Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (29)

Глава 29

— Франи, Джеймс, къде сте?

Тишината, която й отговори, бе почти смазваща. Чарли решително се насочи от спалнята си към всекидневната, оттам обратно към кухнята и надолу по коридора към стаята на децата. Стъпките й ставаха по-забързани. Бандит я следваше по петите.

— Франи? Джеймс? — Те се бяха отдали на играта „Туистър“, когато тя реши да почисти малко, преди сестрите й да дойдат, а сега бяха… къде? Тя провери в банята и гардеробите, после пак се върна в кухнята, излезе на задната площадка и обходи с поглед тясното дворче. Нямаше никой. — Франи? Джеймс? — Гласът й се изпълни с тревога, погледът й прескочи дървената ограда към двора на съседа. Но, слава богу, басейнът на Дорийн Ривърс бе празен, а и, увери сама себе си Чарли, децата й никога не биха отишли да плуват, без първо да поискат разрешение. Никъде не биха отишли.

Така че, къде бяха?

— Проблеми ли има? — попита някакъв глас над главата й.

Тя вдигна ръка към челото си и закри очи от яркото следобедно слънце, за да погледне към новопокрития покрив на Гейб Лопес. Работникът с жълтата каска гледаше надолу към нея, по красивото му лице се примесваха сенки и пот.

— Да сте виждали случайно децата ми? — попита го Чарли.

Той поклати глава.

— Не и от сутринта.

Чарли кимна безмълвно, страхувайки се, че ако каже още нещо, ще запищи. Къде бяха, за бога? Не им ли даде строги заповеди дори вратата да не отварят без нея, даже и ако искат да пуснат Бандит да се изпикае? Тя пристъпи обратно в кухнята и така затръшна вратата след себе си, че едва не прискрипа задните крака на Бандит.

— Добре, успокой се. Успокой се. Помисли за минута. Къде биха отишли?

И тогава чу писукане, шепот, последвани от непогрешимия звук от приглушено кискане, всички идващи откъм коридора.

— Джеймс? Франи? — Тя отново измина целия коридор до стаята на децата и надникна вътре. И пак не видя нищо. Внезапно Бандит се метна към първото от двете креватчета и завря нос под драперията, размахал яростно опашка.

— Махай се, Бандит — прошепна тъничък гласец, размахаха се пръстчета да отпъдят любопитното куче.

Бандит така неистово махаше с опашка, че тя сякаш щеше да се откъсне. Той излая три пъти, отстъпи, после отново излая.

— Добре, деца, достатъчно. Излизайте оттам. — Тонът й ясно показваше, че никак не й е забавно.

Франи първа изпълзя изпод по-далечното легло. Току-що сресаната й коса представляваше рошава купчина, а преди малко изгладената й поличка бе покрита с прах.

— О, боже, виж се само — извика Чарли, разкъсвана между желанието да я разтърси и да я прегърне. — Какво правехте? От пет минути ви викам.

— Играехме си на криеница — съобщи Джеймс, измъкна се изпод другото легло и се изправи на крака.

— Нима? Добре, следващия път ме включете в играта, става ли?

— Бясна ли си? — попита Франи. — Звучиш бясно.

— Казва се „ядосана“ и да, ядосана съм. Едва не ме изплашихте до смърт.

— Защо едва не си се изплашила до смърт? — Джеймс вдигна Бандит и почна силно да го люлее напред-назад.

— Защото не знаех къде сте, затова — сопна се Чарли, но млъкна, като видя сълзи в очите на дъщеря й. — Съжалявам — побърза да каже тя. — Не исках да крещя. Няма нищо. — Не е нищо, помисли си. Наоколо се навърта някакъв откачалник, който заплашва да ви нарани. Някой, който в последния си имейл казва, че ще дойде скоро. А ченгетата май си нямат ни най-малка представа какво да правят. Според техния специалист, имейлите идват от различни компютри, така че е почти невъзможно да се установи кой ги праща. Затова, единственото, което мога да направя, е да съм извънредно бдителна, но какво, ако това не е достатъчно? Какво, ако не е достатъчно? Чарли се сети за смразяващото признание на Джил за това, колко много луди ходят по улиците и колко е лесно да отнемеш живота на невинни. — Просто заради този проект, над който работя — обясни тя. — Малко съм изнервена.

