Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (20)

Глава 20

— По дяволите! Какво не ми е наред? — провикна се Чарли, втурвайки се в къщата си. Входната врата се затръшна зад нея.

— Чарли? — чу се гласът на майка й. Бандит я следваше по петите. — Рано се прибираш. Всичко наред ли е?

Чарли нахлу във всекидневната и се пльосна на дивана, пусна чантата си на пода и отметна глава на една възглавница. Кучето незабавно се озова до нея, заподскача около рамото й и развълнувано почна да я ближе по лицето. Чарли с мъка го удържа да не оближе устните й.

— Да, здрасти, здрасти. Сега ме остави на мира. Не съм в настроение. Не, не е наред — обърна се към майка си тя. — Къде са децата?

— В стаята си, преобличат се. Цял ден стояха затворени заради дъжда, така че им обещах да ги заведа в „Макдоналдс“ и на кино. Очаквахме те доста по-късно. Какво стана, скъпа? Интервюто не мина ли добре?

— Слабо казано. Господи, Бандит! Вкара си езика право в устата ми! — писна тя, а кучето продължи с неистовия си възторг.

— Просто е щастлив, че те вижда. Има нужда само да го гушнеш.

Да го гушна, помисли си Чарли. Кучето има нужда да го гушна. А аз от какво имам нужда? От какво наистина, помисли си и взе мятащата се топка бяла козина в ръце. Бандит тутакси се зарови във врата й и напълно замря.

— Удивително — отрони Елизабет Уеб.

Чарли почувства как мускулите на врата и раменете й се отпускат веднага щом топлината на Бандит проникна в кожата й.

— Ти наистина имаш някаква връзка с него — каза майка й.

— Нищо не съм направила.

— Не се налага. Това им е чудесното на кучетата. Обичат те, независимо какво правиш.

— За разлика от хората — отбеляза Чарли.

— На хората е по-трудно да се угоди. — Майка й се отпусна до нея. — Какво има, скъпа? Ти тръгна оттук с такъв ентусиазъм.

— Това беше преди да разбера, що за жалка журналистка съм.

— Кой казва, че си жалка журналистка?

— Аз — призна Чарли. — Някак загубих дълбочина, мамо. Май съм точно толкова плитка, колкото си мислят всички.

— Кой мисли, че си плитка?

— Не зная как да говоря с хората — продължи Чарли, сякаш майка й не бе казала нищо. — По-лошо — не зная как да ги накарам да ми говорят. Не зная какви въпроси да задам, дали изобщо да задавам въпроси, или да ги оставя да си говорят. Не зная кое е важно и кое не. Не зная кой е важен и кой не. Не зная какви ги върша. Точка. — Майка й протегна ръка и я погали по косата.

— Говориш точно, както говореше като малка. И не ме питай „Откъде знаеш?“ — предвари я майка й. — Може и да не съм била тук по време на цялото ти детство, но бях тук първите осем години и зная, че всеки път, когато се захващаше с нещо ново, независимо дали беше някаква игра, или доклад, възложен ти от учителката, ти загубваше ума и дума и твърдеше, че няма да се справиш.

— Сега е малко по-различно.

— Обаче винаги успяваше да се справиш.

— Дай ми един пример — предизвика я Чарли.

Майка й се замисли за няколко секунди.

— Добре. Спомням си, когато беше на около четири години и много искаше да имаш йо-йо. Толкова много искаше, даже и след като продавачът ти каза, че си много малка. Ти обаче беше твърдо убедена, че ще успееш, така че аз се предадох и ти го купих. И разбира се, ти не успя. Не можа дори веднъж да го развиеш, да не говорим за цяла игра. Плачеше и продължаваше да се опитваш, но толкова се потисна, че накрая ти казах да изхвърлиш проклетото нещо. Ала ти не го направи. Залепи се за него. И не спря, докато един ден не стана истински професионалист.

Чарли се наведе напред и погледна скептично майка си.

— Това измисли ли си го?

