Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
dianays (2017)
Последна корекция
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Мрежата на Чарли

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-101-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1095

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Джил влезе намръщена в помещението за срещи.

— Закъсня.

— Имаше задръстване. — Чарли погледна към листата в ръката на Джил. — Някакви ремонти по пътя.

— Трябваше да тръгнеш от вас по-рано.

— Не си бях вкъщи. Тези листа за мен ли са?

Джил стисна по-здраво смачканата хартия.

— Може би. — Тя се плъзна на стола срещу Чарли, нацупила устни, очевидно без желание да й прости десетминутното закъснение.

— Наистина съжалявам, Джил. Няма да се повтори.

В очите на Джил се събраха сълзи и няколко потекоха по страните й.

— Помислих си, че може да не дойдеш, че си ми сърдита за нещо.

— За какво да съм ти сърдита?

— Не зная. Къде беше, все пак?

— В Даня.

Очите на Джил се разшириха.

— Отишла си да говориш отново с Пам?

— Не. Отидох да се видя със Сюзан Никълсън.

— Коя?

— Името нищо ли не ти говори?

— А трябва ли?

— Оказва се, че преди няколко години си й счупила носа.

На устните на Джил бавно пропълзя усмивка. Сълзите се изпариха от очите й.

— Сюзан Никълсън. Господи, напълно я бях забравила.

— Но тя не те е забравила.

— Обзалагам се. Как изглежда носът й сега?

— Сякаш някой го е счупил на три места.

— Е, ами, тя си го заслужаваше. Човек не бива да се забърква с гаджето на друг.

— Доколкото разбрах, е било точно обратното.

— Нима? Май си говорила и с Гари, а?

Чарли кимна.

— Значи той ти е казал за Сюзан, така ли? И какво още?

— Каза, че си пуснала отровна змия в басейна на Кристин Дънлап.

Джил отегчено махна с ръка.

— Той говори само глупости. Не съм го направила. В смисъл, това е Флорида, за бога. Тук има змии. Понякога плъзват в хорските басейни. Аз нямах нищо общо с това. Нещастен глупак. — Тя плесна по масата с листата, които държеше. — Не зная какво изобщо съм видяла в него.

— Той каза, че те е видял да тормозиш едно коте.

— Да бе, каза го и на процеса.

— Вярно ли е?

— Тъпото създание ме одра. Тъкмо се опитвах да го отскубна от себе си.

— Като го намушкаш ли?

— Обаче подейства, нали? Проклетото същество се омете.

Чарли отново посочи листата.

— Какво е това?

— Написах някои неща.

— Май са множко.

— Шейсет страници. Написах ги вчера.

— Написала си шейсет страници за един ден?

— Тук няма кой знае какво да се прави. — Тя побутна листата към Чарли.

Чарли изправи ръбовете им и взе да ги разлиства. Бяха плътно изписани с почерка на Джил.

— Тук е почти всичко, което мога да си спомня от детството си. Нещата, които харесвах и нещата, които не харесвах. Любимите ми актьори, рок звезди, манекенки, телевизионни звезди. Даже ги подредих по рейтинг. Сещаш се — този да, този не. Беше забавно.

Чарли извади касетофона от чантата си и внимателно сложи листата настрани.

— Ще ги прочета по-късно.

— Има и други работи. За някои от нещата, които стават тук вътре.

— Познавала ли си някога човек на име Глен Макларън? — попита Чарли, припомняйки си възможната връзка между Глен и брата на Джил, Итън.

— Глен кой? — попита Джил и раменете й почти незабележимо се стегнаха.

— Макларън.

Джил поклати глава и се втренчи в стената зад Чарли.

— Не мисля. Кой е той?

— Притежава няколко нощни клуба. Брат ти може да го познава.

— Така ли? Ще гледам непременно да го питам следващия път, като ми дойде на свиждане. — Тя се засмя. — Баща ми беше тук преди няколко дни. Знаеше ли за това?

Докато включваше касетофона, Чарли се помъчи да не издаде изненадата си.

— Не, не знаех. Как мина срещата?

Джил се облегна назад и кръстоса ръце.

— Не особено добре.

— Защо така?

— Той не иска да говоря с теб, не иска да правя тази книга. Не било добре за майка ми, а и Итън вече бил затънал до шията в проблеми заради това.

Чарли не каза нищо, почака Джил да продължи.

— Казах му, че вече е твърде късно, и без това вече правя книгата.

