Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
dianays (2017)
Последна корекция
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Мрежата на Чарли

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-101-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1095

История

  1. — Добавяне

Глава 18

— Изглеждаш уморена — забеляза Алекс, когато Чарли се настани на предната седалка на колата му. Леко ръмеше, затова гюрукът на кабриото бе спуснат.

Чарли махна за довиждане на майка си, която гледаше от прозореца на всекидневната, и се помъчи да не се дразни от забележката му. Всъщност доста време се бе подготвяла за това пътуване — повече, отколкото би отделила за истинска среща — и си мислеше, че изглежда дяволски добре. Внимателно бе преровила гардероба си, отхвърли една бледорозова блуза, понеже й се видя твърде момичешка, както и друга, заради прекалено ярките цветя по нея и накрая се спря на моравото си копринено сако и класически черни панталони. Тоалетът й бе изискан, без да е натрапващ се, тя изглеждаше съблазнително, но не прекалено секси. „Кого се опитваш да впечатлиш?“ — я бе попитала майка й.

Кого се опитвам да впечатля наистина, запита се и тя, докато Алекс потегляше. Със сигурност не Пам, сестрата на Джил. Определено не и Алекс, който бе облечен небрежно с дънки и карирана риза и очевидно не бе положил от своя страна никакви усилия да впечатли нея.

— Не си доспивам.

— Още заплашителни имейли ли? — Алекс зави на север към Окичоби.

— Не, слава богу. Просто едно кученце с твърде малък пикочен мехур.

Алекс погледна изненадано.

— Никога не бих си помислил, че обичаш кучета.

— Просто правя услуга на един приятел. — Чарли набързо му обясни как стоят нещата с Глен Макларън.

„Това е кучето на Глен“ — бе казала на майка си по-рано. — „Какво можех да направя? Дължах му услуга.“

„Той не се ли нави просто на една свирка?“ — бе незабавният отговор на майка й.

— Глен Макларън — повтори сега Алекс, проточвайки името, сякаш му бе познато.

— Познаваш ли го?

— Звучи ми познато.

— Притежава нощен клуб в Палм Бийч.

Алекс сви рамене, сякаш вече бе загубил интерес.

— Сигурен съм, че ще си спомня. Това майка ти ли беше, дето ни гледаше от прозореца?

— Майка ми.

— Доста привлекателна, доколкото видях.

— Определено няма друга като нея.

Алекс се засмя.

— Майките не са ли все такива?

— Май говориш от личен опит — отбеляза Чарли.

— Убеден съм, че всеки си има „майчина“ история за разказване.

— Разкажи ми твоята.

За момент Чарли се побоя, че твърде силно е натиснала бутона на фамилиарността, че Алекс може да прекрати разговора и да избяга в уюта на правните си записи, но той само се засмя и каза:

— Моята майка е от онези хора, които никога не използват една дума, ако и хиляда ще свършат работа. Цял ден може да ти разказва какво е закусвала.

— Звучи очарователно.

— Обаче не е. Но какво да се прави?

— А ти какво правиш?

— Слушам я. Светът няма да свърши.

— А баща ти?

— Той престана да я слуша, когато бях на две години. История на майка ми накратко звучи така: един ден той просто излезе от къщи и никога не се върна.

— Искаш да кажеш, че никога повече не си го виждал?

— Виждах го от време на време, докато не се ожени отново и не си създаде ново семейство. След това вече не го виждах често. От около пет години изобщо не съм го чувал. Май се е преместил в Калифорния.

— Липсва ли ти?

— Не бих казал. Макар че съм любопитен по отношение на двамата ми полубратя — добави, без тя да го пита.

— Би могъл да се свържеш с тях — предположи Чарли.

— Бих могъл — съгласи се той. — Ако правилно си спомням какво каза Джил, ти имаш брат и две сестри.

Раменете на Чарли се стегнаха. Все още бе ядосана, че Джил я бе отрязала по-рано през седмицата. Бе изминала целия път до Пемброук Пайнс, само за да чуе, че Джил не се чувствала добре и нямало да може да се види с нея.