— Да — с въздишка призна жената. — Как разбра?

— Защото мразя йо-йо. И досега не мога да играя с него.

— Добре де, може би не беше най-добрият пример, но за толкова кратко време само това можах да измисля. И все пак, основната ми мисъл си остава валидна.

— И каква точно беше тя?

— Че е естествено да се плашиш и вълнуваш, когато се захванеш с нещо ново, но ти си умна и талантлива млада жена, която ще успее във всичко, което си постави за цел. И дори и да не знаеш точните въпроси, които да зададеш в момента, доста скоро ще ги формулираш. Така че, спри да се притесняваш и престани да си толкова взискателна към себе си. Искаш ли да ти кажа какъв според Шарън е ключът към щастието?

Чарли се постара да не трепне при случайното споменаване на покойната любовница на майка й.

— На всяка цена.

Майка й изпъна рамене и изпъчи внушителния си бюст.

— Не се надявай на много — каза тя.

— Не се надявай на много? Това ли е?

— Това е достатъчно. Шарън бе най-щастливият човек, когото съм срещала. А сега, защо не идеш да си сложиш нещо по-всекидневно и не дойдеш с нас в „Макдоналдс“ и на кино?

Главата на Чарли се въртеше. Права ли беше майка й? Прекалено много ли изискваше от себе си? От всички? Дали щастието се свеждаше до това да не очакваш прекалено много?

— Ще се разсърдиш ли, ако кажа, че по-скоро предпочитам да си остана тук? Съсипана съм.

— В такъв случай, имам друга идея — заяви майка й. — Ще позволиш ли да взема децата в моя дом за тази нощ? Ще ги върна сутринта и можем всички да идем да закусим в „Туджей“. Как ти звучи?

— Страхотно.

— Добре. Разбрахме се. — Елизабет скочи на крака и закрачи по коридора. — Франи, Джеймс. Пригответе си багаж за през нощта. Ще я прекарате у баба.

Чарли се засмя при звука от радостните възгласи на децата си. Кучето, вероятно подтикнато към действие от внезапното раздвижване, започна яростно да ближе врата й. Поне едно мъжко създание ме намира за желана, помисли си тя, мъчейки се да не се сеща за Алекс Прескот. „Ще се видим в сряда“ — бе казал той, когато я остави пред дома й. Изобщо не спомена да отидат някъде за по питие, за да поговорят за проваленото интервю с Памела. Нито дума повече за вечеря в „Сентро“ в сряда вечерта. Всъщност, той почти не говори с нея на връщане от Даня, навярно отвратен от нейната така наречена интервюираща техника, но прекалено възпитан, за да й го каже. „Предполагам, че искаш да си запишеш нещата, докато са ти свежи в ума“ — бе казал, но Чарли подозираше, че просто се радва да я види как се пържи в собствения си сос. Знаех си, че не си подходящият човек за тази работа, натякваше й мълчанието му по целия път към дома. Затова Чарли се съсредоточи върху това да записва впечатленията си от къщата на Роумър и хората, живеещи в нея, когато всъщност й се искаше да го цапардоса с тефтера по главата. Две сестри, бе изписала най-отгоре на една страница. Отгледани от едни и същи родители, в еднаква обстановка, и двете пребивани, и двете сексуално малтретирани. Едната става болногледачка, другата — убийца. Защо?

Тя нямаше отговор.

— Помниш ли каква бях като бебе? — Чарли попита майка си сега. — И не си го измисляй.

— Не се налага да си измислям. Разбира се, че помня каква беше като бебе. Беше прекрасна — отговори Елизабет. — Малко напрегната може би, но много сладка, много любопитна. Всичко правеше точно по план.

— Ами Емили и Ан?

