Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (30)

Глава 30

— Добре, Брам, мисля, че приказките бяха достатъчни за една нощ. — Половин час по-късно Чарли отвори вратата на детската стая и с изненада откри, че вътре е тъмно.

Трябваха й няколко секунди да се адаптира към тъмнината и да види, че децата й спят, а Брам е приседнал на крайчеца на леглото на Франи с отворена книга при краката й.

— Заспаха, докато четях приказка номер три — тихо произнесе той, без да поглежда към нея.

— Преди колко време беше това?

— Преди десет-петнайсет минути.

— И оттогава все тук ли седиш?

— Станах да изгася лампите.

— И пак си седнал — констатира Чарли.

— Да. Тук е приятно. Тихо. Не е пренаселено. Чух ли някой да си тръгва преди малко?

— Алекс.

— Погрешен отговор.

— Тя няма да ходи никъде, Брам.

— Не можа ли да разхвърляш няколко туристически брошури наоколо? Пълни с красиви снимки на Австралия, та да я обхване носталгия по дома?

— Тя си е у дома.

— Засега.

— Върна се преди две години — напомни му Чарли.

— Точно на толкова съм бил, когато ни е напуснала. В това има някаква изящна симетрия, предполагам.

— Тя наистина съжалява.

— Аз също. — Брам изпусна дълбока въздишка, сякаш вдигаше тежести. — За мен тя е една непозната, Чарли. Гледам я и не се получава абсолютно никаква връзка.

— Което е странно, понеже ти изцяло приличаш на нея — отбеляза Чарли. — Тъмната коса, формата на лицето ти, очите, дори начинът, по който жестикулираш като говориш.

Брам моментално кръстоса ръце пред гърдите си и втъкна длани под мишниците си.

— Привиждат ти се неща.

— Не. Емили и аз приличаме повече на татко. Ти и Ан сте се метнали изцяло на…

— Виждаш това, което ти се иска да видиш — прекъсна я Брам.

— Може би.

— Не трябваше да идвам тази нощ.

— Радвам се, че дойде. Прояви много кураж.

Той се засмя.

— Да бе. Затова се крия тук през последния половин час.

— Тя няма да те ухапе, Брам.

— Не се налага.

Чарли бавно се приближи до него и му протегна ръка.

— Хайде. Тя няма да става по-млада.

Брам сграбчи ръката й и я стисна, но не помръдна от мястото си.

— Защо ли имам чувството, че аз ставам по-малък?

Чарли се засмя, разбирайки съвсем точно какво имаше предвид той.

— Хайде — повтори. — Тя чака.

Бяха се подредили край масичката за кафе като три пешки в немного приятелска игра на шах: Чарли седеше на дивана, а майка й и брат й на двата огромни ратанови стола срещу нея. Погледът й нервно се местеше от единия към другия, сякаш се боеше да се спре на някого за по-дълго. Майка й тревожно се взираше в Брам, не смееше да отклони очи. Брам се бе втренчил в пода, желанието му да се намира някъде другаде бе очевидно.

— Зная, че не ти е лесно — каза му Елизабет.

— Нищо не знаеш за мен — сопна се Брам.

— Зная, че си ядосан и имаш пълното право на това.

— Много великодушно от твоя страна да оправдаваш гнева ми.

— Брам — предупредително изрече Чарли и се приведе напред, сякаш готова да скочи през масата и да ги раздели, ако разправията излезе от контрол.

— Сигурна съм, че има доста неща, които би искал да ми кажеш — поде Елизабет.

— Напротив — възрази Брам. — Нямам абсолютно нищо да ти казвам. Научен съм никога да не разговарям с непознати.

На страната на Елизабет се появи руменина, сякаш я бяха зашлевили.

— Аз съм ти майка — каза тя и долната й устна затрепери.

Брам се изсмя, но дрезгавият му смях рязко прекъсна, щом очите му срещнаха тези на Чарли.

— Съжалявам. Помислих, че това е някаква шега.

— Зная, че не бях до теб по някакъв приемлив начин за доста дълго време.

— Опитай с фразата „по абсолютно никакъв начин за цели двайсет и две години“ — предложи Брам.

— И няма думи, които да могат да изразят колко много съжалявам за това.

— Не са нужни никакви думи, понеже изобщо не искам да ги чувам.

— Мислех за теб всеки ден.