— Какво е изнервена? — попита Джеймс.

— Нервна — обясни Чарли. — Напрегната.

— Какво е напрегната?

— Означава, че тя трябва да престане да работи по него — простичко отговори Франи и излезе от стаята.

— Може ли да изведем Бандит на разходка? — Джеймс остави извиващото се в ръцете му куче на земята.

— По-късно. След като баба ви дойде. Тогава аз ще изляза с вас.

— Може ли да рисуваме с боичките с пръсти?

— Съжалявам, миличък. Не днес. Забрави ли, че сестрите на мама ще дойдат на гости, а аз не зная точно по кое време.

— Какво можем да правим?

На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — Джеймс изскочи от стаята.

— Не отваряй без мен — провикна се след него Чарли.

Но докато Чарли и децата стигнат, вратата вече се бе отворила.

— Все забравям, че имам ключ — извинително произнесе Елизабет Уеб, но усмивката й тутакси угасна. — Какво не е наред?

— Мама е напрегната — съобщи Франи.

— А на мен ми е скучно — добави Джеймс.

— А на теб какво ти е? — обърна се Елизабет към Франи.

Франи погледна към майка си.

— Аз съм бясна — каза тя.

— Боже мили — възкликна Елизабет. — Май съм дошла точно навреме.

— Ще готвиш ли вечеря за сестрите? — попита Джеймс.

— Определено ще готвя. Покупките са в колата. Дали ще можете да ми помогнете да вкараме торбите вътре?

Джеймс бе вече на половината път до колата, когато рязко спря и се обърна.

— Може ли? — попита той майка си.

Чарли кимна в знак на съгласие. Точно тогава телефонът звънна.

— Само ги дръж под око — прошепна на майка си тя.

— Разбира се.

— Изглеждаш много добре — добави Чарли, обръщайки внимание на яркочервената блуза на майка си и надиплената й черна пола. Майка й потупа стегнатия кок в основата на врата си и се засмя с момичешко задоволство. Блясъкът на очите й бе подсилен с леко докосване на спирала. Чарли отиде в кухнята и вдигна телефона, а майка й направо затанцува към външната врата.

— Шарлот, аз съм Емили — каза сестра й.

Чарли моментално схвана, че нещо не беше наред. В гласа на сестра й имаше някакво напрежение, нещо повече от формалното използване на истинското й име. Тя обаче отхвърли тези мисли, заглуши ги с порой от думи.

— Емили, слава богу. Цяла седмица се мъча да се свържа с теб и Ан. Къде си? Сега ли пристигаш? Искаш ли да дойда да те взема?

— Шарлот… Чарли… Чакай. Чуй ме.

— Мама току-що дойде с покупките. Ще готви прочутото си пиле. Не зная дали го помниш, но то е най-доброто.

— Чарли, ние няма да дойдем.

— Какво? Не ставай глупава. Пропътували сте цялото разстояние дотук, а няма да дойдете на вечеря?

— Не сме във Флорида.

— Какво?

— Внимавай с тази чанта, Джеймс — провикна се Елизабет, когато Джеймс се втурна в кухнята, последван от сестра си и баба си. — Вътре има бутилки, не бива да се счупят. — Елизабет помогна на Джеймс да постави внимателно чантата на плота, а Франи сложи още няколко на масата. — Добре. Хайде да се връщаме обратно. Има още много. Май попрекалих — тя намигна на Чарли и триото се отправи отново навън.

— Как така не сте във Флорида? — ядосано прошепна в телефона Чарли.

— Ан реши да отмени ангажимента си.