— Емили беше по-скоро примадона. Красиво дете, разбира се, но всяка нощ плачеше в продължение на четири часа, като по часовник, от шестседмична възраст до тримесечна. Раздразнителен плач, така го нарича доктор Спок. Според него продължавал точно шест седмици и се оказа прав. После се успокои, макар че, след като Ан се роди, тя го прие по-тежко, отколкото ти. Синдром на средното дете, предполагам. Изобщо не помогна това, че Ан беше най-доброто бебе на света. Същински дар. Тя никога не плачеше, никога не вдигаше врява. Само се усмихваше. Сама се научи да си казва за тоалетната, когато стана на тринайсет месеца. Наистина невероятна. Брам, разбира се, бе пълната противоположност — продължи тя. — През цялото време плачеше. И нямаше значение дали ще го вземеш на ръце, дали ще го люшкаш, или ще го повозиш. Постоянно пищеше. А когато най-накрая спря да пищи, почна да си блъска главата в рамката на креватчето и го правеше с часове, докато не стане на неговата. Един път направо изпадна в безсъзнание. Живеех в непрекъснат страх, че ще се самоубие. — Тя въздъхна. — Като се замисля, нещата май не са се променили много оттогава.

— Струва ми се обаче, че ще се променят — призна й Чарли.

— Какво те кара да мислиш така?

И Чарли й разказа за разговора си с Емили.

— Сестрите ти ще дойдат тук? — Очите на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Датата не е уточнена, но би трябвало да стане през следващите няколко седмици.

— И са се съгласили да се видят с мен?

— Мислех си евентуално да вечеряме тук — заобиколи въпроса Чарли. — Брам също ще дойде.

Елизабет изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да припадне. Потърси опора в стената и тихо заплака.

— Никога не съм се надявала на това.

— Какъв каза, че бил ключът към щастието? — реторично попита Чарли. Помисли си, че навярно трябва да иде и да прегърне майка си, но тялото й отказа да я слуша. От връщането на Елизабет може и да бяха минали две години, но все още ги разделяха две десетилетия. Прекалено голямо разстояние, за да се пресече лесно.

— Мамо! — Джеймс се втурна в стаята и се метна в скута й.

— Защо баба плаче? — застанала до баба си, попита Франи.

— Плача, защото съм толкова щастлива да съм твоя баба — обясни Елизабет.

— Това е тъпо — викна Джеймс. — Човек не плаче, когато е щастлив.

— Понякога плаче — възрази Чарли, мъчейки се да задържи сина си достатъчно дълго на едно място, че да го целуне по бузата.

— Баба ще ни води в „Макдоналдс“ и на кино — с плах глас произнесе Франи, сякаш се боеше, че майка й ще възрази.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита Джеймс.

— Не днес, миличък. Този път баба ви ще бъде сам-сама с вас.

— Взех си пижамата на Супермен.

— Значи ще се радваш на суперсън. — Чарли проследи с поглед сина си, който се смъкна от дивана и се уви около коленете на баба си.

— През целия уикенд ли ще вали? — Франи попита майка си, като че ли тя бе някак виновна за неблагоприятното време.

— Мисля, че казаха, че утре ще се проясни.

— А аз мисля, че трябва да поемаме, ако не искаме да закъснеем — добави Елизабет.

Чарли изпрати майка си и децата до вратата заедно с кучето, увито като шал около врата й.

— Я виж, вече е спряло да вали — каза тя на Франи, която огледа сивото небе, но си остана скептична.

— Довиждане, прекрасни. И по-внимателно с баба ви. — Чарли приклекна за последна прегръдка, ала Джеймс вече тичаше надолу по алеята към моравата кола на Елизабет.

— Хайде — провикна се той, размахал ръце в широк кръг, подканяйки ги.

— Ще се грижиш ли добре за Бандит? — попита Франи. — Нали няма да забравиш да го нахраниш и изведеш на разходка?

— Няма — обеща Чарли.

— Чао, Бандит. — Франи целуна влажния нос на кучето. То й отвърна с облизване на цялото лице.

— Обади ми се, ако ти дойде твърде много — каза Чарли на майка си, докато Франи отиваше към брат си.

— Нямам думи да ти благодаря, скъпа. Зная, че ти си убедила останалите да се видят с мен.

