Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (27)

Глава 27

Телефонът звънна точно в девет часа на следващата сутрин.

— Мога ли да говоря с Чарли Уеб, моля?

Чарли се опита да си представи кой говори с този непознат мъжки глас. Дали пак нямаше кошмар? Тя изгълта кафето си и с благодарност усети как то опари гърлото й. Това означаваше, че е будна.

— Аз съм Чарли Уеб.

— Казвам се Лестър Оуенс. Главен редактор съм на „Пинакъл Букс“ в Ню Йорк. Извинявам се, че се обаждам толкова рано, особено в неделя.

— Няма нищо.

— Просто снощи най-накрая успях да прочета вашето предложение, както и статиите, които сте изпратили, и исках да се свържа с вас възможно най-скоро, за да ви кажа, че намирам идеята за тази книга изключително интригуваща. Много ми хареса начинът, по който пишете. Стилът ви е толкова достъпен и завладяващ. Моля ви, кажете ми, че вече не сте подписали договор с друго издателство.

— Засега нищо още не съм подписвала — със затаен дъх произнесе Чарли. Добре, значи все пак не е кошмар, помисли си тя. Но със сигурност бе фантастично.

— Добре. Имате ли си агент?

— Имам адвокат — уточни Чарли. Така ли? Дали Алекс ще има готовност да преговаря от нейно име? Дали не си позволяваше прекалено много? Успокой се, каза си тя. По-полека. Тя продиктува на Лестър Оуенс името и телефона на Алекс.

— Ще поддържаме връзка — каза вместо довиждане Лестър Оуенс.

Чарли остави телефона на кухненския плот и отново отпи от кафето си.

— Ще държим връзка — каза на кучето в краката си. Бандит наклони глава, когато телефонът звънна отново. — Променил е решението си — проплака тя и нетърпеливо вдигна слушалката до ухото си. — Ало?

— Исках само да ти кажа, че днешната ти колона ми достави огромно удоволствие, скъпа — каза майка й. — Сестра ти ще е много доволна, сигурна съм. Казваш толкова хубави неща за книгата й. И според мен си изключително права за това елитарно отношение към жените писателки.

— Мамо, май и самата аз ще подпиша договор за книга — изписука Чарли и разказа на майка си за разговора с Лестър Оуенс.

— О, скъпа, поздравления. Това е прекрасна новина.

— Е, още не е свършено, но…

— Кое не е свършено? — попита Брам, който се дотътри в кухнята и си наля чаша кафе, а Бандит се втурна да го поздрави. — Какво му става на това куче? — попита отново той и седна до масата.

Чарли побърза да каже довиждане на майка си.

— Как се чувстваш?

— Уморен и разнебитен. Кой звъня толкова рано, впрочем? Тук е като на централна гара. На какво се смееш?

— Може да подпиша договор за книга — съобщи му Чарли, мъчейки се да се въздържи да не заподскача наоколо.

— Ти пишеш книга?

— За Джил Роумър.

— За Джил Роумър — повтори Брам и угрижено смръщи вежди. — Кога се случи всичко това?

— Преди около месец. Тя ми написа писмо. Спомняш си. Бяхме в офиса на Глен.

— Кой, по дяволите, е Глен?

— Глен Макларън. Собственикът на „Прайм“.

Брам присви съсредоточено очи.

— Онзи, дето ме удари?

— Същият. Впрочем, Бандит е неговото куче.

Брам вдигна ръка към челото си, сякаш внезапно го бе заболяла главата.

— Знаеш ли какво, струва ми се, че съм по-добре като съм пиян. Тогава нещата ми изглеждат по-смислени.

— Много смешно.

Телефонът отново звънна. Чарли вдигна.

— Ало.

— Току-що имах много интересен разговор с някой си господин Лестър Оуенс от Ню Йорк — заяви Алекс. — Явно той е доста заинтересуван от проекта за книга на една прекрасна журналистка и дебютираща писателка, която очевидно аз представлявам.

— Сърдиш ли се? Съгласен ли си?