— Какво ми говориш? Кога го е решила?

— Преди няколко дни. Обади ми се от Атланта и каза, че имала нещо друго предвид.

— Друго предвид — тъпо повтори Чарли. — Което, разбира се, не си е дала труда да сподели с мен.

— Не искаше да излезе, че е нещо кой знае какво.

— Искаш да кажеш, че не е искала да се мъча да я разубедя — поправи я Чарли.

— Не мисля, че би могла. От седмици вече кръстосва страната. Изтощена е.

— Затова случайно решава да пропусне Флорида.

— Не е случайно, не.

— Ти не можа ли да й налееш малко здрав разум?

— И защо да го правя? Ако някой се нуждае от здрав разум, това си ти.

Чарли поклати глава ядосано и невярващо.

— Ами интервюто от „Пийпъл“?

— Пренасочили са го за следващата седмица. В Ню Йорк. Естествено, ти си повече от поканена да вземеш участие.

— Не мисля.

— Не бъди инат, Чарли. Нали знаеш, че така вредиш и на себе си?

— Това ли мислиш, че правя?

— А не е ли това? Чух, че си сключила договор за книга. Какво по-добро време за теб да дойдеш в Ню Йорк?

Идвам. Скоро.

— Просто, точно сега не мога да отсъствам.

— Не можеш? Е, предполагам, че всъщност няма кой знае какво значение. Статията така или иначе е за Ан. Някой от списанието вероятно ще се свърже с теб през следващата седмица, за да могат да те цитират или нещо такова. Както и да е, би трябвало да тръгвам.

— Би трябвало да дойдеш на вечеря.

— Невинаги правим онова, което би трябвало. Но виж, вече е свършено. Няма смисъл да го натякваш.

— Тя ще е толкова разочарована — промълви Чарли тъкмо, когато майка й влезе и остави още пликове с покупки на плота.

— Ще й мине. Както и да е, поздрави децата, ще се чуваме.

— Ще се чуваме — повтори Чарли, предъвквайки думата, дори и след като телефонът даде свободно.

— Кой ще е разочарован? — попита майка й, а Франи и Джеймс връхлетяха в кухнята и почнаха да разопаковат пликовете.

— Това беше Емили — съобщи Чарли на майка си и видя как ентусиазмът се изпари от лицето й. Надяваше се да не се налага да казва нищо повече. Майка й обаче продължи да се взира очаквателно в нея, сякаш наистина имаше нужда да чуе думите, за да станат факт. — Оказва се, че се е наложило Ан да отмени ангажимента си във Флорида и затова няма да дойдат.

— Сестрите няма да дойдат на вечеря? — попита Джеймс.

— Ела, Джеймс — каза Франи, местейки поглед от майка си към баба си. — Хайде да играем на „Туистър“.

— Това значи ли, че няма да сготвиш твоето прочуто пиле? — настоя Джеймс.

Елизабет изпъна рамене и си пое дълбоко дъх.

— Разбира се, че ще приготвя моето прочуто пиле. Просто ми трябват няколко минути да си поема дъх, това е всичко.

— Ако искате, можете да рисувате с боичките с пръсти — разреши им Чарли.

Джеймс тутакси бръкна под мивката, за да вземе нещата.

— Наложило ли се е Ан да отмени ангажимента си във Флорида? — попита Елизабет. Децата вече нареждаха боичките отвън на задната площадка. Бандит препускаше напред-назад през градинката.

— Очаквахме ли ги наистина да дойдат? — попита от името и на двете им Чарли.

Елизабет се отпусна на един стол и побутна някакъв плик с покупки.

— Предполагам, че аз съм очаквала.

— Съжалявам.

— Просто не спирам да се надявам.

— Зная. И аз не спирам да се надявам.

— Ами Брам?

— Аз лично не бих разчитала и на него да се появи — призна Чарли. Сутринта на няколко пъти бе звънила на Брам, но все безуспешно. Не бе отговорил и на съобщенията й.