— И той какво отговори?

— Че съм една неблагодарна кучка, че било добре, дето съм осъдена на смърт, иначе той щял лично да ме убие.

— Очарователно.

— И аз това исках да му кажа. — Джил се изкиска.

— Но какво му каза всъщност?

— Че съжалявам. — Тя се разплака. — Можеш ли да си представиш? Аз му се извиних!

— За какво?

— Че не съм дъщерята, която е искал да има. Че съм наранила майка си. Че съм го направила за срам. Че съм опозорила цялото си семейство.

— И той не е съвсем без вина в случая, Джил.

— Зная.

— Би трябвало той да ти се извинява.

— Зная и това. Не че някога ще го направи. — Тя яростно поклати глава и опашката й я шибна по врата.

— Какъв е твоят баща?

Чарли почувства как дъхът й секна в гърлото и се наложи със сила да изтласка думите от устата си.

— Той е твърде умен. Учен. Професор по английска литература в Йейл. Феноменален преподавател. Отвсякъде го искат.

— Не се съмнявам, че и той много изисква — обади се Джил, сякаш знаеше.

— И това също — съгласи се Чарли.

— Не беше ли писала в една от колоните си, че двамата вече не си говорите?

— Да, така е.

— Защо?

— Предполагам, че и аз не съм била точно дъщерята, която е искал.

Джил кимна.

— Май имаме нещо общо.

— Май да.

— Мисля, че имаме много общо.

— Казвала си го и преди — Чарли й припомни първото й писмо.

— Нямам предвид само размера на сутиените ни — възрази Джил. — И двете носим в себе си много гняв.

— Мислиш, че аз съм гневна?

— А не си ли?

— А ти? — върна й въпроса Чарли.

— Аз първа попитах. — Джил отново се облегна назад и кръстоса ръце.

— Аз не съм гневна.

— Лъжеш.

Чарли се изсмя.

— И защо да лъжа?

— Ти ми кажи.

— Няма нищо за казване.

— Не се сърдиш на майка си, че е избягала и те е изоставила, когато си била малко момиченце? Не се сърдиш на баща си, че е блестящ учен, но гаден като човек? Не се сърдиш на сестрите си, че не са толкова талантливи като теб, но много по-известни и успешни? Не си бясна на брат си, че напълно се е прецакал? Не се сърдиш на съседите си, и аз не зная за какво, за каквото там съседите се карат? Не се сърдиш на приятелите си? Я чакай, забравих. Ти нямаш приятели. Защо? Защото толкова много те ядосват.

— Добре, Джил. Мисля, че достатъчно ясно обясни.

Джил се засмя.

— Това е проблемът с писането на колони от типа на твоите, Чарли. Хората се научават да четат между редовете. Там е готиният материал.

Чарли кимна и се направи, че проверява касетофона, докато всъщност се опитваше да спечели време, за да овладее дишането си и да отговори спокойно, вместо да закрещи.

— Разликата между мен и теб — продължи Джил — е, че ти намираш позитивен израз на своя гняв. Ти си имаш своето писане. Намираш отдушник, канализираш целия си гняв в думи. Аз открих това, едва след като почнах да ти пиша. Дадох си сметка какъв катарзис е да изкараш всичко наяве. Катарзис — това ли е думата?

Чарли кимна.

— И вчера — е, почнах да пиша и просто не можах да спра. Думите се стичаха от мен като порой. И колкото повече изписвах, толкова по-добре се чувствах. Може би, ако имах този отдушник, онези нещастни деца нямаше да загинат. — От очите на Джил потече нов порой от сълзи.

Чарли бръкна в чантата си и й предложи кърпичка.

— Благодаря — Джил попи очите си, но сълзите й не стихнаха. — Искам да ти кажа, че аз не съм чудовище.

— Зная.

— Обичах тези деца.

— Зная и това.

— Никога не съм искала да им се случи нещо лошо. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

— Никога не съм желала смъртта им.

— Какво се случи, Джил?

— Не зная. Не зная. — Джил почна да се клати напред-назад на стола.

— Знаеш. Разбира се, че знаеш.

— Джак каза, че щяло да бъде забавно. Обеща, че няма нарани Тами.

— Какво направи той?

— Използва един от онези електрошокови пистолети. Как се казваха — „Тейзър“?

Чарли кимна, неспособна да отрони и дума.

