Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава 28

— Разбрах, че вече имаш споразумение за книгата. Поздравления — каза Джил, щом влезе в стаята за срещи.

Чарли замръзна. Нещо в тона й я накара да изостри вниманието си, както и обстоятелството, че Джил бе закъсняла с почти петнайсет минути. Чарли включи вече приготвения касетофон и сложи бележника на масата пред себе си.

— Разбирам, че си говорила с Алекс.

— Обадих му се днес сутринта. Изглеждаше много доволен от себе си.

— Би трябвало. Свърши чудесна работа в преговорите.

— И от колко време продължава това? Тези… преговори?

Чарли предпочете да пренебрегне недотам тънкия намек в забележката й — какво ли точно й бе казал Алекс? — и просто да отговори на зададения въпрос.

— Едва от вчера сутринта. Един издател направи предложение; Алекс отвърна с контрапредложение. Това се повтори няколко пъти и късно тази сутрин постигнаха споразумение. Алекс ми се обади точно като си тръгвах от офиса и ми предаде добрите новини.

— Изглежда, че съм му се обадила веднага след това.

— Предполагам.

— Имах усещането, че нещо става.

— Виждаш ми се малко ядосана — отбеляза Чарли.

— Защо да съм ядосана?

— Не зная. Така ли е? — Дали не си въобразяваше?

— Добра сделка ли е сключил? — Джил издърпа стола си, но не седна.

— Така ми се струва. Като се има предвид, че това е първата ми книга и всичко останало.

— И всичко останало — повтори Джил.

— Има ли някакъв проблем, Джил? — Чарли разкопча най-горното копче на бялата си блуза и намести тънката златна верижка на врата си. — Искам да кажа, нали на това се надявахме?

— Предполагам.

— Тогава защо е това отношение?

— Какво отношение?

— Не зная. Просто усещам… Всичко наред ли е, според теб?

— Предлагам ти да ми кажеш.

— С мен всичко е наред — отговори Чарли.

— Така би трябвало. Ти си имаш договор за нова книга, ново гадже…

— Ново гадже ли?

— От колко време продължава това, все пак?

— Кое?

— О, моля те, Чарли. Аз не съм глупачка.

— Не мисля, че си глупачка.

— В такъв случай, не се отнасяй към мен като към идиот.

— Какво точно ти каза Алекс?

— Алекс? Господин „Боя се, че това е поверително“? Той да каже нещо? Шегуваш ли се?

— Тогава откъде си вадиш такива заключения?

— А ти отричаш ли ги? — попита Джил.

Бих ли могла, почуди се Чарли.

— Да не би да си мислиш, че имам нужда някой да ми каже, че между теб и Алекс има нещо? За сляпа ли ме мислиш? Да не би да не виждам как те гледа или да не чувам колко гордо звучи, щом само спомене името ти? Да не би да не виждам изражението му? Така че, давай, Чарли. Продължавай да ме лъжеш. Кажи ми, че не спиш с него. Хайде. Бъди по-убедителна. Може и да ти повярвам.

— Това наистина не е твоя работа — заяви Чарли. Помъчи се да смекчи тона, за да не прозвучи твърде язвително.

— Чукаш се с адвоката ми и това не е моя работа? — удиви се Джил. — Искам да кажа, не ти ли се струва поне малко неморално?

— Нищо неморално не се случва.

— И не се чукаш с моя адвокат?

— Той не е мой адвокат.

— Не води ли преговорите за твоята книга?

— Това се случи след… — Чарли рязко млъкна, като видя лукавата й усмивчица. — Няма нищо неморално в това да се виждам с Алекс.

— Значи се виждаш с него? Трябва да знаеш, че първо беше мой.

— Твой?

— Мой адвокат. Мой приятел — Джил постепенно повишаваше тон. — Той дори не искаше да започвам тази работа с книгата. Каза, че според него било лоша идея. И категорично не искаше ти да участваш, по дяволите. Мислеше те за прекалено плитка и лековата.

— Зная какво си мислеше. — Чарли се удиви как думите все още бяха в състояние да жилят.

