Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава 11

Следващото писмо от Джил пристигна в офиса на Чарли другия петък.

Скъпа Чарли,

Не мога да ти опиша колко се развълнувах от срещата ни в събота. Сякаш любимата ми фантазия се сбъдна. Ти се оказа всичко онова, което си представях, че и дори повече. Не само си по-красива от снимката ти във вестника — наистина трябва да си направиш нова, — но си и точно толкова умна и схватлива, колкото си знаех, че ще бъдеш. Не ми позволи да се измъкна с нито едно нещо, а аз точно от това се нуждая — книгата се нуждае, — за да е сигурно, че цялата история ще бъде разказана.

Надявам се, че Алекс не ти създава много проблеми. Зная, че не е твърде благоразположен към теб по отношение на този проект (последния път, когато говорихме по телефона, ми каза, че продължава да мисли, че трябва да изберем някого с повече опит и „интелектуален багаж“, както сам се изрази — трябваше да му напомням, че си завършила Харвард!), но моля те, не допускай неговият негативизъм да те откаже или да те разколебае за тази книга. Не, че не те харесва. Харесва те. Просто това е неговият начин да внимава за мен. Убедена съм, че с течение на времето и той като мен ще оцени таланта ти. Нека му докажем, че греши и да напишем най-добрата проклета книга, която можем. Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквам съвместната ни работа.

Значи господин Прескот продължава да мисли, че съм неподходяща за работата, помисли си Чарли, подразнена от самата себе, че се дразни от оценката на Алекс за ограничения си „интелектуален багаж“.

— Надут задник — промърмори тя.

Както и да е, той ми каза, че се опитва да уреди среща за следващата сряда и макар да съм разочарована, че се налага да чакаме толкова дълго, за да се видим отново, се радвам, че нещата се придвижват в правилната посока. Особено съм благодарна за любезното ти предложение да ти звъня, когато ми се иска, както в офиса, така и на мобилния ти телефон. Можеш да ми вярваш, че няма да злоупотребя с щедростта и добротата ти и ще ти се обаждам само ако се сетя за нещо наистина важно или ако не смея да се доверя на пощата. Не ми се иска да ти омръзна и обещавам да не се превърна в досадно насекомо.

Твоята идея да пиша писма ми се струва добра, по този начин можем да спестим много време и това може да ти помогне да си подготвиш въпросите. Не че се опитвам да ти кажа как да си организираш времето. Не е така. Никога не бих си въобразила, че мога да казвам на писател от твоята величина какво да прави, просто много се вълнувам, че ще работим заедно, затова моля те прости ми, ако понякога изглеждам прекалено ентусиазирана.

Допълнителна полза от писането на писма е, че ще имам нещо да правя, прекарвам толкова много време сама в килията и макар че на осъдените на смърт им се разрешава да имат радио и малък черно-бял телевизор (знаеше ли това?) в килиите си, понякога просто ти се иска да има с кого да си поговориш. (И нямам предвид другите затворнички.) Наистина, писането на писма е малко едностранчиво, но аз пак мога да си представям, че ти си тук с мен, че ме гледаш и наистина слушаш какво казвам и да се надяваме, се опитваш да ме разбереш. Дори и нищо друго да не постигнем, и това ми стига.

Алекс каза, че според теб, трябва да започна от детството си. Според мен, това е отлична идея. Всички сме продукт на своето детство. Всичко онова, в което се превръщаме като възрастни, тръгва от това, което сме били като деца, как са се отнасяли с нас, кой и какво е оформило нашите възгледи и ценности. Ние сме онова, което сме били — само по-големи. Съгласна ли си?

Чарли остави писмото в скута си.

— Всичко онова, в което се превръщаме като възрастни — повтори на глас тя, — тръгва от това, което сме били като деца. Предполагам, че мога да се съглася. — Пое си дълбоко дъх и го издиша. „Ние сме онова, което сме били“ — прочете отново наум. „Само по-големи.“ — Обзалагам се, че се мислиш за ужасно остроумна, нали?

