Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (21)

Глава 21

— Разкажи ми за Тами Барнет — каза Чарли, преди още Джил да е седнала. Чарли седеше със схванат гръб до Алекс пред масата за свиждания в тясната стаичка в затвора „Пемброук“. Касетофонът й вече бе включен. След провала от предната седмица, когато безцеремонно бе съпроводена вън от помещението, след като Джил отказа да се срещне с нея, сега тя бе твърдо решена да диктува условията и да покаже на Джил кой командва парада.

— Здравей, Алекс — поздрави Джил, без да обръща внимание на казаното от Чарли, и си изтегли един стол. — Хубава блузка, Чарли. Розовото наистина ти отива.

— Моля, отговори на въпроса.

— Не чух такъв.

— Как се запозна със семейство Барнет? — перифразира думите си Чарли, но почна да усеща как губи почва под краката си.

— Стига, Чарли. Бъди мила. Можеше поне да попиташ как съм. Кажи ми, че се радваш да ме видиш. Нещо. Каквото и да е. Момичетата обичат малко предварителна игричка, преди главното. Знаеш го.

— Не съм в настроение за игрички, Джил. Изгуби ми достатъчно време.

Джил погледна напред, облегнала лакти на масата. Закачливостта изчезна от погледа й.

— Тогава да не го губим повече. Сигурна съм, че вече си говорила със семейство Барнет.

Наистина, през по-голямата част от вчерашния следобед Чарли бе разговаряла с майката на Тами Барнет. Двамата със съпруга й бяха в процес на тежък развод. Убийството на дъщеря им се бе оказало твърде голямо препятствие, за да го преодолеят заедно. („Той обвинява мен“ — през сълзи бе споделила госпожа Барнет.) Господин Барнет бе отказал да се срещне с Чарли, но жена му прояви съпричастие, дори нетърпение да говори, въпреки че две години след случилото се все още бе в шок от факта, че сладката на вид млада жена, която бе наела да гледа момиченцето й, е могла така брутално да го лиши от живот.

— Бих искала да чуя твоята версия — каза Чарли.

Джил мило се усмихна на адвоката си, сякаш Чарли не бе казала нищо.

— Не те очаквах днес, Алекс.

— Реших да дойда и да гледам нещата да протекат гладко — обясни той.

— Че защо да не протекат гладко? Вече няколко пъти се извиних на Чарли за поведението си миналата седмица. Получи писмото ми, нали, Чарли?

Очевидно тази среща или щеше да премине според желанието на Джил, или никак. Нямаше смисъл да се съпротивлява, даде си сметка Чарли.

— Да, получих го. Благодаря. — Писмото с официалното извинение на Джил бе пристигнало в понеделник, заедно с двайсет и четири страници прилежно изписани дрънканици за какво ли не. Като се почне от майка й — Честна дума, не зная, дали тя бе наясно какво става или не, но наистина не мога да я обвинявам, дори и да е знаела. Нищо не би могла да направи, за да го спре, — любимия й музикален състав — наистина харесвам „Колдплей“ и все още ме е яд, че Крис Мартин се ожени за онази хилава кучка Гуинет Полтроу. Какво изобщо намира в нея? — и се стигне до страха й от затворени пространства — Всяко място, на което не мога да стоя права, ме хвърля в абсолютна паника. Какво мислиш, че значи това?

— Значи, всичко е наред? — попита Джил.

— Наред е. Просто имаме още много дупки за запълване и бих искала да започваме. Съжалявам, ако съм била рязка — излъга Чарли.

— А аз съжалявам за това, което се е случило между теб и Итън.

— Чу ли за това? — Чарли обвинително погледна към Алекс. Беше му се обадила веднага, след като полицаите си тръгнаха, но него го нямаше вкъщи. На следващата сутрин й се бе обадил да изрази загриженост и удивление. Тогава я бе попитал дали не иска да се откаже от проекта, щял напълно да я разбере, ако промени решението си и развали споразумението им. Тя му каза, че ще се видят в сряда, както се бяха уговорили.

— Майтапиш ли се? — каза сега Джил. — Надзирателите нямаха търпение да ми разкажат какво се е случило.

— Откъде са разбрали?

Джил сви рамене.

— Няма да повярваш колко бързо се разнасят такива новини в системата. Сякаш имат някаква психомрежа или нещо такова. Казаха, че брат ми е бил арестуван затова че е нахлул в къщата ти и те е заплашвал. Намират го за много забавно. Веднага се обадих на Алекс, но той бе ангажиран и явно твърде зает, за да ми се обади после — натърти тя.