— Е, това е много интересно, тъй като аз пък въобще не мислех за теб. — Брам погледна към вазата с червени и жълти копринени лалета на бамбуковата масичка. — Не, това не е съвсем вярно. В началото навярно съм си мислел за теб. Бил съм на две години, бебе, за бога, а бебетата имат нужда от майките си. Затова трябва да съм плакал. Така ли е, Чарли? Плаках ли?

— Всички бяхме много тъжни — призна Чарли.

— И аз ще нося тази тъга в себе си през остатъка от живота си. — Очите на Елизабет се напълниха със сълзи, бледа руменина заля цялото й лице.

— Никой не те кара да носиш нищо — изсъска Брам. — Повярвай ми — не е необходимо. Защото едно от положителните неща в това да си на две години е, че забравяш всичко. Можеш ли да го проумееш? Забравих дори, че съществуваш. Затова можеш да си ревеш и да ми повтаряш, че си мислила за мен всеки ден в продължение на двайсет и две шибани години, но истината е, че аз нямам абсолютно никакъв спомен за теб. Нищо. Нищичко. Нула. Гледам те — продължи той и наистина погледна майка си за пръв път тази вечер, но почти моментално трябваше да се извърне, сякаш ослепен от болезнено бляскава светлина — и виждам една хубава възрастна жена, която предполагам, че малко прилича на мен, но която не означава абсолютно нищо за мен. Съжалявам, ако звучи грубо. Съжалявам, ако това те наскърбява. Но какво си очаквала след всичкото това време? Аз не съм Чарли. Тя е била на осем, когато си ни напуснала. Тя има спомени. Ти си си тръгнала, преди да стана достатъчно голям, че да си създам мои, за което всъщност, съм ти много благодарен. Но за мен не представлява интерес да започваме оттам, докъдето сме спрели, нито да сглобяваме парчетата. Не представлява интерес да те опознавам, да установяваме каквато и да било връзка. Не изпитвам желание да се обвързвам. Прекалено късно е. Не те искам. Нямам нужда от теб.

— Мисля, че имаш — тихо, но убедено заяви Елизабет.

Брам скочи на крака и закрачи напред-назад зад стола.

— Е, в такъв случай, предполагам, че само това има значение. Какво ти си мислиш, какво ти искаш, какво ти правиш. Ти си центърът на своята вселена, точно както си била винаги. Господи, едно питие би ми се отразило добре.

Елизабет внезапно скочи на крака и протегна ръце да спре Брам на едно място. При допира й той отскочи, и вдигна ръце пред себе си, сякаш да прогони зли духове.

— Може да ми казваш, че нямаш спомени за мен — каза Елизабет и отстъпи няколко крачки назад. — Можеш да ми казваш, че съм непозната за теб, че съм само една стара егоистка, която нищо не означава за теб и не искаш да имаш нищо общо с мен и аз няма да имам никакъв друг избор, освен да приема всичко това. Но не ми казвай, че нямаш нужда от мен, защото зная, че имаш. Зная също така, че докато не се помирим, проблемите ти с алкохола и наркотиците ще продължат.

— Мислиш, че проблемите ми с алкохола и наркотиците са по твоя вина? Господи, за всевластна ли се имаш? Знаеш ли какво, наистина бих пил едно питие. — Брам обходи с поглед стаята, сякаш търсеше някоя забравена бутилка вино.

— Брам… — предупреди го Чарли.

— Мисля, че обръщаш към себе си своя гняв от мен, а алкохола и цигарите…

— … са затова, да не се налага да слушам подобни лайна. — Брам прокара ръка през косата си, после вдигна поглед към тавана, сякаш молеше за помощ.

— … са твоят начин да се справиш с болката.

— Наистина ли? И коя по-точно болка? Болката да разбера, че майка ми е лесбийка или болката да осъзная, че е една егоистична кучка, която си мисли, че може да се появява и изчезва от живота ми, когато й скимне?

— Брам…

Брам измарширува към кухнята. Чарли чу вратата на хладилника да се отваря и затваря.

— Дори една проклета бира ли нямаш? — провикна се той, после се върна във всекидневната и вирна ръце нагоре, сякаш мяташе конфети. — Нито бяло вино? Не купи ли шампанско, за да отпразнуваме пристигането на Емили и Ан в града? О, почакай… Забравих. Те не дойдоха. Имали са достатъчно здрав разум да откажат в последната минута. Благодаря, че ми каза, впрочем.