— Ами, да. Щом го споменаваш — обади се иззад гърба й Мич Джонсън.

Чарли се извърна към него.

— Не е лошо да се чука, преди да се влезе — каза на кръглоликия си и кръглокоремест началник.

— Не е лошо да има и врата, но трябва да се справяме с каквото имаме. — Той се приближи до стола й. Чарли долови миризмата на тялото му — Нова заплашителна поща ли?

Чарли обърна обратно писмото на Джил върху коленете си.

— Не. Цяла седмица няма нищо.

— Е, това е облекчение.

— Да, така е. — Зачака или да каже още нещо, или да си тръгне. — Мога ли да направя нещо за теб, Мич?

— Майкъл ми каза, че пишеш книга за Джил Роумър.

— Да, вярно е.

— Нямаше да е лошо да го науча от първа ръка.

— Все още е на много ранен етап — възрази Чарли. Не бе в настроение да се занимава със засегнатото его на Мич. — Още дори не съм сключила договор.

— Малко встрани от работата, с която си свикнала, а?

— Предполагам, че ще разбера по-късно.

— Бих могъл да ти помогна… да свикнеш. Вечеря? Утре вечер?

Шегуваше ли се, зачуди се Чарли.

— Не мога — отговори тя. — Но, моля те, предай на жена си, че оценявам поканата.

— Поли и децата са извън града за уикенда. Мислех си с теб да пробваме онова ново местенце за бразилска храна.

Чарли поклати глава.

— Това наистина е неуместно, Мич.

— О, хайде де, Чарли. Я по-бодро. Нали не си помисли, че съм сериозен? Къде отиде чувството ти за хумор?

— Нямам такова, Мич. Нещо друго?

— Колоната ти за тази неделя — поде той след кратка пауза. — Не е от най-добрите ти постижения.

— Какво не й е наред?

— Някак прекалено сериозна.

— Карането в нетрезво състояние е сериозна тема — заяви Чарли.

Той повдигна вежди.

— Предлагам да оставиш сериозните теми за сериозните журналисти.

Телефонът звънна и Чарли се поколеба дали да не го метне по главата му. Мич Джонсън се засмя и излезе от кабинката й.

— Чарли Уеб — изръмжа тя в слушалката.

— Госпожице Уеб, аз съм Ела Файорио, секретарката на Алекс Прескот.

Чарли си представи жената със силен загар и неподходяща прическа. Пое си дълбоко дъх и се опита да прогони Мич Джонсън от съзнанието си.

— Да. Как сте?

— Благодаря, добре. Господин Прескот ме помоли да ви се обадя във връзка с Джил Роумър.

За миг Чарли се почуди защо Алекс не й се бе обадил лично.

— Каза да ви предам, че е успял да уреди двучасова среща за вас и госпожица Роумър за следващата сряда в един часа. Надявам се, че това ви устройва.

Чарли бързо пресметна. Два часа среща и поне деветдесет минути път в двете посоки означаваше, че при всички случаи ще е заета между единайсет и пет часа. Което пък означаваше, че ще трябва да намери някой да гледа Франи и Джеймс, когато се върнат от училище. Сети се за Глен и поклати глава при мисълта за предишното си нахалство. Не вървеше пак да му се обади. Дори не беше го чула цяла седмица. Онази страстна среща трябва да се е оказала доста вълнуваща.

— Госпожице Уеб? — обади се секретарката.

— Да, напълно ме устройва.

— Добре. Ще осведомя господин Прескот. — И тя затвори, преди Чарли да успее да попита дали Алекс ще присъства на интервюто и дали ще се чуе с него дотогава.

Още един желан мъж, който нямаше желание да говори с нея, помисли си. За разлика от Мич Джонсъновците на тоя свят. Тя отново насочи вниманието си към писмото в скута си.

И така, откъде да започна?