— Дори не те смяташе за толкова хубава. „Нищо особено“ — това бе всичко, което ми каза, след като ти отиде за първи път в офиса му. „Сигурна ли си, че не искаш да пробваш с някой, който има повече потенциал?“ После изведнъж престава да ме кара да търся другиго и гласът му става сладникав, щом само спомене името ти. Е, тогава разбрах, че става нещо. Може би даже преди вие, глупаци такива, да разберете.

— Съжалявам, че си толкова разстроена. — Очевидно Джил смяташе Алекс за своя лична собственост, а Чарли — за нежелан натрапник.

— Алекс е сериозно момче — сопна се Джил и очите й се напълниха със сълзи. — Няма нужда да му се разбива сърцето.

— Кой казва, че ще му разбия сърцето?

— Няма ли да го направиш?

— Не зная какво ще стане.

— Той те харесва наистина. Зная.

— И аз го харесвам наистина — заяви Чарли.

— Е, яба-да-ба-ду-у. Къде оставам аз?

— Алекс не се кани да те изостави, Джил.

— О, нима? Като гледам, вече почти не идва да ме вижда.

— Зная, че работи над обжалването ти.

— Което ще изгуби.

— Може би не. Ако кажеш какво се е случило в действителност, ако властите узнаят кой още е участвал…

— Казваш ми, че тази книга ще ми спаси живота? Че трябва да възприемам Чарли Уеб като своя спасителка?

— Знаеш, че не казвам това.

— Но искаш да знаеш кой е Джак — констатира Джил.

Чарли се приведе напред, а Джил спря да пристъпва. Знаеше, че Джил се опитва да я провокира и каквото и да каже в този момент, ще е погрешно.

— Ами ако реша да не ти казвам? — попита Джил.

Чарли се постара изражението на лицето й да си остане същото, сякаш заплахите на Джил ни най-малко не я засягаха.

— Очевидно имаш това право.

— Очевидно. — Джил изпъна гръб и разкърши врат, сякаш се готвеше за битка. — И какво ще стане тогава със скъпоценния ти договор за книгата, а? Какво ще стане, ако преценя, че вече съм ти казала предостатъчно?

— Нищо няма да му стане на договора ми. Вече разполагам с достатъчно информация, да не говорим за признанията ти, записани на касетофона. Всичко от тук нататък ще бъде само украса на тортата.

— Украса на тортата — повтори Джил и се засмя. — Не съм сигурна, дали на Джак ще му хареса да бъде наречен „украса“. — Тя седна, протегна крака напред и се втренчи в отсрещната стена. — Макар че той е доста вкусен. — Тя облиза с език горната си устна и отново погледна към Чарли.

— Действително, в личен план — продължи Чарли, пробвайки друга линия — аз ще съм много разочарована, ако спрем сега.

— В личен план? И какъв по-точно е този личен план?

— Мислех, че помежду ни съществува връзка.

— Да не би да искаш да кажеш, че ме смяташ за приятелка?

Това означава ли, че искаш да сме приятелки? — припомни си думите на Елиз.

— Не — призна Чарли. — Ние не сме приятелки.

— Какво ще стане със седмичните ни срещи, щом веднъж решиш, че си получила всичко, което искаш? — В очите на Джил отново се насъбраха сълзи. — Ще те видя ли отново някога?

— Разбира се, че ще ме видиш.

— Къде? Във вестниците? По телевизията? Какво ще кажеш за сънищата ми?

— Не зная какво ще се случи.

— Аз зная — заяви Джил, подръпна косата си и избърса очи с длан. — Зная, че щом веднъж приключиш с книгата, вече няма да имаш време за мен. Ще си заета с новите си проекти и с Алекс. Може даже да се ожените. Ще ме поканиш ли на сватбата си?

— Уау! Малко изпреварваш събитията.

— Никога няма да се върнеш — настоя Джил, поклащайки глава. — И тогава, кой изобщо ще идва да ме вижда? Мислиш ли, че Джак ще дойде?

Дъхът замръзна в гърдите на Чарли.

— Не зная. Посещавал ли те е преди?

Джил издиша дълбоко, нервно обходи с поглед стаята и накрая се втренчи в касетофона на масата.

