Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (33)

Глава 33

Чарли се събуди от звука на затваряща се в далечината врата. Тя отвори очи, седна и се помъчи да се ориентира къде се намира. Почти веднага й се зави свят и отново легна. Бавно и внимателно погледна към стената отдясно. Разпозна поредицата красиви черно-бели фотографии, окачени на нея. Намирам се в спалнята на Алекс, спомни си тя, макар че почти не помнеше как бяха дошли, нито как се бяха качили с асансьора. Той наполовина я бе влачил, наполовина носил до спалнята, после я бе сложил да легне под завивките и бе рухнал до нея. Но сега Алекс го нямаше, осъзна това, когато почувства вдлъбнатината от тялото му в леглото.

— Алекс? — викна Чарли, но гласът й заглъхна, преди още да се е чул. Къде ли беше?

Колко ли е часът, запита се и предпазливо обърна глава към часовника върху масичката до леглото. Трябваха й няколко секунди, за да се фокусира и още няколко — да осъзнае цифрите. Можеше ли да е единайсет часа наистина? Възможно ли беше? Действително ли й се губеше цялата сутрин?

Даде си сметка, че семейството й най-вероятно вече бе в Кисими. Може даже да са се регистрирали в мотела. Как се казваше? Паникьоса се, като не можа да се сети. Нещо миличко, помисли си. „Замъкът на спящите джуджета“… „Ханът на Спящата красавица“.

— Мотел „Красивите мечтатели“ — измърмори, но затвори очи, понеже стаята се завъртя. Какво, по дяволите, ставаше? Чувстваше се отлично, като се събуди сутринта. А сега се чувстваше така, сякаш я бе прегазил камион. Можеше ли грипът да я удари толкова бързо?

— Трябва да се обадя на майка ми — изрече на глас Чарли, но до ушите й не достигна звук. Дали наистина каза думите на глас? Майка ми навярно се е поболяла от тревога, помисли си тя. Несъмнено се е мъчила да се свърже с нея, нямала е представа къде е, нито как да я намери. Сигурно вече десетина пъти е звъняла вкъщи и се е натъквала само на телефонния секретар, което напълно я е объркало. — Трябва да й се обадя — каза отново Чарли и отново се насили да седне. Постоя неподвижно, докато стаята престана да се върти.

Погледът й бавно обходи леглото от едното нощно шкафче до другото, търсейки телефона. Него обаче го нямаше на поставката му. И Алекс никакъв не се виждаше.

— Алекс — повика го отново. Думата се изтласка от гърлото й, но при това неудържимо й се доповръща. Тя се хвърли към мраморната баня и повърна в тоалетната. После се срина на пода, положи глава на плочките и отново се запита какво, по дяволите, й ставаше. И преди бе имала стомашни болки, както и сутрешно прилошаване при двете бременности. Но не и нещо такова. Възможно ли бе Алекс да е прав? Дали апендиксът й не бе възпален? Но къде бе той, все пак?

Тя си пое няколко пъти дълбоко дъх и успя да се изправи.

— А сега какво? — запита пепелявобледото си отражение в огледалото над мивката.

Намери телефон, отговори й отражението.

Залитайки, излезе от банята, мина през спалнята и по коридора, после влезе във всекидневната. Безжичният телефон се намираше върху масичката за кафе пред дивана. Чарли го сграбчи, точно когато краката й се подкосиха и тя падна на пода като изпусната марионетка. Подпря гръб на дивана, нацели цифрите и зачака познатия сигнал.

„Набраният от вас номер е изключен“ — информира я автоматичен глас.

— Глупости! Какво ми говориш? — Чарли пробва отново, но пръстите й бяха загубили силата си и тя видя как безпомощно се плъзгат по повърхността на телефона, така че трябваше да спре и да опита отново. Чу как сигналът прозвуча веднъж, два, три пъти, докато накрая отсреща вдигнаха.

— Ало? — Каза момичето, кискайки се.

— Франи?

— Марго, къде си, по дяволите? Всички те чакаме.

— Марго ли? — повтори Чарли.

— Престани да се лигавиш — каза момичето. — Много закъсня.

