Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (34)

Глава 34

Единствената част от тялото си, която Чарли помръдваше през следващия един час, бе палецът на дясната ръка, с който натискаше отново и отново бутона за повторно набиране.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

Натискане, Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

Натискане. Звънене.

Аз съм…

— О, боже — проплака Чарли. Главата й се люшкаше насам-натам. Трябваше да стане. Не можеше просто да си седи на пода завинаги. Трябваше да стане, да си измие лицето, да си среше косата, да е готова, в случай че Алекс се обади и се наложи да тръгне веднага.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

Бавно и внимателно, тя най-накрая съумя да седне, макар че трябваше да се облегне на стената за опора.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

Придвижи се по стената, зави зад ъгъла към спалнята, подмина разпилените по пода документи и се отправи към банята. Застанала над мивката, тя втъкна косата си зад ушите и си наплиска лицето със студена вода. После намери някаква стара четка за зъби в шкафчето и си изми зъбите.

— Така е по-добре — каза тя, въпреки че не беше така.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Върна се в спалнята, но без да иска, стъпка няколко листа от документите. Наведе се бавно, сякаш се потапяше в казан с лепкав мед и почна да събира документите обратно в куфарчето на Алекс. „Пинакъл Букс“ — прочете тя. Думите пулсираха насреща й като отражения от дискотечна лампа. „Чарли Уеб“. Нейният договор за книгата. Само преди няколко часа тази гледка щеше да й се стори вдъхновяваща.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Съжаляваше. Добре. Съжаляваше, че изобщо се бе срещнала с Джил Роумър. Съжаляваше, че се бе изкушила от мисълта за слава и богатство. Съжаляваше, че съчувствено бе изслушала безспорно ужасяващата история на Джил за насилието, докато Джил през цялото време й се е надсмивала зад гърба и е заговорничела с брат й — обичния й брат, възможно ли бе? — да нарани децата й.

Как бе възможно?

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

Чарли се върна във всекидневната, движейки се вече малко по-бързо и вдигна торбата с покупките от пода до външната врата. Занесе я в кухнята и извади няколко кутии с пилешка супа с мисълта, че малко супа може би щеше да я накара да се почувства по-добре. Успя някак да отвори едната кутия и да си сипе в чаша. Постави чашата в микровълновата фурничка и я включи. Гледа как таймерът отброява секундите, докато супата стана готова.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Отнесе супата във всекидневната и седна на дивана. Ароматната пара достигна до ноздрите й. Отпи една малка глътка, която опари гърлото й. Само ако успееше да я задържи, без да повърне, помисли си и отново пробва да звънне.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

— Къде си, за бога? Защо не вдигаш?

Представи си как майка й се оглежда объркано и се чуди откъде идва този странен вой. По дяволите. Трябваше да го смени с обикновено звънене. Защо не го бе сменила?

Представи си децата си: милата, чувствителна Франи с нейните големи тъжни очи и остър аналитичен ум; буйният безгрижен Джеймс, с неограничената му енергия и ентусиазъм. Как изобщо може някой да си помисли да ги нарани?

Сети се за имейлите, които бе получила.

„Идвам“ — злокобно гласеше последният. — „Скоро“.

Брам ли ги бе пратил?

Спомни си снимките на децата, които бе намерила в нощното шкафче до леглото му. „Те са просто едни съседски деца, които мислех да рисувам“ — бе й казал Брам. Такива ли бяха? Бъдещи портрети? Или бъдещи жертви?

— Не. Моля те, не.

Красивият й, изгубен брат, който бе прекарал последното десетилетие в мъглата на наркотичното опиянение — наистина ли бе способен да нарани някой друг, освен себе си?

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Колко пъти го бе изоставяла? Колко пъти го бе разочаровала, хокала, обръщала му бе гръб? Той бе най-младият, най-красивият и най-уязвимият от четирите деца на семейство Уеб. Сестрите му някак бяха успели да канализират болката от детството си в нещо продуктивно, но болката на Брам се уталожваше само от алкохола и наркотиците.

Чарли си спомни как майка й показваше как да държи Брам, когато той бе още бебе. Спомни си напътствията как да го люшка нежно, при което не си бе и помислила, че скоро нейните ръце ще са единствените, които ще го правят. Представи си как той се стиска за полите на поредицата от безразлични дойки, сълзите в очите му, които накрая пресъхнаха. Спомни си жестоките подигравки на другите деца, които го гонеха до вкъщи след училище и още по-жестоките забележки на баща му „да приема това като мъж“.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Тя също го бе изоставила, мълком си призна Чарли. Отлетя за Флорида, след като се дипломира в колежа, решена да създаде самостоятелна кариера. Напълно погълната от самата себе си, нямаше много време за безпътния си по-малък брат. Брам я бе потърсил. Дойде с древното си „MG“ в Маями, нае си апартамент и когато не бе прекалено друсан, посещаваше няколко курса по изкуство. В един от тях той бе срещнал Памела Роумър. А чрез Памела и сестра й Джил.