— Кога трябва да завършиш тази книга, впрочем? — попита тя.

— До края на годината.

— Значи, теоретично, бих могла да те залъгвам още около десет месеца.

— Ти това ли правиш? Залъгваш ли ме?

— Може би.

— Затова ли не ми каза, че се познаваш с брат ми?

— И ти никога не ми каза, че се чукаш с моя адвокат — възрази Джил.

— Няма да се оставя да си играеш с мен, Джил. Казах ти го още на първата ни среща.

— И аз няма да се оставя да ме захвърлят като мръсна кърпичка.

Чарли се пресегна през масата и изключи касетофона.

— Какво правиш?

— Въртим се в кръг, Джил. — Чарли се изправи и прибра касетофона в чантата си.

— Какво искаш да кажеш? Чакай. Нали не си тръгваш?

— Мисля, че се нуждаеш от време, за да преосмисляш нещата и да решиш, дали искаш да продължим.

— Искам да седнеш. Искам да говориш с мен.

— Не съм дошла за това, Джил. Тук съм, за да можеш ти да говориш с мен.

— Добре. Добре, де. Ще говоря. Само седни. Не бъди толкова невъздържана, за бога. Къде отиде чувството ти за хумор?

— В очакване да чуе нещо забавно — отговори Чарли, седна отново и върна касетофона на масата.

— Искаш нещо забавно? — попита Джил. — Вчера баща ми отново беше тук. Това е доста забавно.

Чарли я почака да продължи.

— Казва, че майка ми ставала все по-зле. За него било все по-трудно да се грижи за нея у дома.

— На мен ми се стори, че за нея се грижи най-вече сестра ти.

— Да, предполагам, че това е забавната част. Какво ще прави сега горката Пами? Предполагам, че тя е майтапа.

— Какъв майтап?

Джил сви рамене.

— Пами е майтап.

— Не харесваш много сестра си, нали?

Джил се засмя с най-сладката си усмивка.

— Какво говориш? Аз обичам сестра си. Ти не обичаш ли твоите?

Чарли не й отговори.

— Затова ли ти е станало навик да съблазняваш гаджетата й?

— Не ми струваше кой знае какви усилия. — Тя помълча. — Попитай брат си, ако не ми вярваш.

Чарли още веднъж се помъчи да не реагира, макар че очите й я издаваха.

— Твърдиш, че между теб и брат ми се е случило нещо?

— Казвам ти да го питаш.

— Вече го направих.

— Значи вече знаеш.

— Той казва, че нищо не се е случило.

— Значи, сигурно ти казва истината. — Усмивката й стана по-широка. — Братята и сестрите никога не се лъжат помежду си, нали така?

— Аз вярвам на моя брат.

— Това е хубаво. Така и трябва.

— Защо не харесваш сестра си? — Чарли се постара гласът й да не трепне.

— Никога не съм казвала, че не харесвам сестра си. Ти го каза.

— Дали, защото никога не си могла да се равняваш с нея?

— В какъв смисъл?

— Пам винаги е била доброто момиче, по-старателна, по-ученолюбива.

— Мъченицата — прекъсна я Джил.

— Тази, която се грижи за майка ти, сплотява семейството.

— Да бе, и виж докъде я докара това.

— Според собствените ти сведения, тя всеки ден те е водела до училище, когато сте били малки, приготвяла ти е обяд, пишела ти е домашните, за да нямаш проблеми…

— … и дълбоко въздъхна с облекчение, когато Итън почна да идва в моето легло, вместо в нейното — сопна се Джил. — О, да. Тя беше направо страхотна. Много е внимавала за мен, нали?

— Какво би могла да направи?

— Не зная. Да каже на някого, може би? Тя беше добрата, забрави ли? Тази, която всички слушаха, на която вярваха. Аз — аз бях лъжкинята, беляджийката. Мислиш ли, че някой щеше да ми повярва, че съм била не само изчукана от брат си, но и…

— И? — Единичният звук проехтя над масата и увисна несигурно над нея.

— Наистина ли трябва да го кажа на глас? — попита Джил.

— Баща ти също го е правил?

