Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (36)

Глава 36

Чарли седеше в тясната стая за разпити в затвора „Пемброук“ и чакаше надзирателите да доведат Джил от килията й. Не бе сигурна, дали Джил ще иска да се срещне с нея. Въпреки че предварително се бе съгласила на интервюто, нямаше гаранция, че ще спази думата си.

А и какво щеше да направи Чарли, когато се видят, с тази усмихваща се психопатка, която бе пратила любовника си да я съблазни и бе организирала отвличането и вероятно убийството на двете най-ценни същества в живота й?

Беше минал повече от месец от трийсет и първия й рожден ден. През този месец Чарли се бе будила посред нощите, обляна в студена пот, а в главата й се въртяха кошмарни видения за насилвани деца. Дневната светлина не носеше голямо облекчение. Накъдето и да се обърнеше, тя виждаше малката Тами Барнет, която се бореше за глътка въздух в найлоновата торба и чуваше близнаците Старки да плачат за майка си, докато кожата им бе многократно прогаряна с горящи фасове. Виждаше майка си с увиснала челюст и в полусъзнание, увита в червено-бялата кувертюра, и брат си, седнал на земята с проснати крака, а обикновено искрящите му сиво-сини очи, забулени от болка и потрес. Виждаше сина си, качен на рамената на Алекс, борещ се да слезе, и дъщеря си, лежаща безжизнено и с пепеляво лице в ръцете на санитаря. Всеки път, когато си даваше сметка колко малко е оставало да ги загуби, тя стенеше на глас.

Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да пише. Бе си взела неплатен отпуск от „Палм Бийч Поуст“. Изостави работата си над книгата. Всяка сутрин лично откарваше децата си до училище и следобед ги вземаше.

През останалото време седеше в хола у дома си и се мъчеше да не си представя трагедията, която за малко не се разигра. Понякога успяваше, но по-често не.

Децата й, от друга страна, се оказаха много издръжливи. Франи нямаше спомен да е била поразявана с електрошоков пистолет. Помнеше само как бе отворила вратата на мотелската стая, а после се бе събудила в ръцете на майка си. Единственото оплакване на Джеймс пък се свеждаше до това, че екскурзията до Дисни Уърлд бе прекъсната. На всеки, който проявяваше склонност да го слуша, той заявяваше, че харесва Глен много повече от Алекс.

Глен се обаждаше често, най-вече за да види просто как е тя. Чарли знаеше, че само при една нейна дума, той веднага ще пристигне. Само че тя вече не проумяваше кои са правилните думи. Алекс я бе лишил от инстинктите й. Бе свирил на нея така виртуозно, сякаш тя бе някакъв проклет „Страдивариус“.

И все пак, не го обвиняваше за всичко. В крайна сметка, тъкмо нейното его, нейната амбиция, нейната самомнителност бяха изложили децата й на риск.

— Май баща ми ще се окаже прав за мен — призна една нощ пред майка си.

— Баща ти е идиот — заяви майка й.

Тъкмо майка й бе тази, която настоя тя да се изправи отново срещу Джил.

Отначало Чарли се стресна от идеята. Внушаваше си, че вече не желае да вижда Джил. Нямаше повече въпроси към нея. Нито пък искаше да чуе отговорите й. От полицията я бяха информирали, че първоначално Джил се запознала с Алекс чрез Итън — тъкмо Алекс е бил „хитрият адвокат“, който успял да отхвърли обвиненията срещу него в пласиране на наркотици. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че в лицето на Алекс Джил бе намерила идеалната сродна душа, чиито перверзни фантазии бяха паснали безупречно с нейните собствени. Имаше ли значение, че поотделно и сами, тези двама социопати може би никога нямаше да се поддадат на убийствените си импулси и че само, след като са обединили силите си, са станали смъртоносни? Впрочем, всичко, което Джил би й казала, навярно щеше да е лъжа. А дори и да не лъжеше, Чарли вече не се доверяваше на собствената си способност да различава истината от лъжата.

Имаше значение само фактът, че Алекс бе в затвора и му предстоеше процес и че несъмнено скоро щеше да последва любовницата си в редицата на осъдените на смърт. Значение имаше, че никога повече те нямаше да могат да наранят нечии други деца.

Не, Чарли се помъчи да убеди себе си, че няма желание да предостави на Джил нов шанс да я унизи, да я манипулира и мами. Нека се забавлява на нечий друг гръб.