— Кой е?

— Какво?

— Трябва да говоря с Брам — каза Чарли.

— Кой?

Чарли затвори. Явно бе набрала погрешен номер.

— Мамка му. Какво ми става? — Още веднъж опита да набере собствения си номер. Телефонът иззвъня четири пъти, преди да се включи гласова поща.

„Аз съм Чарли Уеб“ — информира я собственият й глас. — „Съжалявам, че не мога да отговоря сега, но ако оставите името, телефонния си номер и кратко съобщение, ще ви се обадя възможно най-скоро“.

— Мамо, аз съм — каза Чарли. — Къде сте? Аз съм у Алекс. Номерът му е… — Какъв, по дяволите, бе номерът му? Нямаше представа. — Ще трябва да го проверите. Алекс Прескот в Палм Бийч Гардънс. Обадете ми се. — Затвори и пусна телефона на земята. Той се търкулна под масичката. Кого мамеше? Майка й никога нямаше да проумее как да отвори съобщението й. Може би Брам щеше да прояви достатъчно разум и да го чуе. Обаче Брам никога не се е славил със здрав разум, каза си и би се засмяла, ако не й тежеше толкова главата. Грип или не, помисли си, докато очите й се затваряха, едно бе сигурно — никога повече нямаше да яде палачинки с боровинки. Миг по-късно вече спеше.

Сънува, че е в китайски магазин и избира чаени чаши.

— Светът е малък — засмя се той.

И точно тогава се включи противопожарната аларма.

— Трябва да се махаш оттук — каза Глен, а звънът ставаше все по-силен и настоятелен.

Чарли отвори очи. Звъненето продължаваше. Телефонът, осъзна тя. Пое си дълбоко дъх и се опита да го намери. Пръстите й опипваха пода. Колко ли време бе спала този път? Докато бъркаше под масичката, видя часовника на китката си и се опита да разбере какво означава. Или беше единайсет и десет, или два без пет. Не бе в състояние да различи малката от голямата стрелка. Сграбчи телефона и почна безразборно да натиска бутоните, докато не налучка правилния.

— Ало? — прошепна, когато линията се свърза. — Мамо, ти ли си?

„Разговор за ваша сметка от…“ — съобщи гласът и млъкна, за да може човекът отсреща да се представи.

— Джил Роумър — ясно се чу в слушалката.

„Приемате ли разговора?“ — продължи записът.

— Какво? — викна Чарли. Какво ставаше?

„Приемате ли разговора?“ — повтори записът.

Чарли с мъка овладя сетивата си. Възможно ли бе Джил Роумър действително да е на другия край на линията? Със сигурност продължаваше да сънува. Това определено бе част от някакъв кошмар, започнал с куп боровинкови палачинки и завършваше с обаждане от една убийца за нейна сметка. Но каквото и да беше, действителност или илюзия, Чарли разбираше, че няма друг избор, освен да стигне до края.

— Да — чу се да казва. — Приемам разговора.

Секунда мълчание, после гласът на Джил:

— Алекс?

— Джил — каза Чарли. — Случило ли се е нещо?

Отново мълчание.

— Чарли?

— Да. Случило ли…

— Какво правиш там? Мислех, че ще ходиш в Дисни Уърлд.

— Не се чувствам много добре.

— Какво правиш в апартамента на Алекс?

— Дълга история — каза Чарли с надеждата, че няма да се наложи да я разказва.

— Аз разполагам с много време — заяви Джил, сякаш прочела мислите й.

Чарли затвори очи, борейки се с порива да потъне в безсъзнание. Нямаше нито силата, нито енергията, необходими да се справи с Джил.

— Виж, точно сега Алекс го няма.

— Трябва да говоря с него. Заплашват да ми отрежат привилегиите. Къде е?

— Не зная. Да му предам ли нещо?

— Какво — сега пък секретарка ли му стана? — попита Джил.

— Ще му предам, че си се обаждала.

— Сама ще му кажа. Той е мой адвокат.

— Извинявай, Джил. Точно сега не ми е до такъв разговор.