— Ако още веднъж ми изиграе тоя номер — каза сега Чарли, без да си дава труда да обясни, — аз съм вън от играта.

Алекс не се престори, че не разбира за какво става дума.

— Помоли ме да ти кажа, че много съжалява за начина, по който се е държала.

— Тя трябва да разбере, че няма забранени въпроси.

— Тя разбира това.

— Тази книга бе нейна идея — напомни му Чарли. — Не съм дошла да ме размотават.

— Кълне се, че това няма да се повтори.

— Е, в това е права — заяви Чарли, твърдо решена да не прости толкова лесно на Джил. Седмицата и без това бе достатъчно натоварена с работата по следващата й статия и с усилията да не се поддава прекомерно на заплахите от имейла.

— Онзи списък ще ми трябва — бе й напомнила полицай Рамирес и Чарли прекара няколко часа в записване имената на всички, които някога бе обидила, започвайки с Лин Муър и Гейб Лопес и още по-назад, чак до началното училище. Включи в списъка дори баща си и сестрите си, въпреки изненадата, проблеснала в тъмните очи на Дженифър Рамирес.

— Сестрите ми впрочем ще дойдат в Палм Бийч след няколко седмици — неочаквано и за себе си сподели тя.

— Това е хубаво. — Алекс помълча и обърна глава към нея. — Не е ли?

— Предполагам, че ще видим. — Не проговориха няколко минути. Алекс пусна радиото и колата се изпълни с рокмузика. Джош Гробен напяваше мелодично, дори малко мелодраматично, как се бил „възбуждал“.

— Каква музика харесваш? — попита Алекс.

— Предполагам, отговорът е класическа — след минута размисъл отговори Чарли.

— Защо така предполагаш?

— Не зная. Сигурно, за да не ме помислиш за плитка.

— Не те мисля за плитка.

— Нима? Но аз съм — заяви тя и изпита облекчение, когато той се засмя. — Кънтри — призна след малко. — Харесвам кънтри музика.

— Наистина ли? Някой певец по-конкретно?

— Харесвам всички — призна тя. — Гарт Брукс, Винс Гил, Тим Макгроу.

— И никакви жени?

— Фейт Хил, Алисън Краус, Доли Партън, разбира се.

— Разбира се. Всички харесват Доли.

— А ти каква музика обичаш? — попита на свой ред Чарли. Даде си сметка, че наистина се интересува.

— Класическа — безизразно отговори той. — Шегувам се. Всъщност, и аз горе-долу си падам по кънтри. — И превключи радиото на кънтри канала. „Джуд“ пееха „Мамо, той е луд“. — Дори свиря малко на китара.

— Това не ме изненадва. Е, леко се учудвам, че свириш на китара, но не и че свириш добре, ако в това има някакъв смисъл.

— Може и да има.

— Преди свирех на пиано — каза Чарли.

— Вече не ли?

— Спрях, когато бях на дванайсет. Баща ми каза, че от свиренето ми получавал мигрена.

— Толкова слаба ли беше?

— Толкова добра — поправи го Чарли. — Знаеш ли какви усилия ми костваше да му докарам главоболие?

Алекс бе видимо заинтригуван, но не я разпитва повече.

— А каква храна предпочиташ? — потърси по-безопасна тема той.

— Италианска.

— И аз така си помислих. Някога ходила ли си на вечеря в „Сентро“?

— Не. Къде е това?

— В един малък мол, недалеч от затвора „Пемброук“. Ако искаш, може да идем там, след като се видим с Джил в сряда.

Канеше ли я вече на среща, запита се Чарли и отклони въпроса:

— Не знаех, че ще идваш — имаше предвид срещата в сряда.

— Реших, че няма да е лошо, като се има предвид какво стана миналия път. Пък и имам среща във Форт Лодърдейл сутринта. Можем да се срещнем в затвора. Ако, разбира се, не възразяваш.

— Не. Не възразявам.

— Добре.

Разговорът отново прекъсна за малко. След „Джъд“ запя групата „Алабама“: „Трябва само да живея и умра“ — страстно пееха те.

— Знаеш ли какво точно се е случило? — попита Чарли.