— Не е в характера ти — бе възразила майка й. — Откога си почнала да се чувстваш виновна за неща, за които изобщо няма причина да се чувстваш така? Откога седиш и се окайваш, обхваната от самосъжаление? Ти си най-добрата майка, най-добрата сестра, най-добрата дъщеря, която някой би се надявал да има. Ти си много повече, отколкото заслужавам. И също така си чудесна писателка. Имаш истински талант. Никога не се съмнявай в това. Да не си посмяла да позволиш на онази малка отрепка да те откъсне от това. Да не си посмяла да й отстъпиш тази власт.

— Имам ли друг избор? — бе попитала Чарли.

— Винаги имаш избор.

Мога ли да направя това действително, запита се сега Чарли и чу стъпки пред вратата. Тя се отвори и една мускулеста надзирателка съпроводи Джил Роумър в стаята. Надзирателката бързо й махна белезниците и се оттегли. Джил бе с униформената оранжева тениска и анцуга, който носеше винаги, а косата й, по-дълга, отколкото Чарли я помнеше, бе свободно пусната покрай лицето. Тя дъвчеше устните си, свити в неприятна гримаса и се взираше в стената.

— Не съм сигурна, дали искам да говоря с теб в действителност — заяви.

— И аз не съм сигурна, дали искам да говоря с теб — чу се да отговаря Чарли.

Видя как главата на Джил се завъртя към нея и за пръв път от повече от месец очите им се срещнаха.

— Отслабнала си — каза Джил.

— А ти си напълняла.

— Нима? Е, пробвай ти да живееш с боклуците, с които ни хранят тук — наежи се Джил. — Как е ръката ти? — попита така, сякаш двете мисли бяха някак свързани. — Чух, че си счупила няколко пръста, докато си избивала зъбите на Алекс.

Чарли сви все още възпалените си пръсти под масата, но не каза нищо.

— По телевизията изглежда много лесно, нали? — попита Джил. — Момчетата само си забиват крошета, смазват се от бой и даже пот не им избива, камо ли няколко изкълчени пръста. — Тя се засмя, но смехът рязко замря в гърлото й. — Би трябвало да те мразя за това, което направи, нали знаеш?

— Ти би трябвало да мразиш мен?

— Обаче не те мразя. По дяволите, всъщност те харесвам. Ти си единствената приятелка, която имам.

— Аз не съм ти приятелка, Джил.

— Не, предполагам, че не си. Но беше някак забавно, докато течеше, нали?

— Беше много неща — каза Чарли. — Но не и забавно.

— Ау! Май не съм те разгадала правилно.

— Май е така.

— Е, какво те води днес насам? — Джил седна насреща й и се облегна на лакти. — Търсиш епилога ли, Чарли? Затова ли си дошла?

— Предполагам, че и така може да се каже. Трябва ми заключителна глава за моята книга. — Чарли извади касетофона от чантата си, сложи го по средата на масата и натисна бутона „Старт“. После седна и зачака.

— Не трябваше ли да кажеш нашата книга?

— Не. Моята книга. Книгата, която ще ме направи богата и известна, докато ти в това време ще стоиш тук и ще гниеш, докато не те завържат за стола и не ти забият инжекцията. — Чарли се усмихна. — Е, това вече е забавно.

Джил се скова на мястото си.

— А какво ще стане със скъпоценната ти книга, ако реша да не ти казвам нищо? Какво ще правиш тогава?

— Предполагам, че ще трябва да си го измисля. — Чарли сви рамене. — Не си чак толкова неразгадаема, Джил. Сигурна съм, че ще измисля нещо.

— Ужасно си самонадеяна за човек, на когото едва не убиха децата.

Чарли избута стола си назад, изправи се на крака и се пресегна през масата за касетофона. А всъщност й се искаше да стисне Джил за врата.

— О, я сядай. Не се навивай на кълбо — каза Джил. — Твоята самоувереност е нещото, от което винаги съм се възхищавала.

Чарли бавно седна и почака тя да продължи.

— Наистина, много интересно се случват нещата, не е ли така? Искам да кажа, аз не съм кой знае каква читателка. Никога не чета вестници. Освен, разбира се, ако не пишат за мен. — Джил се изкиска и погледна към Чарли, очаквайки и от нея усмивка, но такава не последва и тя продължи. — Както и да е, една неделя Пами седеше на масата в кухнята и четеше на глас колоната ти на майка. Тогава спомена, че била излизала няколко пъти с брат ти. Заслушах се — статията обясняваше как си решила да родиш деца, без да се жениш — и си помислих, че си забавна и готина, а снимката ти — страхотна. Сякаш казваше на всички да го духат. Така почнах да чета колоните ти кажи-речи всяка седмица. Научих всичко за сестрите ти, майка ти и децата ти. Разбрах какво обичаш и какво не. Всъщност, доста добре те опознах и реших, че ако някога стана известна, ще те накарам да напишеш историята ми. Точно тогава се запознах с Алекс. — Тя се усмихна и очите й проблеснаха при спомена. — Искаш ли да разбереш как се запознахме?