Предполагам, че можем да започнем от първото нещо, което си спомням, което, ако щеш вярвай, е как стоя в кошарката си и се дера с цяло гърло. Не може да съм била по-голяма от две години и баща ми твърди, че не е възможно някой да си спомня нещо от такава ранна възраст, но — заклевам се — помня как стоях в онази кошарка, държах се за пръчките и пищях, понеже брат ми Итън бе взел моето плюшено мече, седеше на пода и толкова силно му дърпаше ръцете, че те се изтръгнаха. Пълнежът се разсипа по килима като кръв.

Итън се кълне, че това никога не се е случвало, но аз зная, че беше така, тъй като сестра ми Пами каза, че и тя си го спомня. Тя е три години по-голяма от мен, значи трябва да е била на около пет по онова време. А Пам има фотографска памет, както се казва. Достатъчно е веднъж да види нещо и умът й го запечатва. Също като камера.

— Или видеокасета — прошепна Чарли.

Все още не мога да проумея съвпадението за моята сестра и твоя брат. Когато я видя следващия път, ще трябва да я питам за него. (Напомни ми как се казваше той. От една от колоните ти си спомням, че беше нещо като Брад, но малко по-необичайно.) Не че Пами е идвала някога да ме посети. Ти навярно ще успееш да я видиш преди мен. Ако стане така, моля те, кажи й, че ми липсва и се надявам да намери сили да ми прости за всичката болка, която съм й причинила. Кажи й, че никога не съм имала намерение да я нараня и че наистина съжалявам, ако е страдала, заради моята слабост.

Сестрите са странно нещо, нали? Тъй като ти имаш две, съм сигурна, че разбираш какво имам предвид. Те са твоя плът и кръв, другото ти аз и човек би казал, че ще си приличаме повече. Пами и аз определено имаме общи физически черти. И двете сме дребни и руси, с кафяви очи, въпреки че моите са по-тъмни. Нейните са по-големи и напръскани със златни точици. Вълшебен прах, обичаше да казва майка ни, и аз много завиждах, понеже в моите нямаше вълшебен прах. Веднъж се опитах да измамя всички, наврях се под мръсния стар навес в задния ни двор и се овъргалях цялата, за да ми влезе прах в очите. Оказа се, че той е полепнал навсякъде другаде, само не и там. Цялата бях покрита с прахоляк. На майка ми това й се стори наистина смешно, но баща ми изобщо не се засмя. Накара ме да отида с тази мръсна рокля на рождения ден на едно съседче същия следобед. Толкова ме беше срам, че не исках да ходя, но той заяви, че ако не отида, ще откъсне главата на костенурката, която си отглеждах, за да ми даде урок. Затова, естествено, отидох. Взех и костенурката с мен — казваше се Тили — и я скрих в джоба на роклята си. Тя обаче сигурно е изпълзяла, защото, когато по-късно бръкнах вътре, нея я нямаше и никога повече не я видях. Пами каза, че навярно котката на съседите я е изяла. Баща ми заяви, че така ми се пада. А майка ми каза, че такава е била Божията воля.

Както и да е — да се върнем на сестрите. Направо се удивлявам колко различни могат да бъдат хората, въпреки че са родени от едни родители, отгледани са в една къща, с едни и същи ценности и т.н. Нека ти дам един пример: Пам винаги е била доброто момиче. Никога не се забъркваше в неприятности, винаги си пишеше домашните, получаваше само шестици, за разлика от мен, дето все се накисвах в нещо. Тя имаше много приятели, макар и да не бе толкова популярна сред момчетата като мен. Беше идеалистка, предполагам, че ти така би я определила. Говореше как щяла да се запише в Корпуса на мира, да иде в Африка и да помага на бедните хора, умиращи от СПИН и такива работи. Баща ми казваше, че ако толкова й се иска да помага на бедните, би могла да си остане вкъщи и да му помага за мама, на която преди около десет години й откриха множествена склероза. В крайна сметка горе-долу това се и случи с Пам. Въпреки че завърши гимназия с най-висок успех сред съучениците си, тя никога не отиде в колеж, преди няколко години се записа да учи вечерно, но с това приключи. А след като на мен ми се случи тази беда, тя стана направо отшелник. Само си стои в онази къща, грижи се за майка ми, готви на баща ми и брат ми. Итън е на повече от трийсет, но все още живее у дома. Можеш ли да повярваш? Беше женен за кратко, но жена му го изрита, след като той й изби два зъба.