Джак и Джил.

Възможно ли беше?

Чарли отново натисна бутона за повторно набиране, чу звъненето и се подготви за отблъскващия звук на собствения си глас. Вместо това обаче чу майка й да казва:

— Ало? Ало? Има ли някой?

Дъхът на Чарли застина в гърлото. Беше се свързала с тях. Те бяха спасени.

— Никой не говори — продължи майка й. — Май не го правя както трябва.

— Мамо! — изкрещя Чарли. Гласът й сякаш избухна. — Мамо? Чуй ме!

— Чарли?

— Къде беше? Звъня ти от часове.

— Бяхме във Вълшебното царство. Там бе така претъпкано, че не съм чула. По-рано се опитах да ти звънна, но се включваше електронният секретар.

— Мама ли е? — Чарли дочу тъничък гласец.

— Франи? — викна тя. — Това Франи ли е? — Дъщеря й беше там. Бе невредима.

— Ами, разбира се, че е Франи. Ето. Ще я дам да говориш с нея. Аз трябва да полегна за няколко минути. Цял ден стомахът ми нещо се бунтува.

Чарли чу как телефонът се предава от ръка на ръка.

— Къде си, мамо? — попита Франи. — Вече пристигаш ли тук?

— Не още, миличка. Но Алекс скоро ще дойде. Искам ти и Джеймс да стоите на едно място и да не ходите никъде, докато той не дойде.

— Джеймс не е тук — прекъсна я Франи.

Чарли почувства как тялото й се вкаменява.

— Какво?

— Джеймс не е тук — повтори Франи.

— Къде е?

— С чичо Брам.

Трябваше да прехапе долната си устна, за да не запищи.

— Къде са?

— Още са във Вълшебното царство. Джеймс искаше да идем на „Карибските пирати“, но имаше много дълга опашка, а баба не се чувстваше добре.

— Дай пак да говоря с нея.

— Тя е доста зле, мамо.

— Франи, дай баба си на телефона — сопна се Чарли.

— Какво има? — започна да хленчи Франи.

— Какво има, скъпа? — Чарли чу майка си да пита Франи.

— Мисля, че мама ми е сърдита.

— Чарли? — обади се майка й. — Какво…?

— Оставила си Джеймс с Брам?

— Това проблем ли е? Те си прекарваха толкова добре, а аз не исках да развалям настроението на всички, само защото не се чувствам добре. Франи просто пожела да ми прави компания.

— Преди колко време бе това?

— Не много. Не повече от половин час. Защо? Нещо не е наред ли?

— Да — каза й Чарли. — Нещо никак не е наред. Трябва да намерим Джеймс. Трябва да го махнем от Брам.

— Какво говориш?

— Не мога да ти обясня сега. Говорила ли си с полицията?

— Полицията ли? Мили боже, не. Защо ще…?

— Сигурно са дошли, когато сте били във Вълшебното царство. Да се надяваме, че ще се върнат.

— Защо? За какво е всичко това?

— Алекс ще ти обясни всичко, щом пристигне. Дотогава не изпускай Франи от очи и ако Брам се върне с Джеймс, в никакъв случай не ги пускай никъде.

— Започваш да ме плашиш.

— Не се плаши. Просто го направи.

— Кога ще пристигне Алекс?

Чарли си погледна часовника, но това бе безполезно. Цифрите не искаха да застанат на едно място.

— След около час. — Така ли беше? От колко време го нямаше? Тя забеляза листчето с номера му на масичката. — Ще му звънна веднага щом затворя. Само дръж Франи под око. Не я изпускай от поглед — заръча Чарли същото, което бе казала и на брат си сутринта.

Ще ги следя като ястреб, бе отговорил той.

Възможно ли бе през цялото време да е планирал да ги убие?

Не, не може да бъде. Не може.

Чарли прекъсна връзката и тутакси набра номера на Алекс. Алекс веднага вдигна.

— Чарли? — каза. — Успя ли да се свържеш с майка си?

— Току-що говорих с нея. Тя е с Франи в мотела.

— Къде е Джеймс?

— Все още в Дисни Уърлд. С Брам.

Мълчание.

— Добре, слушай. Знаем поне, че Франи е в безопасност.

— Ти къде си?