— Накупих толкова много храна.

— Забелязах.

Елизабет тъжно се усмихна. Долната й устна потреперваше.

— Ами онзи млад мъж, с когото се срещаш? Мислиш ли, че би искал да опита от прочутото ми пиле?

Чарли се канеше да откаже — нали вече бе решила, че е твърде рано да представя Алекс на семейството — но после си каза, какво толкова, по дяволите? Ако Алекс дойде на вечеря, тя можеше и да не се окаже чак такава катастрофа. Така че му се обади и му обясни какво се бе случило.

— В колко часа ме искаш? — бе незабавният му отговор.

— Той ще е тук в шест и трийсет — съобщи Чарли на майка си.

— В такъв случай най-добре е шоуто да започва. — Елизабет се изправи.

 

 

— Това вероятно бе най-прекрасното пиле, което съм ял през целия си живот — заяви Алекс и омете последните остатъци от чинията си.

— А това определено бе най-доброто вино — каза на свой ред Елизабет. — Благодаря, че го донесе.

— Може ли да го опитам? — попита Джеймс.

— Мисля, че още известно време трябва да се придържаш към млякото — каза му Чарли и се усмихна на малката групичка, събрана около масата в нейната кухня. Инстинктът й правилно бе подсказал. Да поканят Алекс бе чудесна идея. Той добре се сработи с децата и майка й и изглежда, че поне малко притъпи болката от това, че Брам не се появи. За разлика от сестрите си, Брам дори не се бе обадил. Чарли му бе позвънила още веднъж, точно когато майка й сервираше вечерята, но чу само познатите инструкции на гласовата му поща, да остави съобщение след сигнала. Нямаше какво толкова да съобщава. Съобщението й бе кратко и ясно: „Задник“ — каза и тресна слушалката.

— Какъв е твоят знак? — Джеймс ненадейно се обърна към Алекс.

— Моят какво?

— Знак — повтори с пресилено раздразнение Джеймс. — Франи е Близнаци. Баба и аз сме Телец, а мама е Риби.

— Той почна да се интересува от астрология — обади се Чарли.

— Баща ми се жени за един Лъв — заяви Джеймс, сякаш това обясняваше всичко.

— Ами, чакай да видим тогава. Рожденият ми ден е на пети ноември — каза Алекс. — Какъв съм тогава?

Джеймс се замисли за момент.

— Дева. Не, чакай. Скорпион.

— Рожденият ден на мама е следващата седмица — съобщи Франи.

— Наистина ли?

— Десети март — добави тя.

— Един от най-щастливите дни в живота ми — тихо каза Елизабет.

Очите на Чарли се навлажниха. Едва потисна желанието си да стане от мястото си, да прегърне майка си и да я целуне. Вместо това стана от масата и шумно почна да я разтребва.

— В такъв случай, трябва да направим нещо специално, за да го отпразнуваме — каза Алекс.

— Може ли да отидем в Дисни Уърлд? — Джеймс заподскача на мястото си.

— Джеймс… — предупредително изрече Чарли.

— Никога не сме ходили в Дисни Уърлд — обади се и Франи.

— Франи…

— Нито пък аз — присъедини се и Елизабет.

— Майко…

— Нито аз — включи се и Алекс. — А на практика, винаги съм искал да отида.

— Може ли да отидем, мамо? Може ли? Може ли? — в един глас попитаха Франи и Джеймс. Франи подскочи от стола си почти толкова силно, колкото и брат й.

— Бихме могли да пътуваме в събота сутринта, да нощуваме там и да си тръгнем в неделя следобед — каза Алекс.

— Моля ви, моля, моля.

— Секретарката ми ще направи всички резервации — предложи той. — Хайде, Чарли. Ще бъде забавно.

— Може ли да идем, мамо? Моля те. Може ли да идем?

— Не зная…

— Къде ще ходим? — чу се глас от предния коридор. Всички погледи се приковаха в тази посока.