— Анално! — изкрещя Джил. — Искаш ли да чуеш и нещо наистина забавно? От което чувството ти за хумор направо ще превърти? Той казваше, че го правел за мое добро. Да не съм се безпокояла, че ще забременея. Не е ли твърде грижовно от негова страна? — Джил избърса нов порой от сълзи. — А сега ми идва на посещения и се прави, че нищо не се е случило, сякаш съм имала най-нормалното детство на света. И какво правя аз? Придържам се към цялата тъпа измишльотина.

— Никога ли не си му се противопоставяла?

— А ти някога противопоставяла ли си се на твоя баща? — контрира я Джил.

— Какво?

— Ти противопоставяла ли си се на баща си за нещата, които върши?

— Моят баща не ме е насилвал.

— Не е ли? А какво е правил?

— Нищо. Това беше проблемът.

— Звучи ми съвсем като моя проблем с Пам.

Настана тишина.

— Интересно, нали? — продължи Джил. — Мога да забравя онова, което направиха баща ми и Итън, но не и онова, което Пами и майка ми не направиха. Ти също — успяла си да простиш на майка си, че те е изоставила, но не и на баща си. За нищото.

 

 

— Абсолютна купчина лайна — часове по-късно все още беснееше Чарли, втурвайки се в кабинката си на третия етаж на „Палм Бийч Поуст“, с думите на Джил, ехтящи в ума й. — Не й позволявай да те хване. Не й позволявай.

— Чарли? — Майкъл Даф се провикна от кабинета си, когато минаваше покрай него. — Имаш ли една минута?

— Разбира се. — В продължение на няколко секунди тя се опита да се успокои, после влезе в офиса му.

— Разбрах, че трябва да те поздравим — каза той, когато тя влезе.

— Да ме поздравиш ли?

— Един приятел ми се обади от Ню Йорк днес следобед. Оказва се, че една от най-блестящите ми журналистки има договор за книга.

— Случи се едва тази сутрин, щях да ти кажа — заекна Чарли.

— Издателският бизнес е доста преплетен. Новините се разчуват бързо.

— Разсеях се нещо. Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш. Но не забравяй, че разчитам на правата върху първото вестникарско издание.

— Имаш ги — обеща Чарли и излезе от офиса му, отправяйки се към своя.

— Поздравления — провикна се зад ъгъла един от колегите й.

— Благодаря — викна в отговор Чарли. Новините наистина се движеха бързо.

Мичъл Джонсън седеше пред компютъра й.

— Мичъл? — повика го Чарли и той се обърна с поруменяло лице. — Мога ли да направя нещо за теб?

Той скочи на крака.

— Майкъл ми каза, че си сключила договор за книга. Дойдох да те поздравя, но теб те нямаше.

— И ти се почувства като у дома си?

— Просто те чаках да дойдеш.

Чарли посочи компютъра си.

— Намери ли нещо интересно?

— Всъщност, не. — Той се засмя, но с кух и пресилен смях. — Една книга и една седмична колона. Не ти ли се струва, че се нагърбваш с повече, отколкото можеш да понесеш?

— Струва ми се, че мога да се справя.

— Браво на тебе.

— Струва ми се също така, че трябва да си тръгваш.

Майкъл сви устни в неприветлива усмивка.

— Както желаеш.

— И за в бъдеще, ако не съм тук — каза му Чарли, докато се разминаваха, — и теб да те няма. — Забеляза как гърбът му леко се вдърви, после си отиде, но след него остана натрапчивата миризма на афтършейв. — По дяволите — изруга тя и почна да подрежда нещата по бюрото си, които може би бе докосвал: тефтерчета и флумастери, стъклено преспапие във формата на ябълка, календар, парче лилав кристал, който уж носеше късмет. — Май трябва да напръскам всичко — каза тя и се замисли дали Майкъл не се бе опитвал да отваря файловете й. Той имаше заслужената репутация, че шпионира и може би не за пръв път влизаше тук без нейно знание. Тя се наведе над стола и си отвори пощата, с надеждата там да няма нищо спешно. Минаваше пет часът. Денят се бе оказал твърде дълъг и тя нямаше търпение да се прибере вкъщи.