— Той направо я парализира. После карахме до един изоставен стар гараж. Според мен, било е нещо като бензиностанция. Тами почна да се събужда, затова Джак сложи лепенка на очите й и завърза ръцете й зад гърба. Тя плачеше, повтаряше, че иска да си иде у дома. На Джак това не му хареса. Каза, че едва сме започвали. И тогава ми каза… — Тя се разплака.

— Какво ти каза? — думите на Чарли излязоха от устата й като шепот.

— Каза ми да я съблека. Аз отвърнах — не. Не исках.

— Но си го направила — заяви Чарли.

— Нямаше друг начин. Джак така искаше.

— После какво?

— Знаеш какво. Има го в доклада от аутопсията на Тами.

— Горили сте я с фасове и сте прониквали в нея с бутилка?

— Опитах се да се престоря. Но Джак е твърде умен. Не би го допуснал.

— Помисли ли изобщо да откажеш?

Джил погледна Чарли така, сякаш тя напълно си бе изгубила ума.

— Никога не бих могла да го направя.

— Но си могла да насилваш беззащитно дете.

— Тами не беше толкова беззащитна.

— Какво?

— Можеше да избяга. Не спирах да й шепна да избяга. Но тя бе такова упорито малко нещо. Не помръдваше. Само ми опяваше да съм я върнела у дома. Как обаче да го направя? Джак стоеше там, наместваше камерата и ми заповядваше, сякаш бе някакъв знаменит холивудски режисьор или нещо такова. Казах й да спре да вдига толкова шум, но тя просто продължи да пищи. Накрая се наложи да сложа онази найлонова торба на главата й, за да я усмиря.

Чарли се пребори с желанието си да повърне. Седна на дланите си, за да не сграбчи Джил за врата и да я удуши.

— Ти се отврати от мен. Виждам го по физиономията ти — забеляза Джил.

— Не е лесно човек да слуша това, Джил.

— Зная. Само си помисли на мен колко ми е било трудно тогава.

— Колко трудно ти е било? — с равен тон повтори Чарли.

— Опитах се да помогна на Тами, колкото можах — обясни Джил. — Пробих на няколко места найлона с нокти, за да може да диша. Но предполагам, че дупките не са били достатъчно големи. Не зная. Опитах се да й помогна. Наистина.

— А близнаците Старки?

— Двойно удоволствие — каза Джил и се помъчи да се усмихне. — Съжалявам. Не трябваше да казвам това. Просто Джак непрекъснато го тананикаше. Двойно удоволствие, двойна забава… Май е от някаква стара реклама на дъвка или нещо такова. Съжалявам. Не трябваше да го споменавам. Беше наистина грубо от моя страна.

— Разкажи ми за близнаците Старки — произнесе отново Чарли, твърде вцепенена, за да каже каквото и да било друго.

— В общи линии — същата работа. Просто умножено по две. А, само дето този път Джак предложи близнаците да си правят неща едно на друго. Сещаш се… сексуално. Те обаче не бяха много добри в това и Джак ме накара аз да им покажа.

— И всичко това го има на видео?

Джил затвори очи.

— Не зная какво е направил Джак с тези ленти, така че няма смисъл да ме питаш. Аз го помолих да ги унищожи, но не мисля, че го е направил.

— Кой е Джак? Къде можем да го намерим?

Очите на Джил отново се напълниха със сълзи.

— Той си отиде отдавна.

— И те остави да поемеш вината за всичко, да гниеш в затвора до момента на екзекуцията си — изтъкна Чарли с надеждата да принуди Джил да разкрие идентичността на бившия си любовник.

— За която нямам търпение — изненада я отговорът на Джил.

— Наистина ли искаш да умреш?

— Заслужавам си го, не е ли така? След всичко, което съм направила.

— Но не си го направила сама — заяви Чарли, докато всъщност искаше да каже: Да! Ти заслужаваш да умреш! Аз самата с удоволствие ще дръпна шалтера! — Защо го прикриваш?

— Нямам друг избор.

— Не разбирам. Какво изобщо би могъл да ти направи сега?

— Не искам да говоря повече за това.

Чарли дълбоко въздъхна. И на нея не й се искаше да говори повече за това. Истината скоро щеше да излезе на бял свят. Всеки следващ път, когато разговаряше с Джил, тя разкриваше нови и нови неща. В действителност, току-що бе направено признание какво всъщност се бе случило с тези деца, и то от устата на самата убийца. С времето Джил щеше да разкрие истинската самоличност на Джак. Чарли бе убедена в това.