— Бихме могли да отидем при терапевт — предложи Елизабет на сина си. — Заедно.

— Терапевт ли? Не искам да ходя при никакъв шибан терапевт. Искам да ида в някой шибан бар.

— Добре, Брам, достатъчно шибани работи за една нощ — отсече Чарли.

Брам се засмя.

— Както кажеш, мамо. — Той отново се засмя и обвинително насочи пръст към майка си. — Чу ли това? Чарли ми беше повече майка, отколкото ти някога си била.

— Зная това и…

— И какво? Съжаляваш? Разбрахме. Съжаляваш. А сега чуй това — голяма шибана работа!

Чу се някакво шумолене. Чарли се обърна и видя Франи, застанала на прага с Джеймс до нея.

— Чичо Брам използва лошата думичка — възкликна Джеймс и сънените му очи се разшириха.

— Чухме да се вика — каза Франи.

— Няма нищо, миличка. — Чарли се втурна към тях. — Просто чичо Брам се беше развълнувал.

— За ходенето ни в Дисни Уърлд ли? — попита Джеймс.

— Абсолютно — потвърди Брам. — Съжалявам за всичкия този шум.

— И ти ще дойдеш, нали, бабо? — предпазливо попита Франи, сякаш се боеше от отговора.

Елизабет се усмихна, но не каза нищо.

— Това е рожденият ден на мама — настоя Франи.

— Тя е Риби — поясни Джеймс.

— Разбира се, че баба ви ще дойде — заяви Брам. — Да не мислите, че би пропуснала рождения ден на майка ви? Боже опази — добави под мустак той.

— Хайде — Чарли подкани децата. — Отивайте в леглата.

— Аз ще ги завия — предложи Елизабет и подбра децата навън от стаята.

— Добре ли си? — Чарли попита брат си, щом те излязоха.

Брам поклати глава.

— Щях да се чувствам много по-добре, ако бях пийнал нещо.

— Може би трябва да се обадиш на гаранта си.

— Чувала ли си някога такава купчина идиотщини?

— Не зная. Може би терапевтът не е чак толкова лоша идея. Бихме могли всички да отидем.

— А може би аз трябва да си вървя, преди доктор Фил^[1] да се върне. — И той бързо се упъти към външната врата.

— Брам…

— Не се притеснявай за Дисни Уърлд. Нямам никакво намерение да се мъкна и да развалям настроението на всички. И без това не ми е по вкуса. — Пресегна се към бравата.

— Брам… — Гласът, който го спря този път, не беше на Чарли, а на майка им. Брам неохотно пусна дръжката и бавно се обърна. — Моля те — каза Елизабет. — Имам нужда да ти кажа нещо.

— Извиненията са приети — побърза да изпревари думите й Брам. — Сега мога ли да си вървя?

— Нямаше да се извинявам. — Елизабет изпъна раменете си назад, хвана длани пред тялото си и си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да изнася реч пред претъпкана аудитория.

— Добре — каза Брам. — Имаш нещо за казване? Ами, хайде, изплюй го някак си.

Чарли видя как майка й отново си пое дълбоко дъх и после още веднъж. Измина сякаш цяла вечност, преди да заговори.

— Зная, че не ми вярваш, но наистина разбирам болката ти.

— Естествено, че разбираш.

— Разбирам и гнева ти. И дори го оправдавам. Това, което направих, беше ужасно — да избягам в Австралия и да ви изоставя в тази къща, теб и сестрите ти. Ще съжалявам за това до деня на смъртта си.

— Това вече го каза.

— Сега вече обаче нищо не мога да направя по отношение на което и да било от тези неща — продължи Елизабет, сякаш Брам не бе казал нищо. — Стореното — сторено. Аз направих своя избор. Прав или крив, направих го и не мога да го върна назад. Може да съм точно толкова егоистична и ужасна, колкото изглежда си мислиш, че съм. Може да съм виновна за всяко омерзително и долно нещо, в което ме обвиняваш. Но ти не можеш да обвиняваш майка си до безкрайност. В крайна сметка ще трябва да поемеш и някаква лична отговорност за онова, което става с твоя живот. Вече не си на две години, Брам. Ти си голям и онова, което се случва с теб от тук нататък е твоят избор. Можеш да избереш да си стоиш залепен за миналото, да пиеш и да се друсаш до безпаметност, но това пак няма да промени станалото. Време е да продължиш напред, да създадеш свой собствен истински живот. С мен или без мен. Аз не ти дадох шанс, когато те напуснах преди толкова години. Но ти сега имаш. Повече от всичко на света искам да съм част от живота ти. Но не мога да прекарам остатъка от своя в извинения. Няма да е добре за никого от нас.