Алекс не обърна внимание на подигравателно-обидения й тон.

— Няма много за разказване. Баща ти му е платил гаранцията. Съмнявам се да му направят нещо, като се има предвид, че всъщност не е нахлул с взлом и не е имало истинска заплаха, освен изречената от раздразнителния съсед със заредената пушка, който е заплашил Итън, че ще му пръсне физиономията.

— Никога не съм мислила, че ще съм благодарна на данъчната служба — отбеляза Чарли, разтривайки чело, при спомена за Гейб Лопес, който й се бе притекъл на помощ. Кой да си помисли, чудеше се тя, сещайки се за последвалата сцена: полицията се втурва, арестува Итън, отвеждат го, съседите се събират пред къщата й, някои се осмеляват да влязат и намират Гейб Лопес и Чарли да пият бутилка вино, после се връщат в домовете си, донасят си свои бутилки и всичко се обръща на импровизирано улично парти, Лин Муър я прегръща полупияна, прощава й всичко и я черпи с домашни шоколадови курабийки. Нереалната вечер приключва, когато половината улица лудее в басейна на Дорийн Ривърс.

Предния ден полицай Рамирес се бе обадила да каже на Чарли, че няма сигурни доказателства, свързващи Итън с получените заплашителни имейли, но щели да го държат под око. Не можели и да повдигнат срещу него обвинение в изнасилване, ако Памела не потвърди свидетелствата на сестра си. Очевидно думите на една осъдена на смърт детеубийца не се считаха за много надеждни.

Чарли не се съмняваше, че Итън действително е изнасилвал двете си сестри. За всичко останало, което Джил й бе казала, не бе така убедена и дори не беше сигурна, докъде се простират лъжите и откъде почва истината. Възможно ли бе самата Джил да не знае?

След обилния обяд в неделя в „Туджей“ Чарли бе прекарала по-голямата част от деня в писане на списък с имената на хората, които трябваше да интервюира — семейство Барнет, семейство Старки, Уейн Хаулънд, който се бе записал в армията и се говореше, че се биел в Ирак, Гари Годжович, чиито показания срещу бившата му приятелка не й бяха помогнали особено в делото, бившите учители на Джил, съучениците й, приятелите й от детинство, полицаите, които я бяха арестували, следователите, прокурора, съдебните заседатели, дори Алекс. Откъде можеше да знае какво да пита когото и да било от тях?

„Ти си интелигентна, талантлива и млада и ще успееш във всичко, с което се захванеш — бе казала майка й. — Дори и да не знаеш точните въпроси, които да зададеш сега, ще ги измислиш съвсем скоро.“

Трябва ми малко професионална помощ, осъзна Чарли и успя още в понеделник сутринта да се свърже с доктор Джон Норман, психологът, разпитал Джил и впоследствие свидетелствал срещу нея на процеса.

— Нуждая се от помощта ви — бе започнала тя, след като се представи и обясни затруднението си.

— Имам пациент в десет часа — с отсечен и равен тон бе отговорил той. — Нали не очаквате за двайсет минути да ви преподам урок по анормална психология?

Чарли си го представи като мъж на средна възраст и плешив, подобно на психолога в „Закон и ред“, макар че като нищо можеше да се окаже млад и с гъста коса. Гласовете можеха да бъдат така измамни, както и всяко друго нещо, щом се отнасяше за хора.

— Чела сте доклада ми, предполагам?

— Да. В него описвате Джил, като страдаща от „гранично разстройство на личността“, което означава…

— Означава, че е изключително нарцистична и й липсват основни човешки емоции, в това число емпатия.

— Как се получава подобно нещо? — попита Чарли.

— Съвременната теория поддържа, че граничното разстройство на личността е резултат от три главни фактора — търпеливо обясни доктор Норман. — Първо, гените, второ, възпитанието и трето, средата. В случай, като този на Джил Роумър, фактът, че е била брутално насилвана като малка, е допринесъл за това по-късно и тя брутално да насилва други.

— Но не всеки, който е бил насилван като дете, се превръща в хладнокръвен убиец. Сестра й, например.

— Госпожице Уеб, ако аз можех да предсказвам кой ще стане убиец, щях да съм по-известен от Фройд. Важното е да запомните, че Джил Роумър не бива да ви заблуждава. Тя е твърде манипулативна и хитра лъжкиня.

— Тогава как да се отнасям с такъв човек?

— Много внимателно — бе отговорил психологът.