— Зная как сте се запознали.

— Така ли? Искаш ли да чуеш за първата ни среща? Ще ти разкажа, ако обещаеш, че няма да ревнуваш.

— Не съм ревнива по принцип.

— Тогава си късметлийка. — Джил удивено поклати глава. — Аз пък съм толкова ревнива. Когато почнахте да се виждате с Алекс, направо побеснях. Не, че не знаех какво става. Аз помогнах да го планираме, за бога. Но едно е да планираш нещо и съвсем друго — действително да го направиш. Представата как те целува, как го пипаш — направо ми призляваше. Побеснявах, като си мислех, че сте заедно. Представях си ви как правите любов и ме побиваха тръпки. Не се обиждай — изкиска се тя отново.

— От това и мен ме побиват тръпки — отбеляза Чарли.

Джил се изсмя.

— Може би сега, да. Но не и тогава, обзалагам се. Искам да кажа, не е ли най-добрият любовник на света? Казах ти, че е. Категорично не излъгах за това, по дяволите.

— Беше почнала да разказваш за първата ви среща — каза Чарли, опитвайки се да отклони разговора от себе си.

— Всъщност, не е чак толкова интересно. Заведе ме в този симпатичен мъничък италиански ресторант. Алекс обича италианска храна. Но ти знаеш това, нали?

Чарли трепна и погледна към касетофона.

— Единственото наистина интересно нещо, което се случи е, че му направих свирка в мъжката тоалетна.

— Ти си класика — каза Чарли.

— А ти си светица, така ли, Чарли? Независимо от опашката отхвърлени любовници и двете ти копелета, в сърцето си ти си светица. Майтап.

— Радвам се, че ти се струвам забавна.

— О, така е. Наистина. Алекс и аз ти се присмивахме през цялото време. Как можа да си помислиш, че си адски умна, когато бе толкова тъпа, не мога да повярвам. Хвана се на всичко, точно както предвиди Алекс. — Тя протегна ръце над главата си и шумно се прозя. — Той знаеше точно как да те заинтересува да се захванеш с моята история. — Този път тя се разхили на глас. — Каза ми точно какво да напиша в онова писмо, как да те полаская в едно изречение и да те подразня в друго. После ти отиде да се срещнеш с него и той ти каза, че не си достатъчно добра писателка, че аз заслужавам някой по-добър, като съзнаваше, че това само ще те накара по-силно да искаш да се заемеш. Точно, както знаеше, че най-добрият начин да ти смъкне гащите, е да се прави, че не иска. Хвана се на всичко, не е ли така, Чарли?

— Чия беше идеята да убиете онези деца? — Чарли отново се опита да отклони фокуса от себе си.

Джил почна да си играе с косата си, да я върти между пръстите си.

— На Алекс. Оплаквах се, че трябва да гледам тия лигльовци всеки уикенд и той каза, че трябва просто да ги убием. Отначало помислих, че се шегува, но тогава той обясни как първо ще ги измъчваме, както му бях разказала, че съм направила с котето. Като малък, майка му го е наказвала, горейки го с цигари — добави тя едва ли не жизнерадостно. — Знаеше ли това?

Чарли затвори очи, помъчи се да не изпитва жалост към него.

— Както и да е, идеята просто се зароди някак си оттук.

— Значи през цялото време си знаела какво ще стане с Тами Барнет. Изобщо не ти е било мъчно — констатира Чарли, припомняйки си по-ранните лъжливи твърдения на Джил.

— О, не, не ме разбирай погрешно. Наистина се почувствах много зле от това, което се случи с Тами. Тя бе доста хубавичко детенце. Много се разстроих, когато умря. Но, имахме ли друг избор?

— Дали сте имали друг избор? — вцепенено повтори Чарли.

— Е, тя щеше да ни издаде. Искам да кажа, нямаше начин да си мълчи за това, което се е случило, а не можехме да рискуваме да ни хванат.

— Но все пак са ви хванали.

— Да, но не веднага. Първо се позанимахме с близнаците Старки. — В очите на Джил се появи нещо като копнеж. — Какво мислиш за видеото, впрочем?

Сълзи бликнаха в очите на Чарли. Тя се втренчи в масата и не каза нищо.

— Ау, потресена си. Това е толкова мило.

— Млъквай, Джил.

— Мислех, че искаш да говоря.

— Искам да умреш — сопна се Чарли. Очите на Джил се разшириха тревожно. — Но невинаги става това, което искаме, нали? Поне не веднага. Кажи ми, как реагира Алекс, когато те арестуваха?