— Е, как са Франи и Джеймс? — попита Джил, сякаш това бе най-естественият въпрос.

— Моля?

— Попитах как са.

— Чух какво каза.

— Защо ме гледаш така?

Чарли осъзна, че се е вторачила в Джил през масата. Тя извърна поглед и се помъчи да смекчи извивката на устните си.

— Не искам да говорим за моите деца.

— Просто се опитвам да съм любезна.

— Говори за нещо друго.

— Звучиш доста ядосана.

— Не искам да говорим за моите деца — напрегнато повтори Чарли.

— Добре де. Както и да е. Спокойно. — Джил стана от масата, отиде до вратата и почука на надзирателката. — Мисля, че изпълнихме плана за днес, нали?

Чарли изключи касетофона и го прибра в чантата си. Видя шейсетте страници, изписани от Джил.

— Предполагам, че това ще ми създаде работа за известно време.

Джил се спря на прага на вече отворената врата, с надзирателката, извисяваща се над нея.

— Чарли…

Чарли вдигна насила очи.

— Нямах друг избор. Моля те, кажи ми, че ме разбираш. Нямах избор.

Чарли кимна.

— Ще се видим другата седмица.

 

 

— Да ви го начукам! — изкрещя Чарли, щом се озова в колата си. — Ега ти и боклуците, мамка ви, копелета гадни! — Тя цапардоса волана, заудря по страничното стъкло, после по седалката до себе си. — Мамка ви, пръдни такива! Мамка ви, да ви го начукам, пръдни — собствените й думи отекнаха в тясното пространство. Чарли избухна в смях.

— А бе, ти на колко си? На пет години ли?

Като Джеймс?

Като Тами Барнет.

— Мамка му — повтори Чарли и избухна в сълзи. — По дяволите! — Как е могла Джил да извърши такива ужасни неща? Как може да разказва за тях толкова равнодушно? Какво й имаше?

Правеше го понеже не притежаваше нито съвест, нито съчувствие, помисли си Чарли, припомняйки си оценката на доктор Норман. Понеже единствената човешка болка, която бе в състояние да изпита, бе нейната собствена. И вече нямаше значение, дали така се е родила или човещината й е била изтръгната с бой. Значение имаше само фактът, че три невинни дечица бяха мъртви. И още по-голямо значение имаше, че човекът, организирал всички тези страшни убийства, все още бе на свобода. Най-голямо значение имаше това, че още деца бяха подложени на риск.

Всеки ден. Навсякъде.

Тя се сети за противните имейли, заплашващи Франи и Джеймс. Би убила всеки, който се опита да ги нарани.

И двете носим в себе си много гняв — бе й казала Джил.

Определено бе права за това.

Телефонът й изпищя. Чарли тършува в чантата си известно време, докато го намери. Погледна, но номерът бе непознат.

— Ало? Ало? — повтори, понеже никой не отговори. Чарли почака още три секунди, после затвори телефона и отново го пъхна в чантата си. — Идиот — каза, когато той отново зазвъня. — Ало?

— Чарли? — Думата бе произнесена неясно, гласът — непознат.

Кой е?

— Чарли. — Този път името й прозвуча повече като въздишка.

Тя усети, че отмалява.

— Брам, ти ли си?

— К’во става, Чарли?

— По дяволите, Брам. Пиян ли си?

— Не зная. Съм ли?

— Къде си?

— Моля те, Чарли, не ми викай. И без друго главата ме цепи.

— Къде си, Брам? — повтори Чарли.

— Изобщо не съм сигурен.

— Мамка му!

— Не бива да псуваш. На майка ни това не би се харесало.

— Има ли някой друг там? Някой, с когото да мога да говоря?

— Ами, ей т’ва момиче. — Той се изкикоти. — Май съм й забравил името, обаче тя тъкмо излиза от банята и няма никакви дрехи. O-xo! Май не е много щастлива.

— Дай ми това — женски глас достигна до Чарли. — Ало? Кой е там?

— Аз съм сестрата на Брам. Вие коя сте?

— Името ми е без значение. Важното е, че брат ви беше тук цяла нощ и ми дължи двеста долара. Ще имате ли грижата да уредите това или аз да се заема? Схващате ли за какво ви говоря?

Чарли затвори очи и потърка чело.

— Само ми кажете къде сте — каза тя и надраска адреса на гърба на една от страниците на Джил. — Ще дойда възможно най-бързо.