Аз обаче май избързвам, защото всъщност се опитвам да кажа, че макар да сме сестри, Пами и аз не бихме могли да бъдем по-различни. (Не е ли по-правилно да се каже „двете с Пами“?) Аз винаги съм била беляджийката, която все си навлича неприятности. Не че исках да съм лоша. Не. Наистина полагах усилия да съм добра. Като в църквата. Тежко беше да седя там всяка неделя и да слушам как свещеникът обяснява, че и за най-малкото нещо ще горим в ада. Почнах да си мисля, че дори в ада ще е по-добре, отколкото в църквата. Искам да кажа, че той бе наистина отегчителен и аз почвах да се въртя, но тогава баща ми се пресягаше и ме цапардосваше по тила. Не след дълго почнах да ставам устата бунтарка и да изоставам в училище. Докато не срещнах Уейн Хаулънд и той не преобърна живота ми, като ми показа един по-добър.

Но пак прибързвам. Ти искаше да знаеш за детството ми, а аз все се отклонявам, предполагам, че просто умът ми е така устроен и затова все си навличах белята.

Е, какво още си спомням от детството ми? Ами, помня майка си.

— Помня майка си — повтори на глас Чарли, облегна се назад и протегна крака. Остави писмото и се пресегна за телефона. — Мамо, здрасти — каза тя, когато майка й вдигна още след първото позвъняване. — Как си?

— Добре, скъпа. Толкова се радвам, че се обаждаш.

— Извинявай, че не ти се обадих, след като си ме търсила. Наистина бях заета.

— Разбира се, скъпа.

— Как мина пътешествието ти?

— Прекрасно. Прекарах си чудесно. Играх комар. Спечелих петдесет долара.

— Цели петдесет долара?

— Е, нали ме знаеш. Спечеля ли, на мига се отказвам.

— Всъщност, не знаех това за теб.

— Предполагам, че не съм голяма комарджийка.

Чарли се канеше да възрази. Как иначе да наречеш жена, която изоставя не само семейството си, но и целия си начин на живот, за да отиде в другия край на земното кълбо, ако не комарджийка?

— И се запознах с един чудесен мъж — продължи майка й. В гласа й се прокрадна странна нотка на момичешко вълнение.

— Запознала си се с мъж?

— Вдовец от Нюарк. Казва се Фил Уитмор, което ми се струва ужасно красиво име, не мислиш ли? Пенсиониран инвестиционен банкер, който търси да си купи апартамент на океана. Което би било много хубаво, защото аз обожавам океана.

— Мамо? — прекъсна я Чарли.

— Да, скъпа?

— Ти си хомосексуалистка — напомни й Чарли.

— Струва ми се, скъпа, че по-точната дума е „бисексуална“ — възрази Елизабет Уеб. — Фил го намира за доста вълнуващо.

— Не мисля, че съм готова да водя този разговор — заяви Чарли.

Майка й се засмя.

— О, скъпа. Ти си такава сладурана.

— Виж, обаждам ти се всъщност да те помоля за една услуга — обясни Чарли.

— Само кажи каква.

— В сряда следобед трябва да отида в района на Форт Лодърдейл.

— Искаш да гледам децата ли?

Чарли долови надеждата в гласа на майка си.

— Ако нямаш нищо против.

— Против? Това ме трогва до смърт.

— Може да се окаже, че всяка седмица ще е така. Поне за известно време.

— Още по-добре.

— Би трябвало да се прибера вкъщи до пет часа.

— Стой, колкото време ти е нужно, скъпа.

— Може всички заедно да вечеряме, когато се върна.

— Ще приготвя нещо специално — обеща майка й.

— Не е нужно да го правиш.

— Моля те, позволи ми.

Чарли се засмя.

— Дадено — съгласи се тя. — Наготви каквото искаш.

— Ти преди обичаше моето печено пиле. Правех го с портокалов сок.