— Не ти е до такъв разговор ли? — яростно повтори Джил. — Какво означава това? Гониш ли ме?

— Не се чувствам много добре.

— И до какъв разговор ти е? Кажи, ако обичаш?

— Довиждане, Джил.

— А дали ти е до това да разбереш кой е Джак?

Чарли се приведе напред и силно притисна слушалката до ухото си.

— Какво?

— Май внезапно се почувствахме по-добре, а?

— Достатъчно, Джил. Не съм в настроение за твоите игрички.

— Нима? Не си в настроение?

— Казах ти. Не се чувствам добре.

— И как точно се чувстваш? Сякаш те е прегазил камион? Сякаш вътрешностите ти горят? — При последната дума тя помълча достатъчно дълго, че да привлече цялото внимание на Чарли. — Сякаш си яла прекалено много боровинкови палачинки на закуска?

Чу се оглушителен шипящ звук, като че ли всичкият въздух в стаята бе изсмукан. Чарли осъзна, че го издава самата тя, борейки се за въздух.

— Какво каза?

— Тези палачинки са същински убийци, нали? — насмешливо продължи Джил. — Аз самата гледам да ги избягвам. Всички тези калории. Едва ли си заслужава.

— Откъде знаеш, че съм яла палачинки?

— И откъде си мислиш, че зная? Та това е единственото нещо, което той умее да прави, за бога. Опитах се да му внуша, че трябва да разшири хоризонтите си, но кой ти слуша? Човекът може да мрази майка си, но със сигурност обича „Леля Джемима“.

Думите болезнено се блъскаха в мозъка на Чарли и отказваха да се установят, да се обвържат в някакъв смисъл.

— За какво говориш?

— О, Чарли, я стига. Наистина ли трябва да ти го кажа буква по буква?

— Да. Наистина трябва — насили се да каже Чарли. — Трябва да го кажеш буква по буква.

— Ами, я да видим тогава. Как да изкажа Джак по букви? О, сетих се: Б… Р… А… М.

Чарли се изправи на крака, когато буквите я удариха точно между очите, заплашвайки да я съборят обратно на земята.

— Не ти вярвам.

— И на какво точно не вярваш, Чарли? Че Брам е Джак или че изобщо не си толкова умна, колкото си мислиш? Кой си мислиш, че предложи да се свържа с теб? Просто съвпадение ли е, че познавам брата на жената, която помолих да напише историята ми? И това „познавам“ е в съвсем библейския смисъл на думата, между другото.

— Лъжеш — слабовато се противопостави Чарли.

— Горката, глупава, малка Чарли, заиграва се с адвоката ми, докато брат й е… къде? Чакай да позная. В Дисни Уърлд. Така ли е? И не е сам, нали? Той е с децата ти. — Тя се изкикоти — гнусен звук, излизащ някъде ниско долу от гърлото й.

— Ти си луда.

— А ти си такава глупачка. Заслужаваш, каквото и да ти се случи. — Подигравателният тон бе ясно доловим. — Няма да забравиш да кажеш на Алекс, че съм се обаждала, нали? О, и честит рожден ден, Чарли. Желая ти дълъг и щастлив живот.

Връзката прекъсна.

— Джил! Джил! — изкрещя Чарли. — Нееее! Не може да бъде. Не може да бъде. — Тялото й се сгърчи в болезнени сухи спазми, тя се срина до дивана и панически взе да натиска бутоните на телефона. — Моля те, мамо. Вдигни. Вдигни телефона — извика, но до ушите й отново достигна собственият й глас.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

Тя затвори, намери бутона за повторно набиране и го натисна няколко пъти.

— Вдигни телефона — заповяда. — Вдигни проклетия телефон.

Аз съм Чарли Уеб…

Метна телефона през стаята, той се блъсна в стената, падна сред колекцията от стари класически филми на Алекс и няколко от тях се разпиляха на пода. В този момент чу някой да вика името й.

— Чарли — гласът идваше откъм коридора. — Какво става? Добре ли си? — Вратата се отвори и Алекс се втурна вътре с малък плик с покупки в ръце. Той го пусна на пода и изтича до нея. — Какво се е случило? По целия коридор те чувах да пищиш.