— Чичо Брам! — Джеймс скочи от мястото си и се втурна към коридора. — Следващата седмица заминаваме за Дисни Уърлд за рождения ден на мама! Искаш ли да дойдеш с нас?

С притаен дъх Чарли видя как Джеймс дръпна брат й пред тях.

Брам бе облечен в сива копринена риза и прилежно изгладени черни панталони. Косата му бе подстригана, очите му бяха трезви и проницателни. Чарли си помисли, че никога не го е виждала по-красив. Нито по-изплашен.

Какво трябваше да направи? Да ги запознае? Брам, това е твоята майка. Майко, това е твоят син. Тя се запита дали той изобщо е осъзнал, че нито Емили, нито Ан бяха там, а когато Брам отвори уста да проговори, почувства, че сърцето й може да спре да бие — толкова се боеше от онова, което би могъл да каже.

— Съжалявам, че закъснях. — Брам избягваше прикования поглед на майка им и се взираше право в Чарли. — Ухае прекрасно. Остана ли нещичко и за мен?

Елизабет тутакси скочи на крака.

— Ще ти донеса чиния — изрече, без да откъсва поглед от сина си.

Чарли приближи още един стол до масата, хвана брат си за ръката и седна до него. Не беше сигурна кой от двамата трепери повече.

 

 

— Добре, деца, време е за сън. Кажете „лека нощ“ на всички — каза Чарли, когато едва бе минало осем часа. Вечерята бе приключила, десертът бе поднесен и Брам крепеше в ръце третата си чаша кафе. Нито той, нито майка им бяха докоснали прасковения пай.

Джеймс прегърна майка си и баба си и с надежда погледна към Алекс.

— Наистина ли ще ни заведеш в Дисни Уърлд?

Алекс погледна към Чарли и повдигна едната си вежда. Щом не можеш да ги победиш… помисли си тя и се усмихна в знак на съгласие.

— Уау! — викна Джеймс. — Отиваме в Дисни Уърлд! Отиваме в Дисни Уърлд!

— Лека нощ, Джеймс — каза Алекс. — Лека, Франи.

— Лека нощ, Алекс — срамежливо пожела Франи. — Много ми беше приятно да се запознаем.

— На мен също.

Франи му подаде ръка, после целуна майка си и баба си.

— Може ли чичо Брам да ни прочете приказка? — Джеймс вече дърпаше Брам за ръката.

Брам изобщо не се противопостави. По време на вечерята той почти не бе говорил, малко с децата, две-три думи с Алекс, чието присъствие несъмнено бе послужило за буфер, който само отлагаше дълго стаяван гняв. Единствените думи, изречени от Брам към майка му — без всъщност да я гледа — бяха да я попита как е, на което Елизабет бе отговорила просто, че е добре. Когато тя се осмели да спомене колко е благодарна, че е дошъл на вечерята, Брам само бе измърморил нещо, в смисъл че винаги се радвал да види племенниците си и бе прекарал остатъка от вечерта, препускайки наоколо с Джеймс на гърба си.

— Мисля, че бих могъл да ви прочета пет-шест приказки — каза сега Брам и позволи да го завлекат по коридора.

— Гася лампата след двайсет минути — провикна се след тях Чарли.

— Страхотни деца са — каза й Алекс.

— Чарли е чудесна майка — обади се Елизабет.

— А вие сте чудесна готвачка. Благодаря ви за забележителната вечеря — обърна се към нея Алекс.

— Това подозрително ми звучи като заключаваща реплика — каза Чарли, докато Алекс ставаше на крака. — Нали не си тръгваш вече?

— Струва ми се, че това май не е лоша идея. — Той взе ръката й и я поведе към външната врата. — Подозирам, че вие тримата имате много да си казвате.

— Наистина ли смяташ, че това е разумно?

Той нежно я целуна по устните.

— Мисля, че е време — отговори Алекс.