— Не е нужно да ми благодариш.

— Много те обичам. Знаеш го, нали? — попита, както винаги майка й.

— Зная. Приятно прекарване — каза Чарли.

Тя видя как децата й закопчаха коланите си на задната седалка, после им маха, докато не се изгубиха от поглед. Сложи кучето на тревата.

— Действай — заповяда му нежно.

Бандит незабавно си вдигна крака.

— Де да беше всичко толкова лесно — каза Чарли, вдигна кучето, влезе вътре и затвори вратата след себе си.

Още щом видя Блейк Касъл за първи път, Тифани Ланг разбра, че животът й се е променил завинаги — прочете Чарли. Пресегна се към бутилката вино на масичката, напълни си чашата догоре и отпи голяма глътка.

— Да се подкрепим — каза на Бандит, сгушен на възглавницата до нея.

Не само защото той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала, въпреки че това бе неопровержимата истина. Не беше само синевата на очите му, нито дори начинът, по който сякаш виждаше право през нея, като че ли се взираше в самата й душа и можеше да прочете и най-съкровените й мисли.

— Можеш да го направиш. Аз мога да го направя — каза тя на кучето.

Нито дръзкият маниер, с който заемаше центъра на помещението — леко наклонени напред, стегнати бедра, палци, предизвикателно овесени на джобовете на прилепналите дънки, докато събраните устни отправяха мълчалива покана и я предизвикваха да се приближи.

— Виждаш ли, тази част не е толкова лоша. — Бандит килна глава на една страна. — Последното изречение дори малко ми харесва.

Идвай на своя отговорност, казваха безмълвно те.

— Това не е толкова ужасно. — Тя отпи още една глътка вино и продължи да чете с нова решимост. — Тази книга е бестселър номер две в Америка — осведоми тя кучето. — Следващата седмица навярно ще е номер едно и аз не само ще я прочета, но и ще се насладя. И след като я прочета, ще се обадя на Ан и ще й кажа колко много ми е харесала. Няма да съм снизходителна и високомерна като някои адвокати, за които се сещам. — Какво му имаше на Алекс Прескот все пак, помисли си Чарли. В един момент й предлагаше да отидат на вечеря в някакво малко италианско бистро, а в следващия се държеше леденостудено. — А те уверявам, че не съм свикнала мъжете да се държат с мен леденостудено — отново се обърна към кучето Чарли. Изразителният му лай послужи за удивителен знак. — Дори не е толкова хубав. Само малко наперен, нали се сещаш какво имам предвид? — Бандит отново излая, сякаш наистина се сещаше. — А пък колко си падам по арогантността! Веднъж дори написах статия за това. Не мисля, че си я чел. Кажи ми — помоли го тя, — ако никой навън не чете рубриката ми, как така съм толкова популярна? — Бандит скочи от дивана и почна да се върти в кръг. — Толкова дяволски популярна съм, че в събота вечер си седя и си пия сама вкъщи. Как ти се вижда такава популярност? — В отговор Бандит излая три пъти в бърза поредица и хукна към вратата, където отново се завъртя й излая. — Не, вече ходихме на разходка.

Бандит почна да дращи по вратата.

— Добре, добре. Схванах. — Чарли стана от дивана, отпи още една голяма глътка от виното, после реши да вземе чашата със себе си. Може би свежият въздух ще й се отрази добре, ще прочисти главата й от нежелани мисли и ще даде възможност на блестящата проза на сестра й да получи вниманието, което несъмнено заслужаваше. — Отиваме само до ъгъла и толкова. — Тя отвори вратата.

Мъжът отвън не беше много висок, но онова, което му липсваше в ръст, бе компенсирано от мускули. Изопнатите му бицепси изпъкваха заплашително изпод черната тениска без ръкави.