— Брам е! — извика Чарли и се вкопчи в ръцете му, мъчейки се да се задържи права.

— Какво? — Очите на Алекс обходиха стаята. — Къде?

— Той взе децата ми!

— Не разбирам. Разбира се, че взе децата.

— Той е Джак!

— Какво говориш?

— Брат ми. Той е Джак! Той е Джак! — Чарли се разплака.

Алекс я отведе отново до дивана и седна до нея.

— Чарли, успокой се. В това няма никакъв смисъл.

— Трябва да се обадим на полицията.

— Ще се обадим — меко каза Алекс. — Веднага щом ми кажеш какво става.

— Обади се Джил.

— Джил се е обадила тук? Защо?

— Искаше да говори с теб.

— За какво?

— Нещо, че са й отнели привилегиите — нетърпеливо изрече Чарли. — Не зная. Зная само, че тя ми каза, че брат ми е Джак.

— Това е нелепо. — Алекс поклати глава така, сякаш Чарли говореше на непознат за него език. — Добре, почни отначало. Ще трябва да ми го разкажеш дума по дума.

— Няма време. Трябва да се обадим в полицията.

— Кога се обади Джил?

— Преди няколко минути. — Чарли си погледна часовника, но цифрите играеха пред очите й, без да могат да се спрат на едно място. — Мисля.

— Мислиш?

— Бях в леглото. Телефонът звънна — започна Чарли, после спря. — Не, не е така. Бях в леглото. Нещо ме събуди. Теб те нямаше.

— Отидох да купя малко пилешка супа. Мислех, че ще се върна, преди да се събудиш.

— Станах от леглото — продължи Чарли, сякаш той не бе казал нищо. — Опитах се да намеря телефона…

— Преместих го, за да не те безпокои.

— … повърнах в банята.

Алекс докосна лицето й.

— Много съжалявам.

— После дойдох тук, намерих телефона, опитах да се обадя на майка ми. Но тя не вдигаше. Май пак съм заспала. Не зная за колко време. Колко е часът?

— Почти обяд.

— О, боже. Сигурно съм заспала. Телефонът ме събуди. Беше Джил.

— Сигурна ли си? — попита Алекс. — Сигурна ли си, че не си сънувала?

— Не съм сигурна — искрено отговори Чарли. Сън ли бе наистина? — Не зная. Не зная.

— Добре. Какво точно ти каза Джил?

Чарли повтори разговора, доколкото й бе възможно.

Алекс слушаше внимателно, после скочи на крака и тревожно огледа стаята.

— Къде сложи телефона?

— Не зная. Хвърлих го.

Алекс бе вече в другия край на стаята и претърсваше пода с поглед. Накрая го намери до отсрещната стена.

— Какво правиш? — попита Чарли, която го наблюдаваше.

— Ще се обадя на щатската полиция.

— Не разбирам. Ако мислиш, че съм сънувала…

— Сънищата не са така логично свързани — просто отговори той.

Чарли избухна в сълзи.

— Ало? Ало? Да. Трябва да се обадя на полицията в Кисими — изрече Алекс. — Какво? Да, добре. Моля ви, побързайте. — Той закри с ръка слушалката. — Опитват се да ме свържат с когото трябва. — Взе да крачи из стаята. — Това, което най-много ме ядосва, е, че не направих връзката по-рано. Разбира се, че неслучайно те е избрала… Ало, ало? Да, спешно е. Трябва да се свържа с полицията в Кисими… Името ми ли? Алекс Прескот. Аз съм адвокат… Да, Прескот. С „т“ накрая. Вижте. Децата на приятелката ми са в опасност. Те са с брат й и имаме причина да вярваме, че… Не, не ме карайте да чакам. Мамка му! Пак ме сложиха на изчакване.

— О, не. Какво правим? — Чарли се помъчи да се изправи, но коленете й не издържаха на тежестта й и тя отново падна.

— Дишай дълбоко и се помъчи да си проясниш главата. Веднага щом се почувстваш достатъчно силна, иди в спалнята и извади мобилния ми телефон от куфарчето. Пробвай непрекъснато да се свържеш с майка ти. Ало? Ало? За бога, къде, по дяволите, са тези хора?