— Шегуваш ли се? Това е фантастично. До няколко дни ще се свърже с мен с конкретно предложение. Поздравления.

— Благодаря. Не мога да повярвам колко се вълнувам.

— Така трябва. Как е брат ти?

Чарли погледна към Брам.

— Всъщност, изглежда доста добре. Тъкмо пием кафе. Искаш ли да се присъединиш?

— По-добре не. Поканата ще важи ли и по-късно?

— Разбира се.

— Ще се обадя после.

— Алекс Прескот, ако съдя по усмивката на лицето ти — отбеляза Брам. Чарли остави слушалката и седна срещу брат си.

— Той ще уговаря подробностите по договора за книгата ми. — Усмивката й стана по-широка, сякаш щеше да изскочи от лицето.

— Той агент ли е?

— Адвокат. Всъщност, адвокатът на Джил — добави тя и усмивката й изчезна.

— Адвокатът на Джил Роумър — повтори Брам.

— Много е добър.

— Срещаш се с мъжа, който е защитавал Джил Роумър — невярващо произнесе Брам.

— Не е толкова налудничаво, колкото звучи.

— Това е добре, щото наистина звучи смахнато. Тази книга негова идея ли беше?

Чарли изсумтя подигравателно.

— Едва ли. Той не искаше да ме ангажират.

— Хубаво. И аз не искам.

Категоричността на Брам я изненада.

— Какво? Защо?

— О, не зная. Чакай малко, зная. Джил Роумър е ненормална. Както те гледа и може да ти пререже гърлото. Как ти звучи това?

— Мислех, че не я познаваш.

Брам отметна косата си от лицето си и се изтегна на стола.

— Не я познавам. Не съвсем.

— Не съвсем? Какво означава това?

— Означава, че сме се срещали веднъж и повярвай ми, беше напълно достатъчно. Тя ме уплаши до смърт.

Чарли стана от масата, бързо изтича до стаята си и се върна с касетофона. Постави го по средата на масата и натисна „Запис“.

— Разкажи ми.

— Това нещо наистина ли е необходимо?

— Да. Говори.

— Нищо не е… — Брам вдигна ръце в жест, който показваше, че се предава. — Добре. Една вечер Пам и аз отидохме след часовете да ядем пица. Най-неочаквано се появява Джил. — „Странно, че ви виждам тук, какво съвпадение, тра-ла-ла“ — пльосва се до сестра си, яде от пицата й и безсрамно флиртува с мен.

— Какво направи Пам?

— Просто си седеше там и не казваше нищо. Останах с впечатлението, че се страхува от сестра си. На тръгване Джил „без да иска“ разля кока-колата на Пам и я поля. Пам бе напълно унизена. Следващия път, когато я поканих да излезем, ми отказа.

— И това бе единственият път, когато си виждал Джил?

— Единственият.

— Сигурен ли си? Никога не си ходил на среща, не си спал с нея?

— Струва ми се, че щях да си спомням такова нещо — натърти Брам.

— И не можеш да ми кажеш нищо друго?

— Това бе първият, последният и единственият път, когато съм я виждал.

— А защо не ми каза по-рано?

— Не мислех, че има нещо за казване. Ти защо не ми каза, че пишеш книга?

Защо ли не му беше казала?

— Предполагам, че изчаквах да видя как ще се развият нещата. Досега провеждам само проучване.

— Искаш да кажеш, че вече си се срещала с Джил?

— Няколко пъти, да.

— Тя каза ли нещо за мен?

— Не, изобщо не е споменавала да те е срещала.

— Вероятно не помни.

— Някак си се съмнявам.

— Е, това поне обяснява защо имаш кошмари.

Телефонът отново звънна. Чарли стана и отиде до плота.

— Ало?

— Чарли, аз съм Лин Муър — съобщи съседката й. Чарли си я представи как седи до масата в своята кухня, заобиколена от вибратори и белезници с пухчета. — Исках само да ти кажа, че съм абсолютно съгласна с написаното от теб за жените писателки в днешната ти колона.