— В какъв смисъл?

— Знаеш, че Джил е била сексуално насилвана от брат си — заяви Чарли.

— Да.

— Че и баща й я е насилвал.

— Биел я е, да.

— А сексуално?

Нова пауза.

— По-добре питай Джил за това.

— Питам теб.

— Не ми е удобно да го обсъждаме.

— Ами ако Джил каже, че можеш да ми разкажеш?

— Тогава ще ти разкажа.

Ново мълчание. Финалният припев на „Алабама“ заглъхна, последван от новините: шестгодишно момче се е удавило в инцидент с лодка в канала; местен политик е разследван от полицията за порно в Интернет; нови сблъсъци в Афганистан.

— Как върви онова дело, по което работеше? — попита Чарли.

— Кое беше?

— Знаеш. Светът срещу майката.

— О, това ли — леко се подсмихна той. — Спечелих.

 

 

Даня се намираше на север от Холивуд, недалеч от летището на Форт Лодърдейл.

Джил бе права за това място, помисли си Чарли, оглеждайки двете страни на пустата главна улица със закрити витрини. Повечето сгради стояха празни и май от доста време бяха такива — със сиви й безжизнени фасади, лющеща се мазилка, избелели до нечетливост надписи и тъмни, потънали в прах прозорци.

— Доколкото разбрах — започна Алекс, — това е било някакъв център. Сега обаче, само няколко магазина работят.

— „Колекции“ не се ли пише с „к“ в средата? — попита Чарли, когато минаха покрай един празен магазин с надпис „Антики и колегции“.

— Сигурно тук може и по двата начина.

— Ти колекционираш ли нещо?

— Като малък събирах бейзболни картички. А ти?

Чарли поклати отрицателно глава.

— Майка ми имаше фантастична колекция от кукли от цял свят. Поне сто. Промъквах се в стаята й и си играех с тях.

— Има ли ги все още?

— Баща ми ги изхвърли, когато тя ни напусна. Един ден се прибрах от училище и вече ги нямаше. Отначало си помислих, че ги е взела със себе си… — Гласът й заглъхна. Почака той да зададе обичайните въпроси за семейството й, но или се въздържа, или не го интересуваше.

— Ами антики? — попита той.

— Какво за тях? — Защо не се интересуваше?

— Харесваш ли ги?

— Не особено. — Нали почти я бе поканил на среща? Дали не се цупеше, понеже тя не му отговори? — А ти?

— Никога не схванах тръпката. Предпочитам да съм първият собственик на нещо.

— Което обяснява избора ти на кола.

Алекс се засмя.

— Ако щеш вярвай, но по едно време тази кола си беше чисто нова. Платих я в брой с пари, спестявани от години. Винаги съм искал кабриолет. Още не мога да се реша да се разделя с нея. — В края на улицата той зави надясно, после наляво и пак наляво. Не след дълго се озоваха встрани от центъра и се отправиха към по-рядко населена част на града. — Тук живее семейство Роумър — заяви той след километър и половина и още няколко завоя. Посочи една скромна сива дървена къща в края на квартала.

Чарли извади от чантата си касетофона, включи го и тихо изговори в микрофона:

— Къщата е малка, около сто квадратни метра, на един етаж и изглежда като всички останали къщи наоколо, сякаш преднамерено незабележима. Боядисана в сиво, с бяла дограма. Боята е сравнително нова, поддържана предна градинка, завесите на челния прозорец са дръпнати. Има заден вход. Гараж за една кола. — Прибра касетофона обратно и извади малък дигитален фотоапарат. — Мога ли да направя няколко снимки?

— Направи го дискретно — посъветва я Алекс и вкара колата в алеята пред къщата.

Без да обръща внимание на засилващия се дъжд, Чарли слезе от колата и щракна няколко снимки, преди Алекс да е загасил двигателя.

— Оттук — той я подхвана за лакътя и я поведе към входната врата. Натисна звънеца и зачака. След десет секунди го натисна отново.

— Нали знае, че ще дойдем? — попита Чарли, съжалявайки че не е взела чадър, както я посъветва майка й.

