така?

— Зависи. Мислиш ли, че може този някой да е бил Итън? — притисна я Чарли. Щеше й се да включи отново касетофона.

— Полицията май не бе на това мнение.

— Но не и ти?

— Итън може и да е гаден кучи син, но не го виждам да убива куп малки дечица.

— Памела! — дочу се слаб женски глас от другата стая. — Памела, къде си? Какво става?

— Трябва да вървя — каза Пам и пое към задните стаи. Алекс се показа под сводестата врата.

— Съжалявам — извини се той. — Тя се събуди и ме видя на прага. Не исках да я плаша.

— Памела!

— Идвам веднага.

— Можем ли да говорим отново? — попита Чарли и взе касетофона от дивана.

Пам яростно поклати глава.

— Ето визитката ми. — Чарли я мушна в ръката на Пам, въпреки нежеланието й. — Ако се сетиш нещо…

— Няма — каза Пам. — Кажи на Джил, че съжалявам. — Тя опря при входа за трапезарията. — И моля те, не забравяй да предадеш поздрави на брат си. Добри времена бяха тогава — добави тя. После тръгна.