— Запознах се с госпожа Барнет в парка — каза сега Джил, ненадейно решила да отговори на въпроса, който Чарли почти бе забравила, че е задала. — Паркът е на няколко пресечки от нашата къща и аз ходех там, когато исках да остана сама.

— Продължавай.

— Един ден си седях на люлките — имаше три — и Тами изтича при мен. Майка й бе точно зад нея. Веднага се виждаше, че е луда по дъщеря си. Как така изведнъж ти се прииска да говорим за това? — Джил попита Чарли. — Изчерпахме ли всичко, свързано с моето детство? — Изглеждаше леко подразнена.

— Реших, че не е лошо за малко да прекъснем с тази тема — отговори Чарли.

— Как така?

— Ами, ти вече ми даде доста материал за смилане, както в писмата, така и в предишните ни разговори. Просто си помислих, че днес можем да зачекнем друга тема. Освен, ако няма нещо специално, което да искаш да споделиш.

Джил се облегна назад и почна да усуква крайчетата на косата си с пръсти, гледайки скептично.

— Нещо, което да искам да споделя? Сега пък звучиш като някой психиатър.

— Писмата ти са доста забележителни — почувствала враждебност, Чарли се опитваше да си върне контрола над ситуацията. (Доктор Норман бе подчертал, че е важно, никога да не оставя Джил да владее положението. „Ако някой ще води парада, това трябва да сте вие“ — бяха думите му.) — Наистина имаш усет към писането — продължи тя. — Дарба.

— Мислиш ли? — Джил тутакси се усмихна гордо.

— Абсолютно. Тези писма ми казват много за теб.

— Какво например?

— Че си твърде интелигентна и талантлива — зае думите на майка си и се почуди дали и майка й не е била също толкова неискрена. — Че можеш да успееш във всичко, с което решиш да се захванеш.

— Честно ли? Не го казваш просто така?

Чарли поклати глава.

— Истина е.

— Това е толкова мило. За мен наистина значи много, че го мислиш.

Нали за това са майките, помисли си Чарли.

— Значи си се запознала с Тами и майка й в парка — повтори тя.

— Тами искаше люлката, на която седях аз. Каза, че й била любима, понеже се издигала по-високо от другите. Аз казах добре. Дори й предложих да я полюлея. И едното някак само доведе до другото. Предполагам, че съм дала на госпожа Барнет телефонния си номер, щото тя се обади след няколко дни и попита дали мога да гледам Тами в събота през нощта. Аз се съгласих. Семейство Барнет обичали да излизат всяка събота вечер, така че случих на редовна работа. Естествено, това не устройваше твърде Гари. Говори ли вече с него?

— Не още.

— Ами, добре, като се видите, внимавай. Той лъже, както си лежи — засмя се Джил. — Баща ми все това повтаряше: „Мъжете лъжат, както си лежат“. Дълго време не знаех какво има предвид. Но когато най-сетне разбрах, здравата се посмях.

— На Гари не му харесваше да гледаш деца събота вечер ли?

— Отначало си мислеше, че няма лошо, понеже предполагаше, че ще му позволя да идва и ще можем, сещаш се, да се натискаме и такива работи. Особено му допадаше идеята да го правим в леглото на семейството, но на мен това никак не ми хареса. Искам да кажа, ами ако се върнат по-рано или Тами се събуди? Така че след известно време вече не му давах да идва. Той направо побесня. Тогава почнах да гледам и децата на семейство Старки в петъците и той напълно откачи: „Що за гадже си, като прекарваш целия уикенд в гледане на някакви си лигльовци?“

— Наистина е малко необичайно за момиче на твоята възраст, особено с приятел — трябва да си била… на колко години?

— Бях на деветнайсет, когато почнах да гледам Тами.

— Гари сигурно се е чувствал нещастен да прекарва толкова много време сам.

— Чувстваше се нещастен, щото не можеше да получава свирки толкова често, колкото му се искаше. Поне не от мен — заяви Джил.

Правилно, помисли си Чарли.

— Трябва да ти е било доста приятно да гледаш деца — каза вместо това.

— О, така е — с такъв ентусиазъм изрече Джил, че бе трудно да не й повярва човек. — Обичах тези деца. Тами беше толкова сладка с червената си косичка и малки черни кожени обувчици. Имаше най-сладкото чипо носле на света. И това странно хихикане. Обожавах да я карам да се смее.

— А близнаците Старки?