— Знае.

Минаха още десет секунди. Дъждът се просмукваше през сакото й. Още десет секунди и цялата щеше да подгизне, а косата й щеше да залепне като парцал. Не съм в най-добрата си форма, помисли си тя, а Алекс позвъни за трети път.

— Може би не работи — предположи Чарли. Но още докато произнасяше думите, чу звънът да отеква във вътрешността на къщата.

Алекс почука. Пак никакъв отговор.

— Почакай тук — каза той, заобиколи къщата и отвори задната порта.

— Забавно — каза си Чарли и почувства, че някой я наблюдава. Бавно се обърна по посока на съседната къща.

Вратата бе отворена и там стоеше една жена, наполовина подадена навън. Изглеждаше около шейсетгодишна, въпреки че може би дългата сива коса й придаваше вид на по-възрастна. Бе леко пълна, с червен велурен анцуг с надпис „СОЧНО МОМИЧЕ“ отпред.

— Какво искате? — провикна се тя.

Какво ти влиза в работата, изкушаваше се да отговори Чарли, но не го направи. Навярно не беше добра идея да отблъсне съседите. Можеше да се наложи да говори с тях, особено ако Пам бе променила решението си да им сътрудничи. Всъщност, може би точно сега бе подходящо време да поговори с тази жена, реши Чарли и пресече предния двор на къщата на семейство Роумър. Упъти се към съседната къща и тайно натисна копчето на касетофона в чантата си.

— Дойдох да се видя с Памела Роумър. Знаете ли, дали си е вкъщи?

— Не съм я виждала. — Гласът й бе груб и дрезгав, навярно в резултат на твърде много цигари в продължение на твърде много години. Пожълтелите й пръсти потвърждаваха това впечатление, както и застоялият мирис на пепел, просмукан в анцуга й. — Какво искате от Пам?

— Имаме уговорена среща — уклончиво отговори Чарли и се огледа за Алекс. В дъжда обаче не се виждаше никой. — Алекс? — провикна се тя. Къде ли бе отишъл? — Алекс?

— Бихте могли да влезете за минута — предложи Сочното момиче. — Ще подгизнете.

Чарли се огледа още веднъж, после пристъпи в тясното антре с кафеникаво-златисти тапети. Изтри краката си във вехтата изтривалка и изтръска капките от косата си.

— Благодаря, госпожо…

— Фенуик. А вие сте…?

— Чарли Уеб.

— Журналистка ли сте?

Чарли се постара да скрие както изненадата, така и това, че е поласкана. Очевидно жената бе по-интелигентна, отколкото изглеждаше на пръв поглед и имаше по-добър вкус, отколкото можеше да се предположи по кафявата кожена торба, просната насред всекидневната.

— Да. Вие четете „Палм Бийч Поуст“?

— Защо ще чета „Палм Бийч Поуст“? — изсумтя госпожа Фенуик.

— Просто предположих… Как разбрахте, че съм журналистка?

— Каква друга да сте? — Госпожа Фенуик превъртя бледосините си очи към огромния полилей, бегло напомнящ трънен венец. — Човек би казал, че трябва вече да сте се наситили, бе хора. По тези кокали вече не е останала много мръвка.

— Не съм сигурна, че ви разбирам.

— Сбирщина лешояди — уточни госпожа Фенуик. — Не е ли достатъчно, че Джил е осъдена на смърт? Трябва да изтормозите до смърт и горката Пами.

— Никого не искам да тормозя, госпожо Фенуик.

— Не сте ли дошла да разпитвате Пам за сестра й?

— Тук съм по покана на Пам.

— Вярно? Тогава защо не ви отваря вратата?

Чарли се насили да се усмихне и една капка дъжд капна от носа в устата, й. Погледна назад за Алекс, но той все още не се виждаше никъде.

— Вижте. Аз пиша книга…

— Книга? О-хо. Не сме ли твърде амбициозни?

— Идеята беше на Джил. Уверявам ви, че тя напълно ми сътрудничи.

Лицето на госпожа Фенуик придоби странно изражение.