— Благодаря — каза Чарли и отново се обърна към брат си. Но видя само парата, която се носеше от кафето му, докато той излизаше от стаята.

 

 

Е, този ден не протече точно така, както очаквах, мислеше си Чарли. Тя остави Брам пред апартамента на неговия гарант и пое към отбивката за магистралата. Трябваше да вземе Джеймс от баща му в пет часа, а вече минаваше четири. Нямаше начин да стигне до Бойнтън Бийч навреме, което означаваше, че ще закъснее да вземе и Франи от Лантана и Елиз щеше да я посрещне с онзи неин патентован поглед, от който на Чарли й се приискваше да я удари.

Не си представях, че ще прекарам точно така и неделята, продължи да си мисли. Исках да прекарам деня в леглото и да правя луда, страстна любов с един от най-страхотните любовници на света; мъж, който действително разбираше от женски тела, знаеше точно колко натиск да приложи, както и кога и къде да го направи. Вместо това, тя бе прекарала деня с брат си, закара го обратно в Маями, където през голяма част от следобеда попълваха полицейски формуляри. Следващата им спирка бе в Корал Гейбълс да се видят с неговия гарант, човек на средна възраст, с кафява коса и сивееща брада, който учтиво се бе усмихнал на Чарли и я бе посъветвал да се обади на „Анонимните алкохолици“. Тя му каза, че ще се опита да го направи веднага щом й остане време, а той кимна търпеливо и отбеляза, че звучи съвсем като брат си, от което й се прииска и него да удари.

Всички носим в себе си много гняв, припомни си думите на Джил.

— Аз не съм гневна — изрече на глас Чарли. — Възбудена, може би. Но не и гневна. — Пък и денят не мина без своята доза добри новини: обаждането на Лестър Оуенс от Ню Йорк и предстоящият навярно доходоносен договор. Имам за какво да празнувам, помисли си тя и продължи на север по отбивката. Може да заведе децата на вечеря. Може би щеше да убеди Алекс да дойде с тях. Не, това не е добра идея, реши тутакси. Беше малко рано да го представя на децата. Нали? Какво си въобразяваше?

Джеймс седеше до баща си на външните стъпала на тясната му каравана в сравнително квалитетния паркинг в Бойнтън Бийч, където Стийв живееше.

— Мамо! — провикна се Джеймс и скочи веднага щом видя колата й. Хвърли се в краката й, докато тя прекосяваше малката градинка. — Познай какво? Познай какво? Татко ще се жени!

Стийв срамежливо оглеждаше ботушите си, поглаждайки дългата си руса коса.

— Мислех да почакаме няколко секунди, преди да изтърсим това на майка ти — каза той, вдигна поглед и видимо се изчерви. — Извинявай, Чарли.

— Ще се жениш ли?

— Не сме уточнили датата още, но…

— … ще се жениш.

— Да — той се усмихваше в очакване насреща й.

На Чарли й се искаше също да се усмихне, но не беше сигурна какво точно чувства. Не че не си бе мислила, че Стийв ще се ожени някой ден. Тя самата определено вече не изпитваше никакъв интерес към него. Просто всичко помежду им досега бе сравнително лесно и просто, точно както нещата вървяха гладко между нея и Рей, преди Елиз да се появи.

— Ами, поздравления — чу се да казва. — Изглеждаш наистина щастлив.

— Така е. Благодаря.

— Тя се казва Лъв и е Лори — гордо съобщи Джеймс.

— Какво?

— Иска да каже, че се казва Лори и е зодия Лъв — обясни Стийв. — Тя си пада по такива неща — глуповато добави той.

— Предполагам, че има и по-лоши неща, по които би могла да си пада. — Чарли си помисли за брат си.

— Искаш ли да се запознаеш с нея?

— Тя тук ли е?

— Чака вътре.

— В такъв случай, с удоволствие ще се запозная. — Тялото на Чарли се стегна, когато Стийв почука на вратата на караваната.