— Те бяха най-милото нещо. Руси коси, сини очи. Ноа имаше малък белег над дясната си вежда, понеже си разчесал една пъпка, когато карал шарка. През цялото време го целувах по това място. Направо ти се искаше да го изядеш. Сестра му също. Много сладки.

И все пак си ги убила! — искаше да изкрещи Чарли. Тези сладки малки дечица с чипите нослета и белези, само за целуване, са мъртви заради теб. Как можеш да седиш тук и да ги обсъждаш така спокойно, така обичливо? По-леко, напомни си тя. Не я спирай да говори. Задавай директни въпроси. Владей контрола, както посъветва доктор Норман. По-бавно, иначе ще я загубиш.

— С госпожа Старки също ли се запознахте в парка?

Джил присви замислено очи.

— Не. Запознахме се в мола. Бях в книжарницата, купувах подарък за Тами, а тя влезе с близнаците и ме попита каква книга купувам. Беше „Книжната принцеса“, която е наистина хубава книжка. Казах й, че нямам думи да й опиша колко е добра и тя я купи. После заведохме децата да ядат сладолед и някак си оттам се започна. Нещо като с госпожа Барнет. Много ме бива с хората — отбеляза Джил. — Действително ме харесват.

Чарли кимна, ослушвайки се за някаква следа от ирония в гласа й, но не откри такава.

— Какви неща правехте с децата?

— Обичайните. Четях им, гледахме телевизия, играехме с Барбита и на криеница.

— Някога играла ли си с тях на чичо доктор? — небрежно подхвърли Чарли.

— Какво? — Очите на Джил се разшириха. Тя разтревожено погледна към Алекс. — Какво трябваше да значи това?

— Просто децата понякога обичат да играят на доктор — отговори Чарли.

— Аз не съм дете.

Чарли се удиви на негодуванието й. Джил изглеждаше искрено обидена от предположението й.

— Някога задавали ли са ти въпроси от сексуално естество?

— Какви например?

— Например, откъде се появяват бебетата или как се правят — уточни Чарли.

Джил се поколеба.

— Понякога Ноа казваше нещо от сорта, че той има пенис, а Сара не. Такива неща.

— Изнервяха ли те понякога?

— Не. Те бяха добри деца — каза Джил.

— Значи никога не си ги удряла или нещо такова?

— Разбира се, че не.

— Как ги озаптяваше?

— Не ми се е налагало.

— Никога не се е налагало да ги пращаш в стаите им за наказание?

— Не, те бяха страхотни. Никога не са ми създавали неприятности.

— Някога водила ли си ги да плувате? — смени посоката Чарли.

— Да плуваме ли?

— Семейство Барнет са имали басейн, нали така?

— Да. Двете с Тами сме плували заедно няколко пъти.

— На малките деца понякога им е трудно да се оправят с банските. Някога помагала ли си на Тами да си свали мокрия бански?

— Предполагам, че да.

— Значи си я виждала гола?

— Възможно е. И какво от това?

— Това възбуждаше ли те?

— Кое да ме възбужда? Да видя малко момиченце без дрехи? За колко извратена ме имаш?

На Чарли този въпрос й дойде в повече.

— Джил, трябва да ти напомня, че си осъдена на смърт за сексуално насилие и убийство на три малки деца. Наистина ли си толкова потресена от въпроса ми?

— Не се възбуждам от деца — сопна се Джил. — Даже изобщо не обичам секса, за бога.

— Така ли?

— Той е само една болка, ако питаш мен.

Интересен избор на думи, помисли си Чарли.

— А ти обичаш ли болката?

— Какво?

— Обичаш ли да причиняваш болка? — уточни тя.

— Не. Разбира се, че не.

— Всъщност, не би било съвсем ненормално, като се има предвид как си израсла.

— Не би било ненормално ли? — изломоти Джил.

— Според психиатрите, фактът, че си била малтретирана като малка, те е тласнал към малтретиране на други хора — Чарли цитира преценката на доктор Норман.

— Така ли?

— А ти как би обяснила какво се е случило с тези деца? Как ще обясниш следите от ухапвания и изгарянията от цигари, сексуалното насилие и…

— Престани. Престани. — Джил закри уши с ръце.

— Тами и близнаците са били измъчвани, преди да бъдат убити. Били са задушавани с найлонови торби, предсмъртните им писъци са записани на аудиокасети, намерени в стаята ти. Твоят глас също го има на тези касети. А твоята ДНК — по телата им.

— Има причини…

— Кажи ми ги.

— Не мога.

— Тогава какво правя тук?

— Не разбираш.