— Надявам се, че мога да ви задам няколко въпроса — осмели се да попита Чарли, тъй като журналистическият инстинкт й подсказа промяна в отношението на жената и тя реши да се възползва.

— Какви например?

— От колко време живеете в съседство със семейство Роумър?

— От двайсет и пет години.

— Значи познавате Джил от…

— През целия й живот. Пами също. Чудесно момиче е Пами. Прекрасно се грижи за майка си.

— А Джил?

Госпожа Фенуик поклати глава и обърса с пръст няколко невидими частици тютюн от езика си.

— Мила, любезна, винаги готова да угоди. Трудно е да повярва човек, че е извършила тези ужасни неща — добави без подкана.

— Трудно — повтори Чарли, доловила нещо в гласа на госпожа Фенуик. — Но не невъзможно?

Кратко мълчание.

— Не невъзможно — съгласи се жената.

— Чарли! — ненадейно се чу викът на Алекс. — Чарли, къде си?

Чарли отвори вратата, но пак не го видя.

— Идвам веднага. — Тя отново се обърна към госпожа Фенуик. — Защо да не е невъзможно?

Жената бръкна в джобовете на анцуга си и извади цигара и кибрит.

— Не зная.

— Мисля, че знаете.

— И защо да ви казвам? — Тя постави цигарата в устата си, запали я, дръпна силно, после бавно издиша дима.

— Защото ми се струва, че ви се иска.

Госпожа Фенуик поклати глава.

— Последното нещо, което желая, са още неприятности с Итън.

— Още неприятности ли?

— Пами е най-милото дете на света. Бих направила всичко за нея. А майка й, ами, знаете — тя от години е в този инвалиден стол и с всеки изминал ден става все по-зле. Но този неин съпруг и този Итън… Все за нещо са ядосани. Веднъж се оплаках, че колата му пречи на изхода ми. В следващия миг алеята ми бе затрупана с боклуци. Друг път пък метна яйца по вратата ми.

— Чарли? — провикна се отново Алекс.

— Какво можете да ми кажете за Джил, госпожо Фенуик? — не му обърна внимание Чарли.

— Сигурно не е нищо. Просто едно чувство, което имах…

— Разкажете ми.

— Беше отдавна, може би преди осем-девет години — поде госпожа Фенуик. — На едно от нашите дървета отзад се появи птиче гнездо и пилетата тъкмо бяха почнали да се излюпват. Не ме питайте какви бяха. Може би просто врабчета, но обичах да ги гледам. Едни мършавички, с раззинати усти и все пищят за храна. Показах гнездото на Джил и тя май доста се заинтригува. Както и да е, един следобед аз се върнах от работа…

— Чарли!

— Тук съм! — раздразнено викна тя, когато Алекс се материализира на алеята пред къщата. — Какво се случи, когато се върнахте от работа, госпожо Фенуик?

— Наистина не зная защо ви разказвам това.

— Какво правеше Джил, когато се прибрахте от работа в онзи ден?

Момент на колебание, после:

— Тя беше в задния двор на къщата ми и стоеше до дървото. Гнездото беше на земята, а нещастните малки птичета лежаха мъртви в краката й. Тя плачеше, казваше, че сигурно някоя котка ги е докопала. Аз я успокоявах. Погребахме ги заедно. Почти бях забравила за това до един ден, когато погледнах през прозореца и я видях, седнала на тревата, опряла гръб в стената на тяхната къща, да си играе с дълга пръчка и да се взира в нашето дърво с много странна усмивчица. В този момент разбрах, че никаква котка не е докопала онези нещастни пиленца.

— Чарли! — Алекс изтича по алеята.

— Можем ли да поговорим отново? — попита Чарли жената.

Госпожа Фенуик поклати глава.

— Не. Казах предостатъчно. Трябва да си вървите. — Тя отвори вратата и едва ли не изтика Чарли в ръцете на Алекс.

— Какво става? — попита той.

— По-късно ще ти разкажа. Намери ли Пам?

Алекс посочи през дъжда към къщата на семейство Роумър.

Завесите на прозореца бяха дръпнати. Памела Роумър стоеше там и ги гледаше.