— Не си спомням — излъга Чарли. А истината бе, че уханието на приготвеното от майка й печено пиле вече витаеше около нея толкова силно, че можеше да го вкуси.

— Е, предполагам, че няма нищо кой знае колко специално в едно печено пиле.

— Всъщност, звучи чудесно. Ако, разбира се, нямаш нищо против…

— Разбира се, че нямам. Благодаря ти, скъпа.

— Недей. Аз съм тази, която трябва да ти благодари.

— Глупости. Е, значи ще се видим в сряда — каза майка й.

— Можеш ли да дойдеш към единайсет часа?

— Ще дойда. Обичам те, миличка.

— До сряда — каза Чарли и остави телефона. Затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Спомням си мама, помисли си отново, сещайки се за онези ужасни дни, след като майка й бе заминала за Австралия, празните седмици, прераснали в месеци, самотните месеци, избледнели в години, през които нямаше нито позвъняване, нито писмо.

Разбира се, после се оказа, че Елизабет Уеб бе звъняла и то толкова често, че бащата на Чарли се принудил да си вземе нов, нерегистриран номер. Също така бе писала всеки ден, но всяко от писмата й било връщано неотворено. Веднъж дори се върнала в Кънектикът, за да се посъветва с адвокат за правото си да вижда децата, но Робърт Уеб бе отказал и съдът го бе подкрепил. Не че по онова време Чарли или някое от другите деца са знаели, каквото и да било за тези неща. Те знаеха само, че тяхната майка ги бе изоставила.

Чарли зачете отново писмото на Джил.

Майка ми бе умиротворителят в семейството. Тя все се мъчеше да успокои нещата, да ни пази да не се избием един друг. Не й е било лесно и винаги съм подозирала, че това е една от причините да се разболее.

Ти вярваш ли в това? Вярваш ли, че душевното ни състояние може да повлияе на физическото? Аз мисля, че може. Помня, че коремът винаги ме заболяваше ужасно, когато се дразнех или разстройвах от нещо. Като пред важен изпит или контролно. И след като малката Тами Барнет умря, ми стана толкова лошо, че едва ставах от леглото.

Както и да е, нашата къща не беше най-лесното място човек да порасне. Баща ми имаше ужасен характер. Все за нещо беснееше. Мама казваше, че бил перфекционист и че бил по-строг към себе си, отколкото към другите, но на мен тези не ми минаваха. Доколкото можех да видя, ние страдахме, а той си излизаше неутежнен. (Какво значи това — „неутежнен“?) Подобно извинение ми се вижда доста куцо. Искам да кажа, ако искаш да си перфекционист, бъди си. Остави останалите на мира. Помисли си колко чудесен щеше да е светът, ако просто следвахме философията „живей и остави и другите да живеят“.

Предполагам, че това звучи доста нелепо от моята уста. Но наистина го вярвам. Въпреки всичко.

Майка ми бе убедена, че трябва да се старае всички да са щастливи. Щом си помисля за нея, а аз го правя често, си я представям с нейната престилка на оранжеви и кафяви цветя, наведена над печката, разбърква голяма тенджера със супа. Мама не е много висока, по-ниска е от мен и тежи само около четирийсет килограма, поне тогава беше толкова. Откакто е в инвалидна количка, май тежи още по-малко. Но се обзалагам, че косата й все още е в същия стил, къдрава, червеникавокафява, увита на кок на тила, кокът покрит с кафява мрежичка, като тази, в която опаковат някои плодове. Спомням си как като малко момиче заравях пръсти в нея и веднъж мрежичката се закачи за нокътя ми и се скъса. Баща ми се ядоса и изряза всичките ми нокти с голямата ножица толкова късо, че ми потече кръв.

На майка ми не й харесваше, когато татко биеше някого от нас. Опитваше се да го спре, но той не я слушаше, понякога молбите й само влошаваха нещата. Понякога той удряше и нея. Веднъж тя прегори свинските пържоли и той така се разяри, че натика лицето й в картофеното пюре. Аз се разплаках, а той запокити чинията ми на земята и ме накара да ям храната от земята като куче.