— Почти стигнах. Ще се обадя на полицията и ще ги информирам. Майка ти каза ли още нещо?

— Франи каза, че Джеймс искал да отидат на „Карибските пирати“, но имало много дълга опашка.

— Тези опашки понякога отнемат часове — съгласи се Алекс. — С малко късмет може още да стоят там, когато полицията пристигне.

— Наистина ли мислиш така?

— Мисля, че има шанс. Ти как се чувстваш?

— Малко по-силна — излъга Чарли.

— Добре. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

— Обади ми се, независимо какво е.

— Добре. Помъчи се да се успокоиш.

Чарли остана неподвижно на дивана поне десет минути. Всичко ще бъде наред, не спираше да си повтаря тя. Франи бе в безопасност. Алекс пътуваше натам. Той щеше да намери Джеймс, преди Брам да го нарани. Всичко ще се оправи.

Само дето нищо вече нямаше да бъде наред. Не и ако бе вярно, че Брам е бил съучастник на Джил. Не и ако се окаже, че я е натровил, за да я отдели от децата й. Не и ако наистина той бе толкова умопобъркан и безчовечен, колкото Джил.

Възможно ли бе наистина?

Възможно ли бе?

Едно нещо бе да я мами Джил, а съвсем друго — някой, когото бе познавала буквално през целия си живот. Собствената й плът и кръв. Милият, чувствителен, красив Брам. Да, той бе проблемен. Да, беше безотговорен. Но също така бе и любящ брат и чудесен чичо — нямаше начин да е садистичен психопат. Нямаше начин някога да нарани децата, които бе обожавал от деня на раждането им. Нямаше начин тя някога да повярва на това.

И защо да вярвам — помисли си внезапно. Защото Джил така бе казала? И защо да вярва на каквото и да е, казано от Джил?

Защото тя знаеше разни неща, напомни си Чарли. Знаеше за леля Джемима и за боровинковите палачинки. Знаеше за решението на Брам да отиде в Дисни Уърлд. Как би могла да знае каквото и да било от това, освен ако… освен ако някой не й се бе обадил и не й бе предал съответната информация?

В следващия миг Чарли се изправи и закрачи напред-назад из стаята.

— Не може да бъде. Не може да бъде. — И все пак, само това имаше смисъл. Чарли се втурна обратно в спалнята и почна да рови из чекмеджетата. Какво правеше? Какво търсеше? — Тук няма нищо — изрече на глас тя. Вадеше тениски и пуловери от чекмеджетата и ги хвърляше на пода. После залитайки се отправи към гардероба на Алекс, отвори го и падна на колене. — Само много обувки — каза и ги бутна настрани. В този момент забеляза голяма купчина списания, скрити в дъното. Придърпа ги към себе си. — Не. О, не! — простена тя, втренчена в корицата — гола жена, вързана, със запушена уста, със сгърчено в неестествена поза тяло и лице, изкривено от видима болка. Другите списания бяха дори още по-зле, снимките вътре ставаха все по-нагледни, образите — по-ужасяващи с всяка следваща страница. Чарли вдигна очи и видя кутия за обувки на една висока полица. Замахна с ръка и я събори на пода. Капакът падна и съдържанието на кутията се разсипа. Чарли стоеше там и плачеше, а около нея се посипаха снимки с детска порнография като пепел от крематориум.

Тя се хвана за корема и се втурна към банята, борейки се с поредния пристъп на гадене. Погледът й попадна на колекцията на Алекс от стари класически филми, няколко от които все още бяха разпилени на пода. „Бяла Коледа“, „Казабланка“, „Любовна история“. Почна да отмята касетите една по една. Какво търсеше?

Имаш ли представа къде може да са записите?

Никаква.

Сигурен ли си, че не ти ги е дала да ги съхраняваш?

На адвокатите не им е позволено да укриват доказателства, Чарли.

Ами ако не си знаел какво има на записите?

Ами ако е знаел? Ако много добре е знаел?

— Съжалявам, Брам. Бях такава идиотка.

И тогава я видя.

Беше в дъното на етажерката, между „Лорънс Арабски“ и „Гражданинът Кейн“. Обикновена черна касета с три думички, написани на ръка отстрани.

Джак и Джил.

Чарли се пресегна с трепереща ръка. Бавно и предпазливо извади касетата от кутията, сложи я във видеото и натисна бутона за старт. Няколко секунди нямаше нищо, освен празен яркосин екран и за момент Чарли си помисли, че каквото и да е имало на касетата, то е било изтрито. В следващия момент обаче празният екран бе запълнен със смеещото се лице на Джил. Прекомерният грим бе превърнал иначе деликатните й черти в гротеска, като някаква горгона, сякаш камерата някак бе проникнала в душата й. Тя пушеше цигара и хвърляше въздушни целувки към обектива.