— Казваш ми, че си прецакала нещата, но сега вече това е мой проблем? Това ли искаш да кажеш?

— Зная, че не е честно, но…

— Е, определено си права за това. Има ли нещо друго, което да искаш да кажеш?

— Само това, че те обичам.

Брам кимна, ръцете му се свиха в юмруци.

— Добре. Значи сега вече мога да си вървя?

— Брам, моля те — предупредително изрече Чарли, когато той отвори вратата, — да не направиш някоя глупост.

— Довиждане, Чарли. Благодаря за вечерята. — Той бързо се отправи към невзрачната бяла кола под наем, паркирана на ъгъла. — Честит рожден ден — провикна се, преди да се качи и да подкара, а после помаха с ръка. — И в случай че не се видим следващата седмица, желая ти още дълги и щастливи години.

 

 

Бе почти полунощ, когато Чарли се пъхна в леглото и взе телефона. Трябва още да е буден, мислеше си тя. Винаги стоеше до късно и четеше. Колебаеше се, дали да не му звънне, още откакто майка й си тръгна. Думите на Елизабет към Брам продължаваха да кънтят в ума й като камъчета, хвърлени по прозорец. Аз направих своя избор… Направих го и не мога да го върна назад… Може да съм виновна за всяко омерзително и долно нещо, в което ме обвиняваш… В крайна сметка ще трябва да поемеш и някаква лична отговорност за онова, което става с твоя живот… Ти си голям и онова, което се случва с теб оттук нататък е твоят избор… Можеш да избереш да си стоиш залепен за миналото… Време е да продължиш напред, да създадеш свой собствен истински живот… Не можеш да обвиняваш майка си до безкрайност.

— Нито баща си — каза на глас Чарли и набра номера, преди да има време да промени решението си. Сигналът се чу веднъж, после втори път и чак тогава отсреща вдигнаха.

— Робърт Уеб — произнесе изискан глас, без следа от умора.

Чарли долови шумолене на хартия и се почуди от кой от трите ежедневника, които четеше всяка нощ — „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ или „Ню Хевън Реджистър“ — го откъсваше сега.

— Татко, аз съм, Чарли. — Последва мълчание и за момент тя не знаеше, дали баща й не бе затворил, без да каже и дума. — Татко?

— Какво мога да направя за теб, Шарлот?

Чарли почувства как въздухът излиза от дробовете й на накъсани, болезнени спазми. Гласът на баща й не издаваше нищичко от онова, което може би чувстваше, но това не я изненада, тъй като тя нерядко се питаше дали той изобщо има някакви чувства. И все пак, бе почти полунощ, а тя не бе говорила с него от кажи-речи две години. Трябваше ли да звучи толкова безстрастно?

— Как си? — попита плахо тя.

— Добре.

Очевидно той нямаше намерение да я предразполага.

— Извинявай, че се обаждам толкова късно. Спомних си, че рядко си лягаш преди един.

Мълчание. После:

— Има ли някаква причина да звъниш, Шарлот?

— Всъщност, не. Искам да кажа, нищо лошо не се е случило или нещо такова. Децата са добре. Нямам никакви неприятности. Направих го по-скоро импулсивно.

— По-скоро импулсивно — повтори той. Чарли си представи как той едва ли не трепва, докато анализира граматиката й.

— Просто се питах как си, какво правиш…

— Добре съм. В общи линии правя същото, което съм правил винаги. Преподавам, ходя на срещи, чета.

— Виждал ли си се с Емили и Ан?

— Те поддържат връзка с мен.

— Книгата на Ан се приема много добре.

— Така изглежда.

— Ти чете ли я? Доста е добра, наистина. Имам предвид, не е висше изкуство или нещо такова — тя установи, че увърта, понеже чувства неодобрението му, — обаче се изненадах, че всъщност ми достави голямо удоволствие. Не можах да я оставя. Това би трябвало да значи нещо.