По едно време имахме куче. Казваше се Сам. Баща ми и брат ми ужасно го тормозеха. Завързваха го на верига в задния двор и дърпаха съдинката с храната му така, че да не може да я стигне. Горкото кученце дращеше земята и се опитваше да достигне до съдинката, но не можеше. Тогава виеше, понякога с дни, а Итън излизаше и го риташе. Това бе много тъжно. Когато можеше, майка ми му даваше разни остатъци, но един ден баща ми я хвана и я преби зле. После застреля кучето пред очите ни. След това вече никога не сме имали домашни любимци.

— Мили боже — прошепна Чарли. Беше я почти страх да продължи да чете.

Навярно го изкарвам по-лошо, отколкото беше. Майка ми все казваше, че проявявам склонност към преувеличаване. А не ми се иска да си мислиш, че не е имало и добри времена. Имахме много такива. Както онзи път, когато баща ми ни заведе всичките в Дисни Уърлд. Беше десетият рожден ден на Пами и той реши да ни заведе всички там да празнуваме. Взехме колата. Не зная дали споменах, че сме от Даня — малко градче, близо до Форт Лодърдейл. Знаеш ли го? Много е малко и става все по-малко. Преди беше нещо като център за антики, но сега направо прилича на призрачен град. По главната улица се редят само зловещи стари магазинчета, а преди идваха хора от цяла Флорида да пазаруват в тях. Но през последните години тази търговия съвсем пресъхна, може би заради пазаруването по интернет, и повечето от тези магазини затвориха. Сега там няма нищо.

Но да се върнем на Дисни Уърлд. Прекарахме си страхотно. Отседнахме в някакъв хотел с лилави завеси и червени стени. Беше в Кисими, което аз произнасях Късами. Както и да е, не можехме да си позволим да отседнем в самия Дисни Уърлд, но това нямаше значение. Харесвахме нашето опърпано хотелче. Имахме две стаи, една за родителите ми и една за Итън, Пам и мен. В нашата стая имаше две двойни легла. На едното се предполагаше, че ще спи Итън, а на другото аз и Пам. Само че посред нощ Итън ме премести на неговото легло и се вмъкна при Пам. Видях как се качва отгоре й. След това я чух да плаче и да му казва да престане. Мислех си, че я гъделичка, а не исках да дойде и да почне да гъделичка и мен, защото го правеше много силно, затова се престорих на заспала. На следващия ден на чаршафите имаше кръв и аз чух Итън да казва на Пам, че ако каже нещо, следващия път ще е по-лошо. Не знаех как от гъделичкане може да ти потече кръв и не исках да узная. Във всеки случай доста скоро научих. И така, отидохме в Дисни Уърлд и трябва да призная, че прекарах най-хубавите мигове в живота си. Напълно забравих за Пами и кървавите чаршафи. Качихме се на всички люлки, но този път като пищях, баща ми ме гушкаше и ме наричаше неговата малка кифличка.

И друг път сме имали хубави моменти. Хубави, лоши. Като във всяко семейство, предполагам. Но почвам малко да се уморявам и ръката ми се схвана, затова мисля да приключвам засега. Утре ще ти напиша друго писмо и с нетърпение очаквам да се видим в сряда. Цели два часа. Уау!

Във всеки случай, убедена съм, че ти дадох материал за размисъл и зная, че ще имаш купища въпроси. Помъчи се да не съдиш прекалено строго. Никой не е само добър, нито само лош и аз съм простила на семейството си за техните недостатъци. Какво пишеше в Библията? „Прости нашите грехове, както ние прощаваме греховете на другите срещу нас“.

Е, чао засега. Нямам търпение да се видим.

С много обич

Джил

P.S. Нещичко от издателите? Кажи ми веднага щам някой захапе.

Чарли сгъна писмото и го пъхна в чантата си. Излезе от стаята, отиде в дамската тоалетна, заключи се в най-близката кабинка и избухна в сълзи.