Чарли дишаше дълбоко и се мъчеше да увери сама себе си, че всичко ще бъде наред. Сега Алекс бе тук. И все още имаше шанс, макар и минимален, че целият този глупав ден щеше да се окаже само един колосален кошмар. Щеше да се събуди и да намери децата да спят в леглата си, майка й и Алекс тепърва да пътуват към дома й, а брат й… брат й да прави боровинкови палачинки в кухнята.

Човекът може да мрази майка си, но със сигурност обича леля Джемима.

— Това не може да се случва.

— Всичко ще се оправи, Чарли — увери я Алекс. — Обещавам ти, всичко ще се оправи.

Чарли кимна. Сякаш почерпила от силата на Алекс, тя се изправи и излезе от всекидневната. Докато стигне до спалнята, вече бе останала без дъх и обилно се потеше. Наложи се да се подпре на стената за опора. Трябваше й минута да се сети защо бе дошла тук, още една да намери куфарчето на Алекс на пода зад бюрото и трета — да проумее как да го отвори. Телефонът бе най-отгоре върху купчина официални на вид документи. Грабна го, при което изпусна куфарчето, то се разсипа и документите се пръснаха.

— О, боже. Какво правя? — Бързо набра номера на своя телефон. — Моля те, вдигни. Моля те, вдигни — повтаряше, паднала на колене, мъчейки се да събере листата на Алекс с треперещите си ръце.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

— Не! Не!

Алекс се втурна в стаята и я изправи на крака.

— Чарли, какво правиш?

— Разпилях ти документите.

— Няма значение. Нищо от това няма значение.

— Никой не вдига телефона.

Той я сложи да седне на леглото.

— Добре, чуй ме. Слушаш ли ме?

Чарли кимна, макар думите му да бяха неясни и приглушени, сякаш идваха изпод вода.

— Говорих с щатската полиция. Обещаха да пратят някого в мотела в Кисими.

— Слава богу — въздъхна тя, но паниката отново я връхлетя. — Ами ако ги няма там?

— Тогава ще преобърнат Дисни Уърлд наопаки. Сега тръгвам за там и ще се срещна с тях.

— Идвам с теб. — Чарли се помъчи да се изправи.

— Ти ще стоиш тук. Едва се движиш.

— Ами ти? На теб също ти беше лошо.

— Но не, колкото на теб.

— О, господи, Алекс. Ако нарани децата ми…

— Няма.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Той я целуна. — Сега тръгвам и си взимам телефона, за да можеш да ми се обадиш веднага, щом се свържеш с майка си.

— Не ти зная номера.

— Ще го напиша. Става ли? Ще оставя номера на масичката във всекидневната. Продължавай да звъниш на майка ти и веднага щом се свържеш с нея, ми се обади. Разбра ли? Чарли, трябва да се съсредоточиш. Разбра ли?

— Ще продължавам да звъня на майка ми.

— И ще ми се обадиш веднага щом се свържеш с нея.

— Ще ти се обадя веднага щом се свържа с нея.

— Ще оставя номера на масичката — повтори той.

— Ще ми се обадиш ли веднага, като пристигнеш? — помоли тя.

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна.

Тя го последва обратно във всекидневната и видя как той надраска номера си на листче и го остави на масичката.

— Оставям го ей тук — каза той и тръгна към вратата. — Продължавай да се опитваш да се свържеш с майка ти.

Тя кимна! Държеше се за стената и толкова силно плачеше, че едва го виждаше.

Той отвори вратата, поколеба се и отново се обърна.

— Ще се оправиш ли? Дали да не се обадя в болницата?

— Не. Никаква болница. Не и докато не съм сигурна, че децата са в безопасност.

— Обещай ми, че ще се обадиш на 911, ако се почувстваш по-зле.

— Обещавам.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Сигурна съм. Моля те, побързай.

Взираха се един в друг още няколко секунди. Чарли изчака Алекс да тръгне и едва тогава се срина на пода.