Само след секунда вратата се отвори и в късното следобедно слънце пристъпи много хубаво момиче, с дълга до кръста кестенява коса и ослепително бели зъби.

— Наистина много се радвам да се запознаем — каза тя и протегна ръка. — Чета вашите статии в интернет, откакто Стийв ми каза коя сте. Много са добри. Вие сте Риби, нали?

О-ох, простена наум Чарли. Пълна откачалка. Но всъщност каза:

— Откъде знаете?

— Кълна се, не съм й казвал — гордо заяви Стийв.

— Толкова е очевидно. Вие сте креативна, интуитивна, чувствителна. Всичко това се съдържа в статиите ви.

Е, може и да не е пълна откачалка, поправи се Чарли.

— Астроложка ли сте?

— Не. Това ми е само хоби. Аз съм Лъв. Ние обичаме такива неща.

— Лори е зъботехник — обади се отново Стийв. — Така се и запознахме.

— Стори ми се, че той има най-хубавите зъби — изкиска се Лори.

— Зъбите му наистина са много хубави — съгласи се Чарли.

— Аз имам ли хубави зъби? — извика Джеймс, разтвори широко устните си с пръсти и отвори уста, колкото можеше по-широко.

— Ти имаш най-хубави зъби от всички — увери го Лори тъкмо, когато и Чарли се канеше да стори същото. Джеймс обви с ръце коленете на Лори, която инстинктивно го погали по главичката.

Чарли почувства как тялото й тутакси се отпуска. Е, какво ако Лори бе малко смахната? Тя беше мила и сладка и явно обожаваше сина й. Какво повече би могла да желае?

— Тук ли ще живеете?

— Надяваме се да си намерим къща — отговори Лори. — Ако попаднем на такава, която да можем да си позволим.

— Мъчим се да спестяваме — добави Стийв.

— Ще се справите.

— Надявам се, че ще можеш да дойдеш на сватбата — каза Лори. Чарли не беше очаквала това.

— Много мило от твоя страна.

— Аз ще съм пазачът на пръстена — гордо обяви Джеймс.

— Носачът на пръстена — поправи го баща му.

— Сватбата ще е скромна — продължи Лори, — но ще се радваме, ако сестрата на Джеймс бъде шаферка.

— Сигурна съм, че ще бъде възхитена.

— И ти, ако искаш, можеш да си доведеш гадже.

— Това наистина е много мило.

— Е, какво мислиш? — попита Стийв, когато Лори се прибра отново в караваната, а Джеймс бе настанен в колата.

— Мисля, че е чудесна. Ти си голям късметлия.

— Винаги съм бил. — Стийв се наведе и я целуна по бузата. — Благодаря ти, Чарли.

— Всичко хубаво.

— На теб също.

След няколко минути Чарли вече караше по Милитъри Трейл към Лантана.

Едва когато погледна в огледалото да види какво прави Джеймс, тя разбра, че плаче.

 

 

— Виж ти, виж ти. Кой решил да се появи — каза Елиз, като отвори входната врата на малкия си дом, още преди Чарли да е почукала. Тъмните й къдрици бяха навити на хлабав кок на главата, а бебето, възседнало единия й хълбок, се опитваше да го развърже.

— Съжалявам — извини се Чарли. — Здравей, Даниел. Как си, миличък?

— На миличкия му растат зъби и е кисел. Не ни остави да мигнем цяла нощ. Франи! Майка ти е тук — провикна се Елиз. — Двамата с Рей строят крепост от „Лего“. Целия уикенд се занимаваха с това. Франи! Майка ти те чака! Искаш ли да влезеш? — неохотно предложи тя.

Чарли погледна към колата. Пет минути, преди да стигнат до Лантана, Джеймс бе заспал на седалката и не искаше да го буди.

— По-добре не.

Вътре телефонът звънна веднъж, два, три пъти.

— По дяволите! Някой няма ли да го вдигне? — провикна се Елиз. — Все аз ли трябва да върша всичко тук? — Телефонът продължи да звъни. Бебето се разплака. Елиз имаше вид, като че ли и тя ще направи същото.