Подател: Лестър Оуенс

До: Charley’sWeb.com

Относно: Добре дошла на борда!

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 02:10:17

Скъпа Чарли,

Не мога да ти опиша колко се радвам, че успяхме да постигнем споразумение и ти ще се присъединиш към семейството на „Пинакъл Букс“. Аз наистина смятам, че сме тъкмо това — едно семейство! Добре дошла! Разбира се, скоро ще разговарям с теб и дори се надявам скоро да се срещнем лично. Исках само да се възползвам от възможността да те поздравя за това, че вече сме на една лодка и да изкажа пожелания за дълго и благотворно сътрудничество. Ако има нещо, от което се нуждаеш, или мога да ти предложа някаква помощ, чувствай се свободна да ми кажеш. Аз съм на твое разположение. С нетърпение очаквам първите глави.

Искрени поздрави,

Лестър Оуенс

 

 

Подател: Разтревожен почитател

До: Charley’sWeb.com

Относно: Последните ти колони

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 02:32:15

Скъпа Чарли, като твой отдавнашен читател, аз все повече се тревожа от последните ти писания. Прекалено са разсъдъчни и примиренчески. Къде е старата Чарли? Онази, която би разкъсала такава глупост като „Да помним любовта“ на парчета и после би я захвърлила на боклука, където й е мястото. Възможно ли е фактът, че авторката е твоя сестра, да е повлиял на оценката ти? От предишни статии, в които говориш за семейството си, останах с впечатление, че стоиш над подобни примитивни представи за солидарност. Предполагам, че сгреших. Пиша това с надеждата в колоната си тази неделя пак да си във върхова форма. Може би е препоръчително отново да посетиш салона за коламаска. Май вече ти е време.

С обич, разтревожен почитател.

 

 

Подател: Въодушевен

До: Charley’sWeb.com

Относно: Ти си най-добрата!

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 03:10:10

Скъпа Чарли,

Исках само да ти драсна два реда, за да ти кажа какво удоволствие изпитах от последните ти статии. Не само са забавни, както винаги, но са и проникновени. Особено ми хареса написаното от теб за книгата на сестра ти и се радвам, че изглежда семейството ти отново се връща в релси. В днешния свят нищо не е по-важно от семейството. Желая късмет на всички ви.

 

 

Подател: Глен Макларън

До: Charley’sWeb.com

Относно: Бандити и други непознати

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 03:28:05

Здравей, Чарли. Това е едно от ония писма с добри и лоши новини: бях много зает със сина си, който е страхотен между другото, и освен това се срещах с разни инвеститори, интересуващи се от клубовете, които се каня да отворя в Роли. Което ме отвежда до лошата новина: може да се наложи да остана няколко дни повече от предвиденото и се надявам това да не е проблем за теб, що се отнася до Бандит. Зная, че злоупотребявам с нашето приятелство, — прекалено ли е самонадеяно да казвам, че сме приятели? — но се надявам да ми простиш и да ми позволиш да те заведа на вечеря, когато се върна. Моля те, предай на малкото помиярче, че ми липсва и силно го прегърни и целуни от мен. (И себе си също). Довиждане засега.

С благодарности и признателност. Глен.

— Не! — извика Чарли. Мисълта, че не иска да върне Бандит, я удари с изненадваща сила. За краткото време, през което се бе грижила за него, той бе успял да стане неразделна част от живота й. Споделяше дните и нощите, дори и леглото й. Думичката „действай“ се бе настанила трайно в езика й, а сладката главичка на Бандит, отпусната на нейното рамо, бе като мека възглавничка.

А сега щеше да се наложи да го връща.

— Не. Не мога да го направя. Той е мой. Мой, мой, мой. — Тъкмо се канеше да отговори на имейла на Глен, да му каже, че няма никакъв начин да му върне Бандит и да го умолява, ако трябва, когато забеляза, че остава още един имейл. Тя щракна на него.

Подател: Човек с вкус

До: Charley’sWeb.com

Относно: Твоите деца

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 04: 02:55

Скъпа Чарли, Идвам. Скоро.