— Какво правиш? Това не е хубавата ми страна — казваше и гласът й се загубваше в момичешко кикотене. — Ще ти покажа хубавата си страна. — И тя вдигна тениската си и показа голите си гърди.

В този момент Чарли осъзна, че чува и други звуци. Прошепнати заповеди от мъж, детски приглушен плач.

— О, не — изстена Чарли, когато камерата бавно се насочи към малката Тами Барнет, завързана за една кушетка, извиваща се и скимтяща, с превръзка на очите. — Не! О, моля те, не!

— Добре, Джил — изкусително прошепна мъжкият глас. — Сега вземи цигарата и я притисни до бедрото на Тами.

— О, господи! — Чарли закри очи.

— Накарай тази лигла да млъкне — остро заповяда мъжът. — Почва да ми лази по нервите.

— Искам мама — проплака момиченцето.

— Никога повече няма да видиш твоята мама, ако веднага не спреш да врещиш.

— Хайде, Тами — подкани я Джил. — Бъди добро момиченце. Скоро всичко ще свърши.

Внезапно детето нададе смразяващ кръвта писък.

— Това бе само любовно ухапване, глупаче — скастри я Джил през смях.

— Мой ред е — каза мъжът и Чарли се приближи още повече до екрана. Гласът му я привличаше като магнит. Видя как Джил взима камерата от протегнатите му ръце.

— Добре, голямо момче. Твой ред е да блеснеш — каза Джил и насочи камерата към краката му, после бавно пропълзя нагоре и спря за няколко секунди върху подчертаната издутина в основата на дънките. Продължи лъстивото изкачване нагоре към гърдите и врата, докато не стигна до ухиленото лице.

Алекс.

Чарли започна да се клати напред-назад, безсилна да отклони поглед, докато Алекс отиде и сложи найлонова торба на главата на детето.

— Това не се случва. Това не се случва. — Тя се изправи със залитане, изключи видеото, преди да е видяла друго и извади касетата. Ноктите й се забиваха в пластмасата, докато се опитваше да се съсредоточи и да проумее какво бе видяла току-що. Но нямаше време да се опитва да сглоби парчетата, да се чуди как и защо. Вече нищо такова нямаше значение. Само едно нещо: Алекс бе убил тези деца. Той бе любовникът на Джил, нейният съучастник, нейният господар.

Той беше Джак.

Той беше убил тези деца, а сега отиваше да убие и сина й.

— Размърдай се! — заповяда си тя.

В следващия миг бе на крака и търсеше чантата си. Намери я на пода в спалнята, пъхна касетата и потърси ключовете на колата си. Само че не си беше у дома. Колата й не бе тук. И не бе в състояние да кара, с внезапен пристъп на гадене й напомни стомахът й. Очевидно Алекс я бе отровил. Но кога? Брам бе направил палачинките; майка й — кафето.

Кой иска портокалов сок? — чу бодрия глас на Алекс.

Добре, сега няма време за това, заповяда си Чарли. Трябваше да направи нещо. Явно Алекс се е преструвал, когато се правеше, че звъни в полицията, което означаваше, че никакви полицаи не отиват да спасят Джеймс. Трябваше да се свърже с майка си и да й каже, да се свърже с местната полиция. Върна се във всекидневната, грабна телефона и набра номера на своя телефон.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

— Мамка му! — Какво ставаше? Чарли набра 911.

— Кажете какъв е спешният случай — каза операторът.

— Трябва да говоря с полицията в Кисими. Един мъж отива в Дисни Уърлд да нарани сина ми.

— Съжалявам. Трябва да говорите по-бавно. Синът ви е бил наранен?

— Не още. Но един мъж, името му е Алекс Прескот.

— Вашето име е Прескот?

— Не. Моето име е Чарли Уеб. Чуйте ме. Синът ми е в опасност. Той е в Дисни Уърлд.

— Съжалявам, но трябва да говорите с щатската полиция.

— Добре. Можете ли да ме свържете?

— Не. Съжалявам. Нямам техническа възможност.

Чарли прекъсна линията и набра номера на информация.

За кой град? — чу се бодър глас на запис.

— Не мога да го направя — промърмори Чарли. Зави й се свят, когато отново прекъсна линията. Някъде в дъното на мозъка й се въртеше някакъв номер. Веднага щом се спря и го видя, тя го набра. След секунди й отговори мъжки глас.

— Глен — проплака благодарно Чарли. — Аз съм Чарли. Нуждая се от помощта ти.