— Малко като теб сега. Едва не се провали.

— Понеже се е боял да не сключиш споразумение с прокурора ли?

— Не! — Джил имаше вид на искрено обидена. — Алекс знаеше, че никога няма да го предам.

— И е бил готов да те остави да се сгромолясаш сам-сама?

— Няма смисъл и двамата да ни заключат. Освен това, той непрекъснато измисляше начини как да ме изкара оттук. Чия идея мислиш, че бе тази книга?

— Той е смятал, че книгата ще те изкара от затвора?

— Поне от редиците на смъртниците при всички случаи. Щом веднъж се разчуеше цялата тази работа как съм била насилвана…

— Има ли нещо вярно в това?

— О, всичко е вярно. Баща ми, брат ми, Уейн. Всички ми се изредиха. Успя ли изобщо да се свържеш с Уейн, между другото?

— Не. Бил е убит в Ирак.

— Наистина ли? Не мога да кажа, че съм твърде покрусена. — Джил изви устни. — Алекс разбираше през какво съм минала. Знаеш ли, че с него си е поиграл един от приятелите на майка му, когато е бил на осем години? — Тя продължи, преди Чарли да каже нещо. — Както и да е, решихме, че дори и нищо да не излезе от книгата, поне ще се позабавляваме, докато я правим. Пък и това бе един начин да поддържаме връзка. Да поддържаме мечтата жива, в известен смисъл. Нещо като „семейна игра“. Помагаше и времето да минава по-бързо. Тук понякога става ужасно скучно.

— И избрахте мен да я напиша, понеже…

— Понеже ти бе просто идеална. Сякаш те бяха направили по поръчка.

— Децата ми през цялото време ли бяха част от плана ви?

— Шегуваш ли се? Те бяха двигателят. — Джил си пое дълбоко въздух и си позволи лека усмивка. — Имам предвид, защо да не си направим кефа? Защо да позволяваме на нещо незначително като затвора да ни попречи да се позабавляваме? Искахме да направим книгата. Искахме да намерим някакви деца. Алекс каза, че с един куршум ще уцелим два заека. — Тя се изсмя. — О, стига, Чарли. Трябва да признаеш, че това е доста хитро.

— Очакваш да видя нещо хитро в убийството на децата ми?

Джил сви рамене.

— Предполагам, че не.

— Ами брат ми?

— Черешката на тортата. Имам предвид — е, той не е точно господин Отговорен, трябва да признаеш. Знаехме, че не можем да разчитаме на него. Но и той определено се изяви накрая, нали така? Ние през цялото време искахме да го включим по някакъв начин, ако има възможност. Но кой да ти предположи, че в онази сутрин ще се появи и ще почне да прави палачинки? Дори и ние не можехме да измислим по-добър сценарий. През повечето време трябваше да импровизираме и дебнехме подходящата възможност. И изведнъж — бинго! — Брам цъфва на вратата. Затова Алекс взел решение на момента, докато закусвате, да сложи лекарствата в сока. Но дори и да не го бе направил тогава, щеше да го направи по-късно. Трябва да знаеш как да подбираш момента. Точно, както Алекс ми каза кога да се обадя в апартамента му и да ти пусна бомбата за брат ти. Ти си повръщаше и червата, така че не бе в състояние да мислиш ясно. Пък и не беше чак толкова немислимо. Брам си има своето наркоманско минало, безотговорен е и е познавал сестра ми. Оставаше само да му се даде друго име.

— Джак — тихо подсказа Чарли.

— Джак — усмихнато повтори Джил. — Ние обаче имахме и други възможности. Повярвай ми, имаше много потенциални заподозрени. Този твой приятел, дето ти дал кучето? Глен? Алекс си измисли тази история, че вероятно познава брат ми. А, разбира се, и всички онези заплашителни имейли за децата ти, които получаваше.

— Твърдиш, че Алекс ги е пращал ли?

— Той е толкова умен.

— Доста е глупаво това, че не е унищожил видеозаписа — напомни й Чарли.

— Да, това беше лош късмет. Точно, когато си мислехме, че всичко върви много добре. Предполагам, че сме станали самонадеяни.

— И аз така предполагам. — Чарли се пресегна през масата и изключи касетофона. Стана и го пъхна в чантата си.

— Чакай. Какво правиш? Нали не си тръгваш?

— Мисля, че вече имам всичко, което ми трябва.

— Но не и аз — възрази Джил. — Има още много неща, които не съм ти казала. Почти не сме засегнали въпроса какво се върши тук, надзирателите, секса…

Чарли опъна назад рамене, пое си дълбоко дъх и се засмя до уши:

— Кажи го на съдията.