— Помогни ми да разбера.

— Идеята не беше моя. Никога не съм искала да навредя на тези деца. Аз ги обичах.

— Чия идея беше?

Джил прехапа долната си устна, погледът й се местеше от Чарли на Алекс и обратно към Чарли. Подръпваше си косата, мърдаше на мястото си, закри лице с ръце.

— На Джак — каза накрая.

Чарли се приведе напред, мъчейки се да не издава нетърпението си.

— Джак ли?

— Моето гадже.

— Мислех, че Гари ти е бил гадже.

Джил се изкиска.

— И той така си мислеше.

Смехът й бе озадачаващ. Дали не си играе с мен, запита се Чарли.

— Джак кой?

Джил поклати глава.

— Джак, водното зърно.

— Струва ми се, че е бобеното зърно — сопна се Чарли. Не беше в настроение да си играят с нея.

— Нима? Е, би трябвало да е водното. Нали знаеш, както когато смачкаш някоя буболечка и от нея почва нещо да тече. — С рязко движение на главата си Джил размята коса от едното рамо към другото.

— Разкажи ми за Джак — тихо я подкани Чарли.

Погледът на Джил стана замечтан и унесен. Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка.

— Той е най-добрият.

Чарли наклони глава на една страна. Също като Бандит, мина й през ума.

— И нямам предвид само, че е добър в леглото. Така е естествено. Той е най-добрият. Така прави онова нещо с езика си, че тотално ме обземат спазми.

Чарли инстинктивно кръстоса единия си крак върху другия.

— Мислех, че не обичаш секса — прекъсна я тя и погледна към Алекс, втренчен в скута си. Сигурно предпочита да беше останал в Палм Спрингс Гардънс, помисли си Чарли.

— Така е. Поне така беше. Докато не се появи Джак.

— Кое го прави толкова специален? Освен езика. — Чарли размени местата на кръстосаните си крака.

— Всичко. Той е мил, умен, забавен, грижовен. — Джил сви рамене. — Не зная. Просто е различен от всеки друг мъж, когото съм срещала.

— И тъкмо на този мил, умен, забавен и грижовен приятел му хрумна идеята да отвлечете и убиете три беззащитни деца? — Чарли зададе въпроса, преди да успее да се възпре.

— Звучиш твърде осъдително, Чарли — скастри я Джил.

— Извинявай. Просто ми е трудно да съвместя прилагателните с глаголите.

— Не те разбирам.

Не си единствената, помисли си Чарли.

— На Джак ли беше идеята да отвлечете Тами Барнет и Сара и Ноа Старки?

— Той каза, че щяло да бъде забавно.

— Забавно?

— Каза, че ще им осигурим приключение, което никога няма да забравят. Честна дума, изобщо не си помислих… — Гласът на Джил заглъхна.

— Разкажи ми какво се случи.

Джил погледна към Алекс, погледът й питаше дали да продължи. Той кимна.

— Отидох в дома на Тами. Тя си играеше в своята къщичка на дървото в задния двор. Знаех, че играе там всеки ден. Майка й я наглеждаше от кухненския прозорец, докато приготвяше вечерята. Затова заобиколих къщата, привлякох вниманието на Тами, предупредих я да не вдига шум и й махнах с ръка да дойде, все едно вършим нещо, което си е наша тайна. Казах й да дойде с мен, за да изненадаме майка й. Тя изпадна във възторг и ме хвана за ръката. После се качихме в колата на Джак, паркирана зад ъгъла, и изчезнахме.

Чарли едва се удържа да не потръпне.

— И изобщо ли не си помисли, че ще й се случи някаква беда?

— Честна дума, не.

— Ами Ноа и Сара Старки? Вече е трябвало да знаеш какво ги очаква.

Джил се втренчи в скута си.

— Джак каза, че щяло да бъде различно.

— Но не беше, нали?

— Не.

— И ти просто си продължила с него. Помогнала си му…

— Направих, каквото ми беше наредено.

— Защо? — невярващо попита Чарли. Внезапно в съзнанието й изскочи образът на Гейб Лопес. — Да не би да беше опрял пушка в главата ти?

— Не му се наложи.

— Какво означава това?

— Той имаше власт над мен. Сякаш нямах друг избор. Как беше онова детско стихче? — попита Джил. — Джил и Джак на хълма чак отишли за вода. Но падна Джак и ей го на — остана без глава…

Нямах избор, мислеше си Чарли, докато довършваше стихотворението наум:

Горката Джил не закъсня — последва го и тя.