— Нима?

Чарли си представи как той поглежда часовника. Тя си пое дълбоко дъх.

— Всъщност, самата аз тъкмо сключих договор с едно издателство да напиша книга. Не е роман. За Джил Роумър. Тя уби три малки деца, които е трябвало да гледа.

— Звучи ми като нещо, което сигурно ти е интересно.

Чарли се помъчи да не обръща внимание на пренебрежението в тона на баща си, но то прониза сърцето й като жило на оса.

— Ти винаги си казвал, че ще напишеш книга — каза тя. — Какво стана с това?

— Сериозната литература изисква много време и мислене. Не е нещо, което можеш да нахвърляш в свободното си време. А боя се, че аз разполагам с твърде малко такова.

— Понякога човек просто трябва да намери време — изтъкна Чарли.

— Ще го запомня. Нещо друго?

— Не. Да — поправи се Чарли и продължи, преди да е загубила самообладание. Думите потекоха като порой от устата й. — Ти си мой баща. Ние сме семейство. А никога не се виждаме. Не си говорим. Не трябва да става така. Съжалявам, ако съм те разочаровала. Наистина. Зная, че не съм идеалната дъщеря. Твърде далеч съм даже от това. Но ти също ме разочарова. Щеше ми се да си по-различен в много отношения. Но не си. Ти си такъв, какъвто си и аз трябва да го приема. Точно, както се надявам и ти да ме приемаш такава, каквато съм. Ние сме човешки същества. Правим своя избор, правим и грешки. Но да си възрастен означава тъкмо това, нали? Да поемаш отговорност за избора си, да се научиш да приемаш избора на другите и да продължаваш напред.

— И смисълът на тази малка филипика е…?

— Смисълът е, че дали съм избрала да поддържам връзка с майка си или не, не би трябвало да повлияе на връзката ми с теб. Едното не е отрицание на другото. Това, че отново се виждам с нея, не отменя нещата, които си направил за мен, нито образованието, което ми осигури, нито факта, че ти бе до мен, когато нея я нямаше. Това, че тя ни напусна обаче не означава, че е престанала да съществува, точно както завръщането й не означава, че ти вече нямаш значение. Тя е моя майка. Ти си мой баща. Не би трябвало да избирам между двама ви.

Настана мълчание. За втори път Чарли се зачуди, дали баща й не бе затворил.

— Свърши ли? — попита накрая той.

Чарли кимна, после осъзна, че трябва да го каже на глас.

— Да.

— Е, биваше си я тази реч. Ако оставим настрани няколкото граматични грешки и нежелателната склонност към баналности, словото бе сбито и добре поднесено. Не се съмнявам, че си както искрена, така и заблудена.

— Заблудена?

— Моля те, прояви същата любезност, която аз проявих и ме остави да говоря, без да ме прекъсваш повече.

— Съжалявам — смънка Чарли. — Продължавай.

— Говориш за избор. Е, аз направих своя избор преди двайсет и две години, когато майка ти си замина и подаде документи за развод. Тогава взех решение да съм гневен, безмилостен и да не прощавам през целия си останал живот.

— Но това е…

— Лудост? Нелепост? Може би. Но все пак е мой избор — изрече силно той, изплювайки всяка дума. — Не желая да прощавам на майка ти, нито да те улеснявам. Така стоят нещата за мен, по този начин съм избрал да живея живота си. Майка ти ме предаде. Предаде всички нас. Затова гледам на факта, че ти я прие впоследствие като предателство към мен. Ето защо, ако ти искаш да й простиш, тогава си права, това е твоят избор и аз трябва да го приема. Но, не съм длъжен да го харесвам. Не съм длъжен да го одобрявам. И определено не съм длъжен да приемам обратно в обятията си един предател.

— Предател? Татко, за бога…

— Струва ми се, че при последния ни разговор дадох идеално да се разбере, че няма да толерирам подобно изменничество. Може би не е редно да избираш между майка си и баща си, но ти го правиш. И направи своя избор. Освен ако, разбира се, не си променила решението си. В този случай нещата могат да се върнат към състоянието, в което бяха преди. Затова ли се обади, Шарлот? Да ми кажеш, че си променила решението си?

Настана дълга пауза.

— Не съм променила решението си — отговори Чарли.

Този път прекъсването на връзката не можеше да се сбърка.