— Искаш ли да взема Даниел, а ти да вдигнеш? — предложи Чарли.

Елиз незабавно го тръсна в ръцете й и изчезна вътре.

— Ехо, здравей, миличък — изгука Чарли на бебето, което бе на осем месеца, тежеше цели единайсет килограма и се взираше в нея така, сякаш Чарли имаше три глави. — Мъчат ли те зъбките? Май познавам една зъботехничка, която може да ти помогне.

Бебето се пресегна към носа й, сграбчи го и стисна силно.

— Тези проклети телефонни търговци — измърмори Елиз, като се върна. — Рей, за бога, стига с тази тъпа крепост. Чарли чака.

— Веднага идваме — провикна се той.

Елиз поклати глава.

— Честно ти казвам. Той е по-зле от децата. — Тя погледна бебето си в ръцете на Чарли. — Внимавай да не те оповръща цялата.

— Няма нищо. Ризата ми е стара. — Пухкавата ръчичка на Даниел се премести от носа към ухото й.

Елиз въздъхна и се облегна на рамката на вратата.

— Добре ли си?

— Бременна съм — изтощено сви рамене Елиз.

— О!

— Рей е в екстаз, естествено.

— А ти не си ли?

— Аз съм смазана от умора. Рей! Франи? Излизайте оттам! — Тя погледна към тъмнеещото небе. — Не че не съм щастлива за бебето. Радвам се. Просто целият ми живот се промени толкова драстично през последните няколко години. Ожених се, станах мащеха, после майка. Сега пък ще имам друго бебе. Понякога това просто ми идва прекалено много, разбираш ли? Сякаш ми се иска да изкрещя „Стига!“ и да забавя нещата.

— Мога ли с нещо да ти помогна? — попита Чарли и изненада не само нея, но и себе си. — Искам да кажа, ако имаш нужда някой да гледа Даниел даден следобед или нещо такова.

— Би ли направила това?

Дали?

— Защо не? Франи прекарва тук доста време, а и ти бе толкова мила да гледаш Джеймс няколко пъти.

— Това трябва ли да ме накара да се почувствам зле, задето последния път като се обади, не исках да го взема?

— Какво? Разбира се, че не.

— Извинявай — побърза да каже Елиз. — Много съм кисела. Така ме и нарича Рей напоследък: неговата малка киселица.

Чарли се помъчи да не се засмее. Нямаше желание да научава с какви мили думи бившият й любовник нарича настоящата си съпруга. Но разбираше за какво говори Елиз.

И нейният собствен свят се бе променил драстично през двете години, откакто майка й се бе върнала. А само през последните седмици промените бяха направо сеизмични: бе навлязла в нова фаза на кариерата си; бе срещнала мъж, който може би щеше да се окаже нещо повече от поредното увлечение; сестрите и брат й се бяха съгласили, макар и неохотно, на семейна среща; беше оправила отношенията си със съседите. Имаше даже и куче, за бога, макар и само временно. Сега пък Стийв щеше да се жени, а Рей да има още едно дете. Нищо не оставаше постоянно. Нямаше време да погледне назад, само напред. А там виждаше единствено още предстоящи промени.

— Това означава ли, че искаш да сме приятелки? — нервно попита Елиз.

— Господи, не — бързо изрече Чарли. Първо промяна, после пък лудост.

Елиз въздъхна дълбоко с облекчение.

— Хубаво, защото това не ми се вижда блестяща идея. Заради Рей и всичко останало.

— Не искам да сме приятелки — натърти Чарли.

— Добре. Страхотно. — Тя взе бебето от ръцете й. — Франи! Побързай! Майка ти чака.

Франи тихо се появи на вратата и подаде ръка на майка си.

— Довиждане — помаха с ръка Чарли. Рей дойде, застана зад жена си и я прегърна през раменете.

— Карай внимателно — провикнаха се едновременно те, докато Чарли даваше на заден ход по алеята. Когато завиваше зад ъгъла, отправяйки се към къщи, те все още махаха.