Чарли ахна, чашата й падна на пода, а кучето се измъкна измежду черните кожени островърхи ботуши на мъжа. Шокирана, тя се опита да затръшне вратата в лицето му, но той бе твърде силен и бърз и за секунди, без дори да я докосне, съумя да я изтика обратно вътре във всекидневната, докато тя не се намери по гръб на дивана, а той — отгоре й, надвесен като разярено гризли. Дали не бе смахнатият, който й бе писал онези имейли? Мъжът, заплашил нея и децата й? Слава богу, че не бяха тук, помисли си тя, докато се оглеждаше наоколо да грабне нещо, с което да го фрасне по главата. Да я убие ли бе дошъл? Дали когато се върнат на следващата сутрин, майка й и децата й нямаше да намерят мъртвото й тяло насред всекидневната? Дали този лунатик нямаше все още да е тук и да ги чака? Пръстите й се чукнаха в бутилката с вино на масата. Можеше ли да я сграбчи?

— Не си го и помисляй — каза мъжът.

Ръката й немощно падна отстрани.

— Кой сте вие? — Но още докато задаваше въпроса, Чарли осъзна, че вече знае отговора. — Вие сте Итън Роумър — каза тя и я обзе някакво странно спокойствие.

— Радвам се да се запознаем — ухили се Итън и отстъпи няколко крачки назад, давайки й възможност да се изправи.

— Какво искате? — попита, но отново знаеше отговора.

— Искам да стоиш настрани от Памела. Искам да стоиш настрани от майка ми. Искам да стоиш далеч от къщата ми.

Чарли не каза нищо. Тя вече съставяше думите, с които да го опише: тъмни очи, забулени от момичешки дълги мигли; нос, очевидно чупен повече от веднъж, но пак подхождаше на перфектния овал на лицето; тънки, перверзно ухилени устни; дълга до брадичката коса, по-светла, отколкото на сестрите му.

— Прибирам се вкъщи и веднага разбирам, че нещо не е наред — поде Итън. — Отнема ми известно време, но съвсем скоро измъквам всичко. Оказва се, че скъпоплатеният адвокат на психясалата ми сестра е домъкнал някаква кирлива журналистка, която се опитала да измъкне какви ли не мръсотии за книгата си, разправяла е злостни лъжи и е разстроила всички. Не обичам непознати да тревожат семейството ми.

— Твърдиш, че Джил лъже?

— Твърдя, че тя е една смахната кучка.

— Което не означава, че лъже.

— И какво ти е казала? Че аз съм й помогнал да убие онези деца?

— Така ли е?

— Децата не са по моята част.

— Изнасилил си я, когато е била на единайсет години — припомни му Чарли.

— Изнасилил съм я друг път. — Той се изсмя подигравателно. — Уверявам те, че каквото и да се е случило между Джил и мен, е било подтикнато от нея.

— А Памела?

— Памела иска да стоиш настрани от нея. Тя се бои, че ако продължиш да си вреш носа в чужди работи, може да пострадаш.

— Заплашваш ли ме?

Итън се ухили.

— Просто се грижа за благоденствието ти.

— Мисля, че трябва да си тръгваш — каза Чарли, разтревожена от лекото потрепване на гласа си.

— Веднага щом постигнем съгласие. Ще стоиш настрана от семейството ми. Разбра ли?

По стената зад Итън Чарли забеляза да се плъзга сянка. Чу някакво прищракване, кучешки лай и сирени, завиващи иззад ъгъла.

— Не мърдай! — заповяда Гейб Лопес. Итън се обърна и се озова пред насочена към главата му пушка. — Ще гръмна шибаната ти физиономия.

— Хей, човече — започна Итън и вдигна ръце, а в това време Бандит скочи в ръцете на Чарли. — Това е недоразумение. Махни пушката, човече.

— Кажи го на съдията — ухили се Гейб Лопес. Той продължаваше да се смее и малко по-късно, когато полицаите напъхаха Итън в патрулката. — Винаги съм искал да кажа това — обърна се той към Чарли. Подпря пушката си на стената и попита: — Останало ли е вино в онази бутилка? Едно питие ще ми дойде добре.